Петър Карапетров

Апостолът на свободата при обиколката си из България не е могъл да изпусне един град тъй богат, тъй прочут, като Самоков.

Неговият сподвижник честният и скромен Спас Тумпаров, запален революционер, увещавал Левски да посети града им, където го очаквали с нетърпение. Спас придружил Левски от София до Самоков.

Спрели насред чаршията в най-големия хан, където отсядали само тежки търговци. Представил се и Левски за такъв и наел онази стая, която гледала към улицата. В музея на града е запазена рисунка на този хан от художника Наум х. Младенов.

Още не изтърсили праха от пътя при двамата другари довтасали един след друг Коста Кривото, сетен бедняк, но народен човек, и Младенчо бимбаши - българин на турска служба, ала заклет враг на своите господари-поробители. Спас Тумпаров ги препоръчал като „чисти души”.

Четиримата решили вечерта в дома на заможния бай Иванчо Чакалчето, човек влиятелен пред турци и с тежест пред търговци и еснафи, да свикат набелязани граждани за основаване на таен революционен комитет. Иванчо Чакалчето бил отдавна предупреден и проявил рядка готовност и голяма радост.

През деня Левски като истински търговец, придружен от Коста Кривото, обиколил града. Разгледал чаршията с нейните 866 работилници, влизал в някои от тях, разговарял с майсторите, които го черпели кафе.

Всички му се оплаквали от турската управия и непоносимите данъци, всички въздишали за нов, свободен живот. Понамеквали и за Московията и поразпитвали госта за онова, което се чува.

Коста Кривото тържествувал - всички майстори са тъй надъхани, че били до един готови за съзаклятието. Но Коста Кривото изтръпнал, когато Левски спокойно влязъл в най-голямото турско кафене точно срещу голямата чешма и завързал приятелски разговор с агите.

Коста Кривото, никога не стъпвал в подобно заведение, седял на тръни. Било пазарен ден.

Левски пожелал да разгледа пазара. Тъй като било срещу големия празник „Успение Богородично” много селянки и селяни дошли да продадат нещо от своето производство. Апостолът гледал хубавите моми и напети невести и се наслаждавал от китната им носия.

Заприказвал със стари селяни. Предразположил простодушия старци, които му се оплаквали от своето тегло. Оплакали му се те, че и в Самоков се навъдили нови бейове, и то свои, ала небивали народни изедници, които бодка не дават за сиромаха.

Забравили се и някогашните майстори занаятчии. Всички се увълчили, гледали как от сиромаха две кожи да одерат. Няма ли да има край на това пусто народно тегло!

Коста Кривото слушал и подсмърчал - право думали селяните, много се променили хората. Пък и животът не е лек. А Младенчо бимбаши току се въртял из пазара.

Левски любопитствал да види и научи всичко. Тръгнали и за прочутото училище. Коста Кривото знаел повече отколкото човек може да му се надява - посочил на госта и гнездото на американските мисионери, дошли в мътна вода риба да ловят, сочил му печатницата на Карастоянов, къщите на прочутите зографи, разказвал му за Чакър войвода и всячески се стараел да издигне родния си град в очите на Апостола. Наближили училището.

Един стар даскал ги зърнал. Но когато влезли вътре, не намерили никого от учителите - преждевременно пуснали децата, които шумно излизали през главния вход, а те изскочили през задния.

Не се усъмнил Левски - всичко се случва, а и отде ще знаят кой е той! И се спрял да наблюдава палавите ученици, които си купували топли гевреци, симиди, саралии, халва, боза и червени шекерени петелчета.

А в това време Спас Тумпаров развивал оживена дейност. Отивал от човек на човек, все отбрани патриоти, и на всякого пошушвал на време да се яви у Иванчо Чакалчето.

Неусетно се свечерило. Клепалата ударили за вечерня. Чардата се прибирала. Пазарът опустял. В чаршията се спускали кепенци. Кръчмите и кафенетата се напълнили.

По улиците бавно, надменно преминавали чорбаджии. Край уличните врати хлевоусти женуря с хурки в ръце одумвали целия град. Към голямата чешма се проточил закъснял керван от скрибуцащи коли.

Коста Кривото повел скъпия гост към къщата на Иванчо Чакалчето. Угледна, с китен двор и асма, запазена досега къща на заможен човек. Улицата е поотдалечена. Прозорците край пътя са решетъчни с кепенци.

Иван Чакалов очаквал с възбуждение гостите си. По-събуден от другите търговци, пътувал много, той клъвнал нещо от революционните идеи на новото време. Посрещнал много сърдечно Левски. Додето пиели кафето си, ето че пристигнал и Спас Тумпаров, но неузнаваем, бледен, разтреперан.

Не смеел да погледне Левски в очите. Не смеел и да проговори. Само Левски запазил спокойствие.

