Джакомо Леопарди

превод: Милко Ралчев

Звезди на Мечката, не вярвах никога,
че пак ще мога да ви съзерцавам
над бащиния дом изгрели, и
пак от прозореца аз да ви говоря, -
от там, отгдето минах свойто детство
и видях свършека на радостта си.
И толкоз образи от тия дни
и толкоз блянове за мен създаде
тогава блясъкът ви! - Седнал тихо
на росната трева, минавам аз
тъй свойте вечери със поглед взрян
в небето, или вслушан във гласа
на жабите далече в вечерта…
Из храстите светулчици летяха
и вятърът въздишаше в алеи
от кипариси, лъхащи парфюми,
и чуваха се под стрехата гласове
на минувачи или на слугите,
които работеха там. - Какви
безкрайни мисли, нежни блянове
събуждаше това море далечно
и тия сини планини, които
от тука виждах и които някога
аз възжелавах да премина пак -
таинствен свят и щастие, си мислех,
в живота ми те мен ще донесат.
И вече сляп за своята съдба,
о, колко пъти този мой живот,
изпълнен с болки, този гол живот,
доволен, бих го заменил с смъртта.
Сърцето ми не казваше, че в младост
осъден съм да гина в този роден,
тоз див град, посред хора подли, груби!
За тях е някое си име странно
нерядко повод за игра и смях:
това е тяхната наука… Те
ме мразят и отбягват, не от завист -
(те ме не смятат по-голям от себе си),
но затова, че аз се сам почитам,
макар такъв да не изглеждам външно.
Минавам тъй годините си - скръбен
и изоставен, без любов и без
живот - и без да искам ставам лош
и махвам всяка своя добродетел
и ставам аз презрител на света
към стадото, което е пред мене, -
но вече преминава младостта ми,
от славата и лаврите по-свидна,
по-свидна и от светлината дневна,
дори от въздуха! - И те изгубих
напразно, без да съм ти се нарадвал
във тоз живот на скърби нечовешки
о, цвят единствен в тъмния живот!
Долита вятърът, донесъл звън
от кулата часовна на града…
Утеха бе ми този звън, че спомня
за моите нощи, когато още
дете, във тъмната си стая, с ужас
изпълнено, аз бдях, очаквах утрото
с въздишка. Но не виждам нищо вече,
не чувам нищо - и не се завръща
ни образ в паметта, ни образ скъп.
Приятно, но все пак със болка идат
и спомените за сегашното и
по миналото ни, желание празно
и тъжно, и ми казва то: - Аз бях
таз арка там, обърната с лице
към дневните лъчи, и тез стени
обагрени, и тез стада красиви,
и слънцето, родено над полята
пустинни, - те донесоха безброй
наслади в моите забави
във тоз живот, изпълнен с болки, -
когато всякъде, където бивах
сподиряше ме моят страшен ужас.
Във тези стари, мълчаливи стаи
при белотата на снега, когато
покрай широките прозорци свири
виелица - гърмяха там веселия
и моят глас, ликуващ от туй време,
в което недостойното, горчиво
тайнство се показва нам наслада.
И недокоснат и невинен още
за момъка, неопитен любовник, -
животът му показва се измамен,-
и мисли, че небесна хубост люби.
Надежди, о, надежди! - най-вълшебни
измами в мойта първа младост! Всякога
при вас се връщам аз, защото вече
зарад отлитащето мое време,
зарад промяната въвъ мисли, в чувства,
не бих могъл да ви забравя, - че
видения са днес честта и славата,
а удоволствията - желания празни,
животът - безполезна мъка, нам
не носи плодове. Макар и празни
да са годините ми и пустинен
и тъмен смъртният живот - съдбата,
добре разбирам, малко ми отнима.
Но винаги, когато аз помисля
за вас, надежди, и за вас, о, скъпи
видения на младост, щом погледна
на този мой живот - тъй черен, низък,
изпълнен с мъка - че една смъртта
остава ми от всичко, - чувствувам
как свива се сърцето, и - разбирам:
не може нищо да ме утеши.
Дори когато и смъртта желана
ще е за мене и ще дойде краят
на моето страдание, когато
земята ще ми бъде чуждо царство,
и ще изчезне от очи съдбата, -
към вас, към вас ще се обърна аз
тогава - и за този образ благ
аз ще въздъхна - и горчив ще чувствувам
безмилостния си живот, - тогава
насладата от скръбните ми дни
в страданието ще ме закали.
И вече много пъти призовах
във своите страдания на младост,
в доволството, в скръбта и във желанията
смъртта - и тъй за дълго там отседнах
наблизо до фонтана, с мисълта
надежди и страдания да удавя
в водата. Сетне - заслепен от скръб,
с живот, доведен до опасността,
оплаках хубавата моя младост,
цвета на мойте дни нещастни, тъй
безвременно погинал… Много пъти
във късен час, полегнал във леглото,
бленувайки в страдание, изпод
мъждеещата свещ - оплаках аз
ведно със тишината и нощта
умиращия дух, изпях дори
накрай и погребалната си песен.
Кой може без въздишка да ви спомни,
о, първи дни на младостта, о дни
неизразими, светли, във които
за заслепения човек най-първо
усмихват се момите, и в превара
усмихва му се всичко. Млъква
тогава завистта, замряла още,
и, - сякаш необикновено чудо! -
светът подава му ръка за помощ
и му прощава грешките, празнува
постъпването му в живота и
показва му, че господар го смята
и призовава. - О, летящи дни!
Изчезнахте подобно на светкавици…
Кой смъртен не познава тук беди,
щом най-красивото му време вече
загинало е, щом и младостта му,
о, младостта, угаснала е вече?
Нерина! Тез места нима за тебе
не ми напомнят? И във мойта мисъл
нима си заличена ти? - Къде си?
О, днес едно възпоминание само
намирам тук, о, моя сладост. - Вече
те няма в родната земя: прозорецът,
отгдето ти говореше ми често
и гдето звездните лъчи проблясват
тъй бледни - е самотен днес. Къде си?
Не чувам твоя глас звънлив, като
когато в оня ден далечен аз
при всяка твоя дума побледнявах.
То беше друго време. Твойте дни
отминаха, о, нежна моя. Ти, -
отмина ти. На други е отсъдено
да дойде на земята, да насели
тез пълни с благоухания хълми.
Тъй скоро ти отмина. Като блян
животът ти бе, танц бе твоят път.
На челото ти младостта блестеше,
блестеше във очите ти тоз образ
тъй близък, този лъч на младостта,
когато ги съдбата угаси
и ти умря тогава. О, Нерина!
В сърцето ми възпламва пак онази
любов предишна. На веселие ли
или на празник аз отида, мисля: -
Нерина, на веселие и празник
ти не отиваш, ти не бързаш вече.
Завърне ли се Май - цветя и звуци
за своите възлюбени събират
тук младите, - аз казвам: о, Нерина,
за тебе няма вече тук любов
и пролетта не иде; щом погледна
към утрото, към китната земя,
и щом почувствувам наслада в нещо,
аз мисля пак: не чувствува Нерина,
веселие, полята и небето
не вижда тя. Отмина, ах, отмина,
въздишка моя вечна! И ще бъде
във всеки дивен блян, във всяко чувство,
във всичко скъпо, свидно за сърцето
възпоминанието - мой другар.

——————————

сп. „Българска мисъл”, бр. 9, 1935 г.