ОТШЕЛНИКЪТ
превод: Яни Хаджиянев
Из книгата „Добруджа - изживени страници” (1936)
Това лято, на изоставената вятърница, със счупените крила, вратата беше отворена и на прага стоеше един човек.
Облечен в кафяв халат и с шапчица на главата. Брадата му достигаше до пояса.
Щом съгледа бричката, избяга навътре.
- Кой е? Мелничарят ли? - попитах Георги Кочияша, който oбикновено знаеше всичко.
- Мелницата не работи. Един отшелник, който от есента се е настанил там и никак не излиза. Никого не приема, освен едно дете, което му носи ядене и дрехи…
- Да не би да е луд?
- Хората казват, че не е.
- Тогава защо се е уединил в мелницата?
- Повече от това, което ви казах, не знам.
На връщане в Хасидюлгюк, конете едвам напредваха и бричката се мяташе на ляво и на дясно, защото колкото време престоях в Текир-гьол, една страшна буря придружена от едра градушка, беше изкопала пътищата.
Житните класове, които достигаха височината на каруцата, сега бяха прострени на земята. Но небето се беше прояснило…
На втория ден разпитах работниците, за да узная, кой бе той. Но някой не знаеше.
Единствен тенекеджията се обади от покрива на къщата, където заковаваше една ламарина, че отшелникът, за когото питах, бил българин, голям чифликчия от Кадрилатера.
Наричал се Христо Велико.
За него узнах по една случайност.
Веднъж, на път за Балчик, отседнах в чифлика от Араклар, един наскоро купен чифлик, който още беше запазил оригиналността на българска селска къща.
Стаите бяха замазани, таваните - дървени, прозорците малки, боядисани синьо.
Пред къщата имаше градина с буренясали пътечки, между които тук и там се показваха куп шибои, накълвани от пуйките.
Но прелестта на целия чифлик представляваше кухнята - дълга, ниска и най-вече огнището, на което пламтеше голям огън, когато влязох и осветляваше цялата стая… Всичко наоколо беше опушено.
- Хубава кухня - промърморих аз - трябва да е по-стара от къщата.
- Направена е тогава, когато се ожени стопанина Велико - отговори ми готвачката.
- Кой Велико - попитах аз и изведнъж си представих образа на отшелника.
Приближих се до нея и прошепнах:
- Тоя, който живее в мелницата от Аджиджа ли?
- Същият.
В това време бяхме поканени за вечеря.
В трапезарията, вместо печка, имаше пак огнище, но по-малко, над което бяха окачени две руски икони. Сред стаята бяха наредени скамейки и масата, върху която димеше борш…
След като взех няколко хапки, станах, излязох на двора и се упътих към кухнята, с цел да видя готвачката. Намерих я сама..
- Я ми кажи ти, какво се е случило, за да напусне Beлико чифлика и да се уедини в мелницата?
- Замина, след като умря жена му.
И от дума на дума узнах, че Христовата жена, Йордана, била българка от Балчик, живяла в Араклар четири години. Била кротка и хубава. мъжът й бил особен човек. Обичал я по-вече от всичко, но я държал затворена в чифлика. Тя не се срещала дори с роднините си.
Въпреки, че Христо - мъжът, се ядосвал - псувал и жестоко биел всички в чифлика, нито веднъж не се скарал на Йордана, докато един ден се страшно разярил. Това било, когато тя била на легло, след родилни мъки. По причина на някакви объркани сметки, дигнал ръка да я бие. Младата жена припаднала и вече не се съвзела.
Христо Велико оттогава не се върнал в дома си.
Около една седмица се е скитал в близката гора, сетне впрегнал файтона и заминал в Аджиджа, във вятърницата от чифлика на брат си Боян. По негово желание чифликът от Араклар бил продаден.
Благодарих и се отдалечих.
До заминаването ни духът на българката от Балчик, Йордана, ме придружаваше.
Споходихме заедно опустелия двор - през изоставената градина, по широкото поле, осеяно с диви червени макове, със златни сърца - кървави петна.
——————————
в. „Добруджански глас”, г. 4, бр. 338, 3.03.1938 г.