- Казвай де… да не би турците нещо - изтръпнало се от устата на изтръпналия хазаин.

- Остави, по-лошо, по-лошо! Орезилих ме се пред бай Левски! Едно приказват, друго вършат. Ей сега в кафенето ми казаха: бай Левски живо и здраво да си отиде и догодина да дойде, че ужким тази година не им вървял алъш-вериша! Лъж-Младенчо не давал дума да се продума Левски да се завърне в хана. Но къде да бърже да се отърве от опасния гост. Ноци! Не ги е срам!

И Коста Кривото плюл върху скъпия килим. Иван Чакалов облекчително въздъхнал:

- Такива са, зная си ги!

Но в това време припряно потропал на прозореца Младенчо бимбаши. Той донесъл тревожно известие: чорбаджиите се научили за Левски и по него, самия Младенчо бимбаши, хабер му пращат по-скоро да се измита от града!

Левски никак не се учудил. Коста Кривото негодувал. Иван Чакалов искал по все приюти? Коста Кривото измислил: в женския метох, най-сигурното убежище.

Майката игуменка отишла в Казанлъшкия девически манастир, замества я майка Евдокия, чирпанлийката. Всички се зарадвали на това предложение. Левски, воден от неразделния Коста, напуснал търговския дом, прекосявайки през комшулуци чужди дворища.

Нито едно куче не се разлаяло - всички били стари приятели с Коста. Излезли в тъмна калдъръместа улица. Къщите покрити отвън с дъски.

Високи манастирски дувари. Големи, сводести, двукрили дъбови врати. Над тях кръст. Нощният пазвантин чукайки с тоягата си по калдъръма ги приближил.

- Ти ли си, Коста?. Пак без фенер. Бре, момче, белята ли си търсиш! Кого водиш в манастира? Сетих се!

И преди Левски да разбере какво става, старият нощен пазач му улавя десницата, впива треперещи устни в нея и я опарва със сълзи. Разхълцва се:

- Жив бях, чедо, да те срещна! Не бой се - ония вълци чорбаджиите не ще смеят да те предадат. Търси сиромасите, синко, че пак сиромасите, ей такива като наш Коста. Хайде да ви помогна.

След малко Коста Кривото въпреки недъга си с помощта на нощния пазач се прехвърля през високия дувар, сваля гредите на вратата, обръща резето и я открехва. Левски влиза в тъмния манастирски двор. Две големи черни кучета подскачат радостно около тях. Коста тихо подсвирва.

Никакъв отговор. Манастирът няма нощен пазач. Чува се как ромони вада и как шурти чешма. Високи чемшири. Тъмни двукатни манастирски сгради.

Дворището се протака от улица до улица. Храмът се откроява в дъното на другия двор. Срещу храма двукатни сгради. Към тях се отправя и Коста, последван от Левски. Малко стълбище. Капак на зимник.

Приземна килия. Кепенците й не са затворени и през решетъчните прозорци прониква светлик на кандило. Коста трикратно почуква по стъклата. Отвътре долита шум. Прозорец леко се отваря. Коста бързо се обажда:

- Аз съм, Коста. Гост ти водя.

- Него ли?

- Че кого другиго.

Левски слуша и недоумява: нима и калугерките са научили за идването му?

Външната врата се разтваря. Левски преминава през малък ходник и прекрачва в доста широка килия. Пред голям резбарски иконостас гори кандило. Мирише на восък, тамян и здравец. Левски се оглежда. Постлан за спане одър, миндерлик с възглавия, долапи, килер. Саксии с цъфнали цветя.

На пода пъстър килим. Върху един стол сгъната черковна плащеница с извезани символи и образи. До нея конци за златовезма, игленик, ножици. В ъгъла хурки с кадели и втъкнати в тях вретена. Гергеф, чакрък. Резбарски изработена маса.

Върху й старовремски светилник със запалена вощеница. До него купища книги. Не са черковни - между тях руски, френски… Разгънат български цариградски вестник. Майка Евдокия чевръсто се е разшетала и шепне:

- Добре стори, синко, че дойде при нас. То, да си признаем, Самоков се много промени. И в Светото писание е казано, че голямото богатство води към провала. Навъдиха се тука какви ли не - от чорбаджиите по-чорбаджии станаха, само за тлъсти печалби мислят, а за народа не милеят. Зер ако изчезне зеленият парцал, ще изчезне и търговийката им.

Левски не вярва на очите си. Измерва от глава до пети странната калугерка - висока, слаба жена, някогашна хубавица, с тънки като змии вежди над бадемови, с остър поглед и твърди зеници очи, с открито чело и правилен нос.

