Виолета Станиславова

„Така наречените „постмодернисти” никому никога не са били интересни, освен на себе си, на снобите и на тези наивници, които те са успявали да баламосват. А новото, интернетизирано поколение, за съжаление, в повечето случаи нито владее в достатъчна степен формата, нито може да се похвали с кой знае какво съдържание. Впрочем, дай Боже, сред тази безбройна орда да се намерят поне шепа истински юнаци…” Сергей Литвиненко

Отдавна исках да напиша книга за Сергей Литвиненко, но както знаем всяко нещо си има точно определено време, за да се случи. Това се отнася и за книгите.

След като десет години от неговата ненавременна и неочаквана смърт не съм направила дори стъпка към възкресяване на името му, значи сега е дошло времето да събера мислите му и се захващам сериозно да направя това.

Някъде назад в паметта ми бяха останали, почти забравени, нашите срещи, неговите стихове и поеми (на български и руски), писма, статии и преводи, които му преписвах на компютър и ги изпращах, по негова молба, в различни издания.

Много нови стихове той написа по време на нашето общуване. Направи много преводи, рецензии, предговори за нови стихосбирки. Подготви книги, над които сме работили заедно - той като преводач, аз като редактор.

Издаде двете си книги - двуезичната стихосбирка „Добри думи”/„Хорошие слова” (2013 година) и „Интернационалиада” (2014 година), на които съм редактор и художествен оформител.

В компютъра си още пазя писма до приятеля му Даниил Алтерман-Даня, който живее в Израел, и първа част от пътеписа му до Божи Гроб - с надеждата, че ще напише и втора…

*
Трябва да е било през 2001 година, когато се запознахме. По това време, вече около година, работех във вестник „Български писател”. Никола Радев беше председател на СБП. Когато постъпих в редакцията, заварих малък колектив от хора, които вече познавах.

Главен редактор беше поетът и преводач Димитър Христов, редактор - поетесата и преводачка Елена Алекова, и директор - поетът Лъчезар Еленков. Редакцията имаше две стаи на втория етаж на ул. „6 септември” 35. Едната - за редакторите, другата - за екипа за предпечат.

Един ден Сергей почука и открехна леко вратата на стаята, където работех. Търсеше Елена Алекова, която в момента отсъстваше. Поканих го да влезе. Запознахме се и първото нещо, което ми направи силно впечатление бе, че млад човек като него ходи с бастун.

Много по-късно един-два пъти го питах какво му се е случило, а той все повтаряше едно и също: „Някой ден ще ти разкажа”. Така и не дочаках този ден.

Сергей седна, запали цигара и разговорът потръгна. Разбрах, че е руснак, поет, че превежда от руски на български и от български на руски, че дори стиховете си пише на български, че от дълги години - по-точно 1984-а, живее в България. Че обича българската поезия и нейните поети-класици, които е превеждал.

Но най обича Иван Давидков, когото е превеждал многократно. Похвали се, че е превел не малко творби и на съвременни български поети и поетеси - изреди повече от петнадесет имена.

Най-накрая дойде ред да каже за какво е дошъл. Носи няколко стихотворения, написани на български, и търси Елена Алекова да Ј ги даде за публикуване във вестника.

Тогава ми каза, че е завършил Литературния институт „Максим Горки” в Москва, в творческия семинар на Лев Озеров по превод на поезия.

С Елена, която също е завършила „Максим Горки”, не са се засичали там като състуденти, защото е по-голям от нея и е учил в друго време, но са дългогодишни приятели и много добре се познават.

Сергей палеше цигара от цигара. Стаята се задими. Когато станах да отворя прозореца, ме попита дали случайно не пиша и аз стихове. Споделих му, че имам една стихосбирка, издадена през 1999 година, която се казва „Убежища”.

Събрала съм около 25 нови стихотворения и смятам скоро да ги издам. Очите му светнаха от любопитство. Веднага изяви желание да ги прочете, ако, разбира се, нямам нищо против. Дори ме помоли да му подаря първата си стихосбирка.

