Стилиян Чилингиров

Бялата и лека сграда на Буховския манастир „Св. Архангел”, скрита в пазвите на Стара планина, прилична на птица, която е готова да загребе с крилата си въздуха и да се понесе из сините простори, високо над Мургаша, не е била преди такава, каквато е днес.

Мълчалива свидетелка на много събития и в нея, и далеч от нея, тя е прекарвала в самотност дните си, изоставена и от клир, и от пасоми.

И, може би, до сега щеше съвсем да грохне на земята, затрупала под останките си не само спомена за Левски, но и за Климента Търновски и за княз Александър Батемберг, ако не беше доброто набожно сърце на един благочестив християнин от околните села.

С неговата щедра и широка ръка манастирът бива възобновен и старината възкръсва, за да прибере около себе си нови поклонници в името на Оня, Когото Бог е избрал да бъде вечният съдия на човешките души и техният промислител.

Над манастира се простира от памтивека манастирската гора, не веднъж изсичана от ненаситни и жестоки дървари, и не веднъж възобновявана сама от себе си.

Тя ту като нимба е украсявала малкия спретнат храм, ту като търнов венец е бодяла измъченото му чело, хвърлила сянка върху голите рътове на Стара планина.

Ето в тоя храм се намира иконата, за която искам да ви разправя. Елате да влезем вътре. Аз няма да ви я посочвам - вие самички още от предверието ще я забележите. И, може би, тя вместо мене ще ви разправи историята си.

Било е в ония години, когато българите от всички краища на своите земи се готвели да вдигнат глава срещу тежката управия на пришелците агаряни.

Помежду тях ходели смели апостоли, подържали духа им и разкривали пред очите им дверите на новия, на свободния живот.

И те се виждали през тях господари на собствената си съдба, каквито са били преди много и много години. Тогава в гърдите им възкипвала ненавистта към вековния им потисник, както и желанието, час по-скоро да се отърват от него.

Но и потисникът не стоял със скръстени ръце, нито е минавал с затворени очи покрай тях, а сам зашетал по дебри и балкани, по хижи и кошари, по градове и села да стъпче всяка искра на още неразпаления пожар.

Но най-дирен от всички размирници е бил един - дяконът Васил Левски. По неговите дири са били пуснати цели орди от заабити и низами, но все напразно.

Току да го уловят, той се изплъзне из ръцете им като дим, останали да гледат, как се носи пред очите им само една лека, неуловима сянка.

Тоя път обаче те непременно ще го хванат. С тях са тия, които са го видяли, когато е влязъл в манастира. Освен това, запазили са всички пътища околовръст.

На птичка да се обърне, пак няма да им избегне: все някое шишане ще му препречи пътя и с укршума си ще го повали на земята. И спокойно влиза чаушинът с няколко низами в манастирския двор.

Едни се отправят към манастирските стаи, други към магерницата, а двама към храма. Те предварително знаят, че няма къде да се скрие Левски в него, но, все пак, не е зле да проверят. С насочени напред шишанета те влизат вътре.

Лъх от влага и миризма от тамян, восък и прегорял зихтин от кандилата ги удря в лицето. В полутъмнината те пристъпват предпазливо и се спират до първия иконостас в колебание да отидат ли още навътре или да се измъкнат навън, гдето слънцето весело грее в тази пролетна утрин.

Другите вече не са оставили кът, в който да не надникнат. Обърнали и всичко наопъки за ужас на манастирските обитатели. Но Левски го няма никъде.

Това увеличава недоволството на претърсваните, но и страха на обитателите. Още малко, и жертвата сама ще падне в ръцете им. Стига да повдигнат оня замаскиран капак на пода, над който вече стъпват.

Кипят от ярост и двамата низами в храма. Те влизат в олтара, мушат се под светия престол и пак излизат. Когато да си тръгнат, единът вдига шишането и се замерва в едната икона, закачена досам царските двери.

На нея е изографисана Божията майка със святия Младенец на гърди. Тя притиска Младенеца до сърцето си и тъне в неземно блаженство.

Очите й са отправени някъде далеч, като че ли иска да прочете в книгата на живота, каква ще бъде участта на нейния богодарен Син. Изведнъж силен гръм раздрусва църквата, и гъст барутен дим я изпълва. Миг, и нещо тежко се строполява на пода.

Болезнено „аллах” заглъхва в полумрака, и една сянка се измъква навън, на светло. В килията единът от низамите спуща току-що повдигнатия капак и се хвърля навън, да види какво става.

Затичват се и останалите, като се оглеждат на всички страни. А от вратата на черквата се точи барутният дим, като че ли в храма е запален жертвеник.

- Какво има?

- Какво е станало?

- Кой гръмна?

Сянката мълчи и в суеверен страх разправя нещо на низамите. Тоя страх обхваща и тях. Те придръпват един от калугерите, накарват го да запали вощеница и тръгват подир него.

Петна от сляпа светлина попадват пред краката им, и те виждат другаря си проснат възнак сред черквата.

Пушката, легнала върху гърдите му, отцежда последните струи дим и сочи ивицата кръв по войнишката му куртка. Низамите се поглеждат плахо и се боят да пристъпят нататък.

Сега на пръсти след тях пристъпва избягалият низамин, като че ли се бои да не събуди мъртвеца. Низамите усещат стъпките му, обръщат се към него и го запитват застаналото.

- Божа работа! - със сковани устни отговаря той. - Куршумът се върна и повали него. Как стана тази работа и сам не разбрах. Видях само, като вдигна пушката и се замери.

- Где?

В това време калугерът, почти опрял вощеницата до темплото на олтара, каза:

- Тука. Мерил е тука.

Низамите се престрашават и прекрачват падналия. Пред тях е Божията майка. Все тъй загледана някъде далеч, тя гадае бъдещетс на своето Дете. А То се притисна до пълните й гърди с наранено чело, като че ли иска да прикрие в тях първата рана от живота си.

- Мерил е майката, а улучил Детето.

И чаушинът на низамите си спомни едно място от Корана, което преди десетина години беше учил наизуст, без да проникне в смисъла му тогава.

Сега то стоеше пред неговите очи, като че ли книгата сама се беше разтворила пред тях:

„И ние й изпратихме нашия дух Гавриила, а той й се явил в образа на съвършен човек. Тя казала: „Бягам за прибежище при милостивия Бог, за да ме защити Той от тебе. Ако ти му се боиш, ти не ще се приближиш до мене”…

Спомни си тия думи от свещената книга и, като даде мълчаливо знак, поведе всички вън от черквата. Строи ги и потегли към София, без да се погрижи за мъртвеца.

- Напразно ще дирим по-нататък. Тоя манастир си има закрилница. Тя може да върне всички крушуми отгоре ни. Пък и нашият другар със своето безразсъдство оскверни и нея, и свещената книга, в която е писано за нея по волята на пророка.

Прахът на полския път заигра под краката на низамите и отдалеч се виждаше, как той пълзи надолу към София. Там очакваха да им бъде доведен Левски.

А Левски, напуснал скривалището си, в това време седеше на колене пред иконата на Майката-закрилница. Вън слънцето весело грееше над цялата околнина.

Земята се радваше на пролетния ден.

——————————

сп. „Братско слово”, г. XV, бр. 3, 1946 г.