Данте Алигиери

превод: Милко Ралчев

Тъй слязох аз от първия кръг долу
във втори - тясно място, що кръжи, -
но с толкоз скръб, че ни боде до болка.

Там е ужасний Минос, що ръмжи, -
изпитва греховете при вратата: -
отсъжда и изпраща според как кръжи.

И казват, че щом грешна там душата
пред него се яви, се цяла открои.
И този познавател на вината

във ада вижда мястото, що предстои:
с опашката си толкоз пъти се обвива,
във който кръг тя трябва да стои.

При него сявга много се отбиват, -
че за отсъда идат те поред, -
и казват, слушат, - после, - долу те отиват.

- Ти, който идеш в тоя скръбен свят, -
щом ме видя Минос и ми извика, -
прекъснал малко своя дълг тъй свят, -

виж мястото и вожда младолик и
теб влизането лесно да не облъчи!”…
А вождът ми: „ - Защо ти толкоз викаш?

На пътя му съдбовен не пречи: -
Тоз, който може туй, що пожелава, -
желай това - и вече замълчи!”

И ето - вече почвам да долавям
печални звуци; - аз съм вече там,
където страшен стон ни поразява.

Дойдох до мястото, где гасне всеки плам
и що мучи като море сред вихър,
терзано от противен ураган.

И адския вихър, който нивга не затихва,
отвява духовете в свойта паст: -
върти, и блъска, и гнети ги лихо.

Щом дойдат те до гибелта - тогаз
започват мъки, плачове, стенания, -
и те проклинат Божията власт.

Разбрах тогава, че в това страдание
осъдени са грешниците на плътта,
що слагат разума под своето желание.

И както на крилете си ята
в студа летят, в редица пълна и свободна, -
тъй духовете вихърът ги завъртя, -

от тук, от там, от долу, горе той ги води,
надежда никаква ги не зове, -
не за почивка, а за мъка безизходна.

И както жерави със много викове,
които линия в простора отбелязват, -
тъй видях аз, надали стонове,

две сенки в бурята, която казвам, -
че аз попитах го: „Учителю, кои
са тез, които черний въздух тъй наказва?”.

„Таз първата от тях, която ти
желаеш да узнаеш, - обърна се към мене, -
царица е над множество земи.

От похотта си беше поразена,
в закона си тя позволила бе сластта,
за да укрий греха, где беше уличена.

Семерамида е, - разправят, че е тя
наследница на Нинус и жена красива, -
земята, що султан владей, владя.

А другата е, що се от любов убива,
и клетвата съпружеска махна; -
оная Клеопатра е сластолюбива.

Елена виждаш, за която бе война,
нататък виждаш ти Ахил велики,
що от любов най-сетне сам падна.

Тристан и Парис; - сенки многолики
показа ми със пръст и назова,
които любовта ги към смъртта извика.

След като неговите чух слова
да назовават древните жени, князете,
обзе ме жал, че ме срази това.

Аз почнах: „Бих желал сега, Поете,
на двамата ония да говоря аз,
що тъй изглеждат леки в тоя вятър”.

А той: „Ще видиш ти, кога при нас,
те бъдат, - помоли ги ти тогава,
за любовта що води ги, - ще дойдат те тогаз”.

И щом ги вятърът до нас тук доближава, -
извиках: „О, нещастни духове,
елате, говорете, ако други позволява!”

Тъй както гълъби, които страст зове,
с издигнати криле при свойто гнездо нежно
възпират в въздуха, що ги довя, -

така излязоха от върволицита безбрежна,
при нас дойдоха в въздуха непоносим, -
тъй силен беше поплака им безнадежден.

„О, ти, човече милостив, любим,
що скиташ в тез простори помрачени,
що ний можахме с кръв да оросим, -

ако ни чуй властителят на таз вселена,
ний ще го молим с мир той да те награди,
понеже за скръбта ни имаш умиление.

Туй, що чуеш и да говориш искаш ти,
ще чуеме и ще говорим вам смирено,
докато вятърът за миг сега мълчи.

Намира се земята, гдето съм родена,
там гдето По се спуща в морската вода
със свойте притоци да бъде примирена.

Любов, която дебном влиза във гръдта,
тоз мъж с красивий лик тук обладава,
що беше ми отнет, и все обижда ме смъртта.

Любов, що на нелюбений да люби му прощава,
обзе ме към тогова толкоз силна страст,
че, както виждаш, все не ме оставя.

Любов до смърт едничка тук доведе нас.
Каина чака тоз, що ни в смъртта причисли”.
Тез думи дойдоха до нас завчас…

Когато чух душите, пълни с скръбни мисли,
сниших лице, и толкоз ниско го държах,
че ме водачът ми попита в миг: „Що мислиш?”

Когато му отвърнах, почнах: „Ах, -
какви помисли нежни и какво желание
доведе ги до този смъртен грях!”

След туй обърнах се и казах им, застанал
до тях: „Франческа, твойте мъки, до сълзи
довеждат ме във скръб и в състрадание.

Във времето на нежните въздишки, - ми кажи,-
с какво дари ви любовта, че таз измама
открихте на лъжливите мечти?”

А тя: „О, няма болка по-голяма
да спомниш за щастливите си дни,
в нещастие. Туй знай го твоя учен само.

Но ако искаш да узнаеш, що причини
таз обич и любовното ни увлечение, -
ще сторя както тоз, що плаче и мълви.

Четяхме ний веднъж за развлечение, -
за Лансело и как любов го угнети:
самички бяхме ний, без някакво съмнение.

И много пъти ни очите отклони
туй четиво, и избледня лика ни,
но бе едничко мястото, що нас ни победи.

Когато четохме усмивката желана,
че е целуната от толкова любящ,
тоз, що завинаги със мен остана,

в устата ме целуна цял трептящ.
Бе Галеото книгата и който я написа.
От тоя ден не четохме нито веднъж.”

Докле единият говореше със плач нависнал
ридайше другият така, че го състрадах,
и сякаш, че умирах, тъй се аз унисах, -

и паднах, както мъртво тяло пада.

——————————

сп. „Българска мисъл”, бр. 3, 1938 г.