Иска и нея да прочете. Съгласих се. Не можех да му откажа. От цялото му същество лъхаше добронамереност.

Всичко у него - поведение, думи, жестове, усмивка, поглед, тембър на гласа, дори начинът, по който държеше цигарата между пръстите си, - говореше за скромен, уравновесен и умен човек и предразполагаше към откровеност и желание да му се доверя.

Имах нужда да споделя с някого намеренията си за издаване на стихосбирката и един страничен поглед на литературен специалист поет, щеше да ме ориентира дали съм на прав път. Предложението му идваше точно навреме.

Елена Алекова се показа на вратата, видя Сергей, зарадва му се и го покани в другата стая. Той се подпря на бастуна, положи усилие да стане и бавно, куцайки, се отправи към вратата. Преди да излезе, се обърна, усмихна се и ми напомни да не забравя да му дам обещаното. Скоро пак щял да дойде.

Не след дълго стиховете му излязоха в „Български писател”. И ето го - тихо надникна отново през вратата. Първият му въпрос беше дали му нося книгата и ръкописа.

Разбира се, още на другия ден след първия ни разговор ги бях донесла и сложила в чекмеджето на бюрото да чакат появяването му.

Този път атмосферата в редакцията беше напрегната - бързахме да предадем броя за печат. Подадох му няколко екземпляра от вестника с публикацията му и моите неща. Той постоя още малко, видя, че не е удобно да разговаряме, и си тръгна. Обеща да ми се обади по телефона, когато ги прочете.

Бях много изненадана, че след два дни ми звънна. Готов е и иска да се срещнем. Определи ми среща в кафенето на първия етаж в Руския културно-информационен център на ул. „Шипка” 34. Няма да премълча - много се развълнувах.

На другия ден се видяхме. Беше отишъл преди мен. На масичката лежаха разтворени страничките от ръкописа. Посрещна ме все така дружески и мило. Поръча ми кафе и предложи заедно да четем стиховете дума по дума.

Преди да започнем ме похвали за първата стихосбирка. Бил много впечатлен и изненадан, не очаквал да прочете толкова интересни и силни стихове, пълни с поетични образи, метафори и философски прозрения. „Браво на теб, Виолета! Много добре си се справила!” - ми каза.

*
През годините Сергей преведе мои стихове на руски и помогна те да бъдат публикувани във вестник „Русия днес”/„Руссия сегодня”.

Толкова беше впечатлен от тях, че написа студията „Душата на жена”, в която ме постави в групата на поетеси, някои от тях завършили „Максим Горки” - Надя Попова, Валентина Радинска, Маргарита Петкова, Елена Алекова, Ася Григорова, Екатерина Йосифова, Надежда Захариева.

Не бях съгласна с неговата оценка и въпреки че спорихме дълго по този повод, той беше непреклонен. Това беше част от характера му - изгради ли свое мнение за нещо, го отстояваше по лъвски (роден е на 2 август - зодия „Лъв”) и никой не можеше да го промени.

Настояваше, убеждаваше другия в правотата си, заинатяваше се и докато не го пречупи и не стане на неговото, не спираше. Да си призная, това му качество малко ме дразнеше. Както и многото пиене и пушене.

Зачетохме мълчаливо новите стихове. От време на време спирахме и разсъждавахме върху смисъла на някоя излишна или неточна дума.

Преместихме едно-две стихотворения, разкъсахме едно да стане на две, други две сляхме в едно, но като цяло беше много доволен.

Хареса му и заглавието на стихосбирката, което бях измислила - „Бездни”. Каза, че оправдава посланията на стиховете. Накара ме да му обещая, че когато книгата излезе, ще го поканя на премиерата. Обещах.

Така бе поставено началото на нашето дългогодишно човешко и творческо приятелство.