Снагата й е запазила младежка стойка и гъвкавост. Чирпанлийка! Какво ли я довело тука? В движенията й има нещо властно, в погледа й гори гордост и решителност на рядка, смела българка.

Тя отваря дълбокия килер, отмахва дъска и кимва на Коста:

- Синко, ти си вътрешен. Помогни ми да измъкна този козек - и се обръща към Левски: - Тук за зло - за добро държим и някои дрехи. Знаеш, калугерки сме, повечето млади момичета, та добре е да премериш някое расо.. .

Тя се усмихва:

- То се видяло - ще се превърнеш отново на дякон. Предреши се. А то Коста всички го знаят. Вечеряхте ли? Тогава лягайте, че утре е храмов празник, рано-рано клепалото ще ви разбуди.

И тя изчезва. Коста Кривото тайнствено се усмихва, широко разтваря килера, грабва свещта, осветява го и сочи вътре с глава на Апостола. Той наднича: в дъното на килера зад подвижна дъска блесват оръжия.

* * *
Камбани и клепала звънят. Над Самоков се носи празнично настроение. До прозореца на килията цвъртят птички, пърхат из листака на старата круша.

На черковното кубе гълъби. Край вратата спотаено преминават калугерки. Коста Кривото помага на Апостола да надене свещенически дрехи. Коста е във възторг.

- Бай Левски, прилича ти, сякаш на снагата ти това расо е излято. Който те види, ще ахне…

На вратата се похлопва. Засмяна, с голям поднос в ръце, влиза майка Евдокия;.

- Турнах и нафора. Пийте си кафето, че си и хапнете каквото Господ дал. - И слага на масата прясна погача.

Левски разсеяно закусва. Попаднал в неудобно положение, налага му се по-скоро да се измъкне от негостоприемния Самоков и да продължи обиколката си.

От прозореца той наблюдава черния низ - от млади монахини и послушнички - почти деца. Те преминават край килията със сведени очи. От храма се разнася тихо то им молитвено пеене. Прозвънява второ клепало.

Черквата се напълва с богомолци. През прозорците й проникват снопове слънчеви лъчи, и сребърните нимби по иконите, тъмнокафявата резба на олтара, амвон и тронове, златните ресни - напокрови и завеси искрят.

Върху проснатия по стълбището от царските двери килим като златен дъжд се сипят светлините на множество свещи. Бавно, пристъпвайки важно и покашляйки се за да обърнат внимание, заемат хаджийските тронове побелелите чорбаджии.

Като клинове между тях се настаняват надменно засукали черни мустаци първомайсторите и по-заможните търговци. Мъжете от простия работен народ се тълпят в края до изхода. Бабички се изреждат с дълбоки метани пред иконите. Коленичили монахините се молят.

Женската част наподобява зеленчукова градина - тъй пъстри са облеклата и труфилата на богомолките. Напред с вирнати глави, без да отстъпят на майсторки и търговки, са застанали чорбаджийките хаджийки, а зад тях смирено стоят потъналите в свила техни дъщери.

По време на службата от женската част се носи непрекъснат шепот. Влачат се заморените селянки и селяни, пълнят притвора и се събират на двора. Пред черковния вход се наредили просяци.

Службата е в разгара си. Монотонен, проточен се носи молитвеният напев на монахините. Старият прегърбен свещеник сили глас. Кадилницата дрънчи в десницата му и тамянен дим като тънък облак се привлича над богомолците.

Трето клепало. Изведнъж откъм аналоя се разнася нов, силен, еклив глас, врязва се в молитвопеенето на монахините, надвишава го. Всички стихват и учудено се вслушват: такова пеене не са чували!

Старият свещеник е слисан. Монахините вдигат очи. Певецът влага много възторг. Общо вълнение. Небивало любопитство. Един млад русокос, синеок, красив като мома дякон! Кой е той? Вероятно гост на манастира. Монахините са силно развълнувани.

В тълпата Коста Кривото се повдига на пръсти и отправя пълен с тържество поглед към изумения Спас Тумпаров. Изправен до своя богомолски трон Иван Чакалов не вярва на очите си.

* * *
- Кой е той? Кога дойде? Откъде иде? Как се казва, коя е баба му, дядо му, баща му… Самоковци са въобще много любопитни, а сега любопитството им е чрезмерно изострено. Появяването на младия дякон е цяло събитие в еднообразния им живот. Всички са начувалили майка Евдокия, но тя отговаря с недомлъвки.

Чорбаджиите са най-настойчиви - дяконът им е харесал, харесал се и на жените им и искат да го задържат в някоя самоковска черква. Майсторите и търговците са по-умни - не скриват възхищението си от редкия глас на дякона, но като всички хора с робска психика подозират, че косъмът на госта не е много чист.

