Добрин Василев

„Никой не е пророк в отечеството си” - е казано много отдавна и тия думи идат всекиму на ум, когато трябва да се прецени делото на който и да е културен ратник, когато то се поставя пред погледите на неговите съграждани.

Това важи и за Варна, която посреща чужденците с усмивка, а своите пренебрегва, било общи културни ратници, било художници.

Ако към художествените платна не много български живописци относно пейзажи от планините и равнините, отправяме пълен със задоволен в естетическо отношение и с възторг поглед, то към оня художник. който би дръзнал да рисува морето, непременно ще искаме щото той да познава това море.

А кой по-добре би го познавал от оня, който е роден до него и живял на него?

От това становище ще трябва да излезем, като присъждаме открито и безпристрастно моренските картини, моренската живопис на Христо Каварналиев.

Не е още далеч обхванато вярно морето в оня момент, когото то пленява лятно време, гледано от плажа.

Истинският му образ е в движението, в бурите, в огромните уста, които говорят устата и очите на морето.

Тоя истински образ непринудено, бързо и дълготрайно се налага, когато го наблюдаваме чрез багрите и линиите на Христо Каварналиев. Неговото море е море с движение, то а живо, откъс от вселената, то е стоцветно, каквото е всъщност н каквото го знаят познавачите.

Голямото платно „Морето при Калиакра”, „Морска песен”, „Вълната приижда”, „Mорето при Галатенския нос с белите гребени” са картини, които са доказателства за проникновението на художника, за умелото и вярно схващане на морската стихия, чиито рисуване не се лесно удава.

Ценни са, в изложбата, която той е открил във фоайето на градския театър и горния етаж на кафене „Астория”, и картините с изгледи от стара Варна, изчезнала вече за съвременниците, но необходимо да бъде видяна от ония, които имат способността да четат в миналото.

——————————

в. „Варненски новини”, г. 26, бр. 5897, 19.01.1937 г.