*
През 2003 година мандатът на Никола Радев изтече. На Общото отчетно-изборно събрание на Съюза, за нов председател на СБП бе избран Николай Петев. Вестник „Български писател” беше закрит и всички останахме без работа.

Останах не само без работа, но и без никакви доходи. Изпаднах в паника, но при случаен разговор с Николай Петев разбрах, че има шанс да се върна обратно във вестника.

Каза, че Съюзът ще има вестник, но ще бъде съвсем друг - 16 страници, първа и шестнайсета - цветни, ново име, нови хора. Когато дойде времето, ще ми се обади, за да продължа да работя в него. Даде ми телефон, на който да се обадя и кажа на човека, че той ме изпраща за работа.

Петър Ангелов (лека му пръст), когото дотогава не познавах и на когото се обадих, бе член на СБП от дълги години и по това време беше директор на голямото държавно издателство - SPS Print (то вече отдавна не съществува). По-късно стана директор на издателство „Български писател”.

Прие ме още на другия ден. Почувствах се много по-добре. Всичките ми страхове изведнъж изчезнаха. Беше ми дал абсолютна свобода в работата. Викаше ме в кабинета си, възлагаше ми да подготвя за печат определена книга, даваше ми набрания текст, формата, срок за изпълнение и телефон на автора.

Казваше, ако имам въпроси, да се обръщам към него. И повече не се интересуваше как се движат нещата. Важно беше да спазвам сроковете. Не мога да си обясня откъде имаше толкова голямо доверие в мен при положение, че не се познавахме.

Предполагам, че Николай Петев ми е дал добър атестат и го е уверил, че може напълно да разчита на мен. И така беше. Като изтечеше определеният ми за предаване на книгата срок, Петър Ангелов отново ме привикваше в кабинета си, за да му занеса готовия продукт.

В повечето случаи се справях по-рано от определеното време и той беше много доволен. Веднага ме зареждаше с друга книга. Работата вървеше добре. По това време разбрах за хобито му. Той рисуваше. Беше художник.

Няколко пъти е влизал в стаята, в която работех, като носеше картина, която току-що е довършил, за да ме попита какво мисля. Някои от картините по-късно виждах върху корици на книги, които съм странирала.

След няколко години, когато Румен Балабанов и Николай Петев ме преназначиха за редактор в новия вестник, през четирите години, в които изпълнявах тази длъжност, имах възможност да публикувам няколко пъти по цяла страница негови картини.

Това беше от моя страна не само задължение като редактор, но и радостен жест на благодарност за подадената ръка, когато имах нужда от помощ. Добрината му не съм забравила и досега.

Прекрасен писател, добронамерен човек, изключително незлоблива личност, доверчив, добър художник (има няколко изложби с живопис, графики и илюстрации) и най-вече останахме приятели до края на живота му. Така и не успях да му отида на гости, няколко пъти ме е канел в Хасково.

Поработих при Петър Ангелов по-малко от година. В един прекрасен ден през 2004 година Николай Петев удържа на думата си - обади ми се и каза, че започваме да правим новия вестник.

Да мина през Съюза, за да уредим каквото е необходимо. Назначи ме на трудов договор. Е, с минимална работна заплата, но все пак трудов договор - това значи стабилност и сигурност, платен отпуск, платени болнични, трудов стаж и прочее.

*
Залисана в тези съдбоносни за мен промени, както и с това, че майка ми боледуваше и я гледах, а след време и почина, загубих следите на Сергей Литвиненко.

До момента, в който той отново отвори тихо и усмихнато вратата на стаята в редакцията. Веднага се досетих, че носи стихове за публикуване. Главен редактор беше станала поетесата и преводачка Надя Попова, която също е завършила „Максим Горки”.

Като приключи разговора си с нея, Сергей ме покани да слезем до градината на ресторанта „Мон Парнас”. Искал да ми каже нещо много важно.

Слязохме. Той си поръча водка, на мен - кафе, разтвори чантата, с която не се разделяше никога, и извади от нея ръкопис.