При някои е ходил Спас Тумпаров и те са уверени в личността на песнопоеца. Страхуват се за себе си и се разотиват. За да не го задяват и да не се изложи на опасност Иван Чукалов благоразумно изчезва преди тях.

Но и дяконът никъде не може да се види. Чорбаджиите са обидени от незачитането им. Би следвало младият дякон да им се представи, да им целуне като на хаджии десниците.

Коста Кривото се лута. Манастирът е пълен с народ. Почва празничният събор. Писва хороводно и гайда. Народното веселие се разнася из улиците, стига до стъгдите.

Най-после задъхан Коста Кривото открива Левски там, където най-малко се е надявал. Апостолът е отишъл в другата сграда. Ходникът е препълнен от монахини. По-смелите са го заобиколили, разговарят с него.

Но майка Евдокия се съвещава с някои от по-възрастните сестри. Те се досетили кой е гостът. Майка Евдокия не иска Левски да си отиде с лоши впечатления от града. Нещо трябва да се направи. Тя го поканва с Коста и, приказлива и засмяна, гощава ги в килията си.

Там е оставен и лекият багаж на пътника, пренесен рано сутринта от Спас Тумпаров, който още вечерта освободил стаята в хана. Спас знае, че този багаж е по-опасен от барут. Левски носи със себе си революционни книжа.

Вечер. Хорото се е скъсало. Мюезини провличат молитвен зов от дванайсетях викала на тънките бели минарета и напомнят на самоковци за робството. Българите се разпръскват по домовете си.

Постепенно градът стихва. Късно е. Из манастирския двор плъпват мълчаливо монахини и бързешком се вмъкват в черквата. Събират се в нея като при нощно бдение.

Храмът е слабо осветен. Монахините се притискат една в друга, стискат се за ръце. Общо възбуждение. Край олтара като сянка се плъзва майка Евдокия и се отправя към храмовата средина.

От олтара излиза старият свещеник. В средата под полюлея е постлан най-скъпият килим и е поставена бяло покритата маса, която служи при сватби.

Свещеникът прикрепя на масата два пламтящи светилника. Общ трепет преминава през монахините - пред масата застава граждански облечен днешният дякон, придружен от Спас Тумпаров и Коста Кривото. Настава гробна тишина. Очите на Левски горят. Бавно, отчетливо, натъртено заговорва.

Речта му се усилва.. От устата му вместо звуци на песен почват да се сипят огнени късове. С притаен дъх и туптящи сърца монахините слушат за непоносимото народно тегло, за турската тирания, за новите времена, за народната свобода. Левски разкрива кой е и защо е тръгнал.

Той вече знае кои са събраните и че може напълно да им довери свещеното народно дело. Но той иска от тях смелост и рядко себеотрицание. Те, младите монахини, могат да бъдат много полезни на делото.

Никой няма да се усъмни, че скромните монахини са революционерки. Те ходят по селата. Те са добре дошли във всеки български дом. Те могат да проникнат където и когато пожелаят. От тях се изисква да подготвят народа, да разнасят революционни позиви и вестници.

Ще влизат във връзка с тайните комитети и ще им се поверява за пренасяне тайната поща. Ще донасят за всичко видено и чуто и зорко ще следят народните врагове. Готови ли са? За всички отговаря една млада и възторжена монахиня. Тя тръсва глава, поставя ръка на сърце и впива черни очи в очите! на Апостола.

- Готови сме да умреме за народната свобода! И ние сме чеда на нашия измъчен от турци и чорбаджии народ. Колко пъти нощем сме говорили за това с майка Евдокия! Да знаете откога чакаме този миг!

Майка Евдокия я прегръща. Старият свещеник метва епитрахил и поставя върху масата кръст и евангелие. Левски слага до тях револвера си.

Свещеникът започва клетвата. Монахините коленичат и вдигат десници. Клетвата хорово се повтаря.

Първа целува студеното оръжие майка Евдокия. Изреждат се и сестрите. Старият свещеник не издържа и заплаква. А край манастира загрижено се разхожда Младенчо бимбаши.

* * *
Слънцето се подава. По дворищата кукуригат петли. Из улиците скрибуцат коли. По софийския път яхнал дореста кобила, весело пеейки, се носи облечен като търговец Левски. Самоков остава далече зад него . . .

* * *
Тъй ни се разказва случката за Васил Левски. Тъй е описана от Стоян Заимов.

Тъй е отразена и от самоковските изследователи на градската история, като Христо Семерджиев и др. Самоковските музейни ръководители се стремят да я документират. Но монахините я знаят. Знаят я и всички стари самоковци. Предава се от уста на уста, от поколение на поколение. А художникът Наум х. Младенов е събрал свидетелствата на стари монахини и самоковци.

Непокътната стои и килията на майка Евдокия.

——————————

сп. „Духовна култура”, бр. 2, 1958 г.