АКВАРЕЛНИ ПЕСНИ
X. Ц. Борина е безспорен поет. Поет със скромен стил, който не обича да бяга за сюжети из мъглите на дотегливи измислици.
Неговата песен всякога е проста като утрината и свежа като ранното кокиче.
Той няма многогамни сюжети, защото и художническият му интерес е насочен към явления, за които трябва да се говори с най-възможна простота и непосредност.
Как можеш да лукавиш с тежка мисъл пред кокичето, което „тихичко шепти с отворени листа привет на пролетта”; или пък за децата, които „на спревара се къпят и лудеят”; или за впрегнатите волове, които мързеливо по жега теглят колата, а на нея се кандилка задрямалият колар!
Малки кътчета от природата, наивни сценки на простодушни деца, или битов момент от живота на селяка - ето де се носи поетическата мисъл на Борина и де се чувствува той като у дома си.
С една неподправена първобитност, която се приближава до наивитета на народната песен, Борина поглъща лъчите, движенията, линиите и боите, от които създава своите импресионистични акварели.
Тъкмо в тоя акварелен жанр той е намерил своя поетически индивидуалитет и то съвсем безсъзнателно.
Затова е той сочен, нежен и наивно-поетичен. Ако беше съзнателно увлечен в тоя път, той би усложнил своите импресии с чувствуванията на един интелигент и от това сигурно щеше да пострада художествената красота и сила на песните му.
Там, дето се опомня и замесва своите чувствувания на културен човек, той изпада в изкуствен сантиментализъм, в резоньорство, а стилът му добива някаква прозаическа студенина и официалност.
Мисълта е враг на поезията му. Философските му размишления за изминатия път на живота са дело на сухи спекулации, чужди на художническата му природа.
Спомените също така не му откриват дверите на красотата. Въобще всякога, когато Борина се отдалечи от момента на настоящето и се прехвърли в спомените за миналото, или в размишления за бъдещето, той престава да бъде художник.
Неговата сила не е и в интимното, лирично чувство. Личните си преживявания той никога не смогва да превърне в поетическа фикция.
Когато говори за любовта на майка си, или за трепетите на своето либе, не му достига оная широта в чувствуванията, които превръщат личните чувства в психологически факт от по-общ характер, като в също време пазят своята индивидуалност, за да ги представяме като нещо ново и значително.
Елегиите на Борина са общи места, обикновени разсъждения, най-елементарни човешки преживявания, в които няма нито откровенията на нещо ново, нито красотата на възобновеното старо.
Самият повод за тъгите на Борина са или малки, незначителни явления, които не могат да послужат, като непобедима пречка за щастие, или пък нещо мъгляво, сантиментално поддаване на временна слабост.
Съвсем друг е той, когато в очите му се хвърли картинка, в която линиите и тоновете са опростени и хармонично съчетани.
В тия отделни моменти от природата той търси преди всичко не символа на някаква човешка мисъл, не образа на един психологичен факт, а само живописен сюжет, в който има линии, бои и образ. Тоя образ сам по себе си е достатъчен, за да плени фантазията му и да му послужи за творческа емоция.
И не важи отде иде образът - от природата, или от бита - и там и тук той чете с очите си, като страстно влюбен живописец в играта на боите и движението на линиите.
Рисунъкът в тия акварелни песни е тъй точен и лек, щото живописецът без много усилия би могъл да го възпроизведе със свои средства.
Особено е майстор Борина в миниатюрните битови картинки, в които с наивността на простодушен наблюдател се любува на малкия откъслек от живота, интересен сам по себе си.
От всички тия акварелни песнички вее някакво невъзмутимо спокойствие, блика една жизнерадост и безстрастие. Външният мир, който е станал обект за творчество на поета, не е подправен от никакви интимни чувства.
Това е съвсем рядко, изключително явление в най-новата ни поезия, в която личният елемент преобладава и в сюжети от най-епичен характер.
Най-младата ни писателска генерация беше престанала да вижда външния свят.
Съдържанието на поезията си тя черпеше изключително от личните си преживявания и то тъкмо ония от тях доземаше, които нямат нищо общо или никаква допирка с външния свят.
Само тоя характер на Бориновата поезия би бил достатъчен повод, за да го отделим като оригинален поетически индивидуалитет, който върви из свой път и е намерил себе си въпреки общото течение в поезията ни, което го отрича.
Неговата поезия е искрена, здрава, със силни корени в плодородна почва.
——————————
сп. „Българска сбирка”, бр. 8, 10.1914 г.