Погледна ме многозначително, помълча и тихо каза, че след дълги колебания е решил и той да издаде стихосбирка. Но при едно условие - ако аз му стана редактор и на българското, и на руското издание, и ако графически му оформя книгата.

Попита дали съм съгласна. Зарадвах се. Най-после ще издаде стихосбирка! Първата си стихосбирка! Разбира се! Как да не съм съгласна?!

Така отново със Сергей Литвиненко възобновихме контактите си, които при промените бяхме загубили. Трябва да призная, че този път срещите ни станаха по-чести и по-продължителни, защото се бяха превърнали и в творчески.

Той споделяше своите бъдещи планове за писане, аз споделях моите и имах чувството, че това до известна степен повлия на окончателното му решение да не се отказва от издаване на стихосбирката.

Преди все повтаряше, че бил немарлив към личното си творчество, че когато чете свои стихове пред приятели, те му се сърдели, че не ги издава, и непрестанно го подтиквали да направи тази важна крачка.

Дори съм била свидетел на подобни разговори. Виждала съм го как не им противоречеше. Обещаваше, сам се упрекваше, заклеваше се, че ще го направи, но после отново се разколебаваше и не го правеше.

*
И ето, съдбата ми даде прекрасна възможност, неочакван шанс да помогна на Сергей в това му важно творческо решение. Държах в ръцете си ръкописа на „Добри думи”/„Хорошие слова” със стихове, които е писал на два езика - половината на руски, другата половина на български. Това в нашата литература е уникално.

Когато се прибрах вкъщи, с нетърпение го разгърнах. Страница след страница Сергей деликатно разкриваше своя руско-български или може би българо-руски духовен живот, споделяше мисли за плебейското си битие, за светлите си чувства, за всеотдайната любов, за вечното изкуство, за суетата и страшните си кошмари, за самотата си.

Сергей, въпреки многобройните си приятели и познати, беше самотник - и в житейския, и в духовния смисъл. Това особено силно личеше в стиховете му: „На този свят съм сам./ Но мойта самота/ е мойта свобода”, „Аз се мотая в мойта самота/ не зная докога ще се мотая…”, „С мъртвите говоря всяка нощ/ а с живите - въобще не се разбирам”…

Цялостната атмосфера в „Добри думи”/„Хорошие слова” бе изпълнена с човеколюбие, защото авторът й бе поставил над всичко морално-етичните отношения между хората. Като истински съвременен Дон Кихот той се сражаваше самоотвержено с пороците, защитаваше истината и доброто, но и иронизираше сам себе си.

Не само като поет, но и като личност, Литвиненко умееше да гледа света и хората с душата си, да ги вижда от добрата им страна.

Предан на изкуството, драматург, преводач, литератор, изцяло „книжен човек” - книгоман в пълния смисъл на думата. Ако не е на театър, на симфоничен концерт или на изложба, той денонощно - седмици наред, не излизаше от дома си и четеше, пишеше, превеждаше до полуда и пълно изтощение под звуците на Скрябин или Бетовен.

Сякаш настъпваше не само краят на света, но и - о, ужас! - краят на литературата! Но имаше голям порок - прекалено много пиеше и пушеше. Неговите самотни запои продължаваха с дни.

Тогава той се заключваше в „комуналката”, както наричаше малкото си жилище, и не допускаше никого вътре. Изчезваше от света и не желаеше да разговаря с когото и да е за каквото и да е.

Казвам това като страничен свидетел на запоите му, тъй като през 2013 година двамата бяхме поели ангажимент да подготвим за печат руското издание на книгата на Живка Шамлиева „Цветок для вечности”, на която той беше преводач.

Напрежението се усилваше заради сроковете в печатницата и се наложи спешно да го попитам кога ще изпрати текст за корицата, който бе обещал.

Тогава не успях да установя контакт с него цяла седмица именно поради тази причина. Нещо подобно се случи, когато превеждаше и книга на Кина Къдрева, само че тогава други хора го търсеха и ми звъняха да питат къде е.

Сергей Литвиненко можеше да създава стихотворенията си и на български, тъй като съзнанието му сякаш бе преформатирано, препрограмирано да мисли и чувства като истински българин.

В „Добри думи” стиховете, написани на български, бяха различни от стиховете предложени в „Хорошие слова” на руски. Стиховете в „Хорошие слова” бяха други, дълго обмисляни, вдъхновени, изстрадани и писани десетилетия наред.

Бяха малко повече по количество. Но, струва ми се, духовната същност на поета продължаваше да се вълнува по един и същи начин, независимо дали пишеше на единия или на другия език.

Затова и двете части звучаха като едно цяло. Нещо повече - вътрешното пространство се разширяваше, мисълта му потъваше в бездната на философските му обобщения и на читател като мен му изглеждаше, че поетът сякаш гледа под микроскоп дребните детайли, изпълнили микрокосмоса на обикновения човек, а друг път е насочил телескопа си към небесата и разсъждава за Вселената, за Всемира, за звездите, за планетата Земя, за Бога…

Смъртта, Съдбата, смисълът на живота, Любовта към жената, Любовта към изкуството, войната, синовният дълг и саможертвата в името на Родината… са теми и в „Хорошие слова”, и в „Добри думи”, разработени сериозно, задълбочено и отговорно.

Сергей Литвиненко за първи път в живота си издаде стихосбирка и книга изобщо на 56-годишна възраст.

Не е ли това израз на преклонение и респект на истински талантливия творец към Словото и към Литературата?

*
Стихосбирката излезе през 2013 година в издателство „Мултипринт” ЕООД. Тя стана повод да се задълбочи познанството му с издателя и писателя Асен Асенов, при когото съм издала почти всичките си книги.

От този момент до края на живота на Сергей те останаха най-добри приятели, духовни братя. Най-после Сергей бе срещнал сродна душа и бе прогонил самотата.

По това време нашите срещи се прехвърлиха в офиса на Асен на ъгъла на улиците „Гурко” и „Шишман”, където често се отбивахме и надълго и нашироко обсъждахме какви ли не теми.

Бяхме оформили в издателството на Асен нещо като наш малък литературен кръг, в който четяхме стихове, „поливахме” новоизлезли книги на колеги, разказвахме си истории, спомени, коментирахме събития от обществения, политическия и литературния живот, двамата си споделяха спомени от миналото и прочее, и прочее.

*
Като истински пътешественик във времето ще прескоча четири години напред в бъдещето, а после ще се върна обратно.

През 2017 година Асен издаде в памет на Сергей Литвиненко необичайната си новела „Дух”, посветена на творческата дружба и сърдечното приятелство между тях.

В нея се разказва за срещите и разговорите им под формата на диалог между Духа на автора и Духа на Сергей.

„Асен Асенов е заорал в дълбокото, където индивидуалността е като че без значение и двата духа - неговият и на Сергей - разговарят един с друг, все едно всеки от тях разговаря със себе си - пише в предговора към книгата Елена Алекова. - Единият продължава мисълта на другия, допълва го, доразвива го, предусеща го. И обратното. Това е истинското приятелство. Така е в общуването на дух с духа. Единият се изразява чрез другия. И обратното. Затова е трудно да се отделят в този диалог думите на Сергей Литвиненко от тези на Асен Асенов. Диалогът е сякаш монолог.”

*
През 2014 година Сергей, почти конспиративно, ми даде и ръкописа на поемата „Интернационалиада” с молба да я издадем в малък тираж и само на руски, за да я раздаде на приятели.

Държеше да й стана редактор и да я подготвя за печат. „Интернационалиада” е странна и необичайна хумористично-сатирична поема.

Писана е още през 1988 година, но през десетилетията е претърпяла много редакции и не малко изменения, дописвания. Няколко пъти е променяно и заглавието й. Изпълнена е с много хумор, самоирония, закачки, фантазии и предизвикателства.

Предназначена е само за най-близък приятелски кръг и то, когато компанията е седнала на водка или ракия с мезета и на хубави приказки.

Без хвалби, рекламни отзиви, претенции за публикуване в печата, премиери и прочее. Просто за смях и забавление на най-близките.

*
През 2015 година с Асен издадоха и съвместна книга със стихове „Да бъдеш - или не…”.

Както казва Асен Асенов в едно интервю пред поета Димитър Христов:

„Стихосбирката, която издадохме със Сергей Литвиненко, е режисирана от него. Той беше благосклонен към моето творчество, което в никакъв случай не може да се сравнява с неговото стихотворство и литературно знание. (…) С Литвиненко бяхме близки приятели, защото мислехме сродно в много отношения. И двамата бяхме писатели, като той беше големият писател”.

В друго интервю пред журналистката Снежана Галчева от „България сега” една година по-късно, на въпроса й: „Вие сте автор на книгата, но редактор е вашият приятел, руският поет и драматург Сергей Литвиненко. Разкажете ни повече за него и за съвместната ви работа?”, той споделя:

„Сергей Литвиненко смяташе себе си за литературовед. И всичко, което правеше „бедният литературовед”, беше талантливо и човеколюбно. Много от българските писатели получиха от него преводи и обширни представяния във вестник „Русия днес”/„Россия сегодня”. Мога да спомена имената на Елена Алекова, Виолета Станиславова, Георги Драмбозов, Анибал Радичев, Матей Шопкин, Любомир Левчев и тъй нататък. Литвиненко се ангажираше с преводи на художествена литература, които извършваше перфектно. Най-търсен преводач за руски език беше. По отношение на поезията му мнението ми е, че българското му творчество е по-впечатляващо от руското. Така смяташе и Любо Левчев. Стиховете му са събрани в книжката „Добри думи”/„Хорошие слова”. С Литвиненко имаме и една обща стихосбирка - „Да бъдеш - или не…” А в негова памет написах и публикувах новелата „Дух”, в която разказвам за срещите и разговорите ни в нашия фирмен офис на ул. „Гурко” 34. При поетични четения винаги използвам случая да рецитирам стихове от Сергей, които с въодушевление се приемат от аудиторията. Защо си отиде Сергей в разцвета на творческия си гений? Убиха го мизерията и духовната безпътица, обхванали като рак обществото ни в годините на прехода”.

В предговора на „Да бъдеш - или не…”, явно дело на двамата, тъй като е подписан от „Авторите”, още в началото се казва:

„Тази малка книжка е материализираният знак на едно голямо приятелство, приятелство като откровение, като манна небесна. Отгоре на всичко - то е и международно, защото единият от авторите е с българско гражданство, а другият - с руско. Приятелство, обусловено не само от взаимната симпатия, сходните възгледи, интереси и естетически критерии, светогледи, менталности и етически и житейски разбирания, но и подкрепено от многовековната генетична, етническа, езикова и културна близост между нашите забележителни народи. И от родната православна вяра, разбира се! Напук на българските русофоби и руските либерали-„западняци”.

*
В началото на 90-те години на миналия век, Сергей Литвиненко става съучредител на престижната и авторитетна награда, хвърлила духовен мост между България и Русия за укрепване на българо-руските културни връзки, „Золотая муза” - заедно с актьорите Сава Хашъмов, Венцеслав Кисьов, Таня Масалитинова, Иван Налбантов, оперната прима Александрина Милчева, блестящия клавирен тълкувател Атанас Куртев, прима балерината Красимира Колдамова, поета и публицист Недялко Йорданов, цигуларя виртуоз Йосиф Радионов, Красимира Стоянова, станала световна оперна звезда, талантливия писател Йото Пацов, акомпаняторката Татяна Божко и актрисата Нелли Волкова-Куртева, художествен ръководител на Първи руски частен театър в България, дала великолепната идея.

Отбелязвам този факт, защото трябва да добавя още нещо важно от живота на Сергей, а то е, че Атанас и Нелли Куртеви се бяха превърнали донякъде в негово семейство.

Помагаха му в ежедневието, канеха го на вилата си, стремяха се да не остава сам. Когато го връхлиташе болест, когато нямаше пари да си купи цигари или нещо за ядене, когато го притискаше отчаянието или депресията, Нелли и Атанас Куртеви бяха до него.

Подкрепяха го, насърчаваха го, докато се възстанови, въпреки че понякога между тях възникваха и конфликти. Два месеца след като почина семейство Куртеви организира в Руския културно-информационен център паметна вечер за него.

Подготвиха сценария, поканиха известни личности и творци, семейството му, приятели, почитатели.

За духовния ръст на поета и неговия талант говори и фактът, че във вечерта участваха цигуларят Йосиф Радионов, виолончелистът Анатоли Кръстев, пианистите Атанас Куртев и младият Емануил Иванов, актьорът Веселин Ранков. Попизпълнителят Христо Паскалев-Паскал изпя една от любимите му песни - „Зачем Вам это знать”.

Някои от най-хубавите песни на певеца на руски език са по стихове на Литвиненко - „Я приеду к вам, ребята”, „Москва-София” и „Не грусти”.

Когато се вслушаме в текста им, разбираме защо Сергей обичаше да казва: „Аз съм поет! Душата ми е чиста!”.

Напомням това, понеже много от читателите може би не знаят, че по част от стиховете на поета са създадени популярни руски песни.

*
Има и един друг успешен щрих от талантливата личност на Сергей. През 1992 година заедно с актрисата Милена Червенкова учредяват българска професионална театрална трупа за деца и възрастни, наречена „Арт театър”.

Успяват да осигурят и база на театъра в Руския културно-информационен център в София. Започват с тъй наречените „Неделни детски представления”, където Сергей Литвиненко се изявява като драматург.

В началото на нашето приятелство той ме покани на такова детско утро. Гледала съм „Невероятните приключения на житената питка” (с негова драматургична обработка по народната приказка) в препълнена зала с деца, родители и учители.

„Арт театър” вече има богата тридесет и четири годишна история и въпреки голямата конкуренция, той продължава да съществува и днес, защото е изграден върху стабилни основи.

До края на дните си Сергей не прекъсна връзката си с него. Помагаше, когато и с каквото можеше. И се радваше като дете на успехите му.

През 2021 година „Арт театър” поставя пиесата на Литвиненко „Финита ЛИ комедия?!”, написана десетилетия по-рано. „Жанрът е траги-фарс. Авторът й избира четирима от героите на комедия дел арте - Пиеро, Арлекин, Коломбина и Малвина, и с вълшебна машина на времето ги изпраща от ХVI в ХХI век.

Страната, в която попадат, се казва Чудация. А в тази страна те вече са г-н Пиерини, г-н Арлекини, Мадам Коломба и Мелина.

В стила на комедия дел арте се сменят сцени на любов, ревност и политическа сатира” - коментира Милена Червенкова, която освен че е директор и художествен ръководител на театъра, изпълнява и една от ролите в спектакъла.

„Драматургичната гениалност на Сергей Литвиненко е, че е измислил как тези герои от комедия дел арте да преминат през времето и да се пренесат няколко века по-късно” - добавя тя.

За съжаление, Сергей не успя да види пиесата си, поставена на българска сцена.

*
Когато разбрах за внезапната му смърт на 27 януари 2016 година, бях поразена.

Обади ми се Асен Асенов, за да ми каже, че по спешност са го приели в болница с тумор в мозъка и на операционната маса издъхнал.

Отиде си, ненавършил 59 години, заедно с всичките си мечти, планове, знания, образования, ненаписани стихотворения, преводи, пиеси, неиздадени стихосбирки, с неповторимия си талант…

Вечна му памет!