Христо Д. Бръзицов

Някога излизаше един хумористичен вестник „Кво да е”, който спира, почва, докато спря завинаги, мисля през 1916 година. Времето, за което се отнасят спомените ми, бе към края на 1914 година и началото на 1915 г.

Тогава в „Кво да е” се подвизаваха мнозина от днешните писатели и ако може да се говори за някаква заслуга на вестника към тях, тя е, че ги окуражи въобще да пишат.

Инак, нивото на вестника беше много ниско. Поместваха се много слаби работи, под всяка критика.

Един от малцината, ако не и единственият, който се отделяше от общото безвкусие, бе някой си Ведбал. Неговите стихове бяха написани по всички правила на стихосложението, имаше в тях идея и винаги разсмиваха.

По едно време „Кво да е” спря. Никола Граблашев, пишущ с псевдонима Колю Сатирика и моя милост (Язека) издадохме по онова време литературно-хумористичното списание „Родна лира”, ту на бяла, ту на зелена хартия.

За перипетиите изобщо около издаването на „Родна лира”, колкото и да са куриозни - няма да разправя - а ще премина направо към първата ми среща с духовития стихоплетец Ведбал.

Когато да излезе брой 2 от „Родна лира” (29 ноемврий 1915 г.), в редакцията се получи ръкописът „Кръвта вода не става”, подписана с Ведбал.

Редакторите много се зарадвахме, че получаваме материал от един „голям автор”, защото всичките останали писма по пощата бяха пълни със слаби произведения.

Домъчня ни само, че Ведбал не идва при нас такъв, какъвто го знаехме от страниците на „Кво да е” - с веселите си стихове, а с един трагически военен разказ, какъвто Граблашев поне мислеше, че може сам да напише във всеки момент. Изобщо, пак липсваха весели автори, а не трагически.

Все пак, отговорихме му в отдела „поща”, че „след оглаждания” ще се помести и му отправихме едно „здравей”!

Разказът се помести в бр. 3 (12 декемврий 1915 год.), а в бр. 4 (27 декемврий 1915 год.) вече имаше две произведения от Ведбал, и двете - стихотворения: „Летят борците” - военно-патриотично и „Покушението срещу Бохор” - весело, в амплоато на Ведбал.

Излезе бр. 5 и списанието спря. Една вечер навън се звъни.

Отварям - пред мен нисичко момче, вехтичко облечено, с фуражка от Техническото училище.

- Тука ли е редакторът на „Родна лира”?

- Аз съм.

Нисичкото момче се смути. Не знам - дали защото така ненадейно се намери пред „редактора” или защото редакторът му се видя толкова хлапе, колкото беше и сътрудникът.

Както и да е, гостът се представи и каза, че е дошъл да пита защо не излиза списанието.

- Няма пари.

- Абе не може ли някак си да намерим?…

Това бяха първите думи, които охарактеризираха Ведбала пред мен.

С всичката си немотия, той беше готов да потърси пари, за да не пропадне „великото дело”…

Но това бяха още и първите думи, които по-сетне турнаха основата на едно издателско дело между Ведбал, Граблашев и мен.

Сприятелихме се, „Родна лира” не излезе вече, но към края на 1916 година решихме да издаваме седмично литературно хумористично списание” - „Смях и сълзи” и на 1 януарий 1917 год. излезе първият брой.

Едва тогава разбрах каква творческа сила таеше в себе си Ведбал - или да го назова веднъж с гражданското му име - Христо Измирлиев.

Ние нямахме много сътрудници, па и бяхме по-придирчиви и трябваше, особено в началото, стихотворната част да легне изключително върху Ведбал. На брой по 3-4 и повече дълги стихотворения и всичките - пълни с идеи, с живот, писани с безукорна техника.

Списанието имаше сериозен и хумористичен отдел, та Ведбал пишеше и лирични, и весели стихотворения, а по едно време записа и проза.

През всичкото време докато излиза „Смях и сълзи” - 135 броя, Ведбал редовно пишеше, дори и когато по едно време стана юнкер.

Стиховете му бяха в мнозинството си патриотически, възторжени, за голяма България, за светли бъднини…

Тогавашното поколение беше убедено, че го чакат дни на добруване, в едно голямо отечество, под скиптъра на един балкански император…

Пречупването у Ведбала дойде после, след погрома, когато той, един от първите, се убеди, че всичко е свършено, че всичко е проиграно и че трябва да се почне наново, но по други пътища и с други средства.

Редакцията на „Смях и сълзи” се помещаваше в една чиста бозаджийница до печатница „Балкан”, на бул. „Дондуков”. Сега е кинематограф. Тук се събираха редакторите и сътрудническият щаб.

Тук, на две стъпки от печатарските машини ставаше известно колко реда още трябва да се напишат или колко стиха - за да се дотъкми броят. И тогава Ведбал взимаше молива и дотъкмяваше стиховете.

Приятен ми е споменът, че съм бивал понякога помощник в диренето на рими и толкова по-приятен, защото Ведбал не се наскърбяваше, когато случайно попадах на сполучлива рима.

Когато към средата на годината (1917 г.) Ведбал влезе във Военното училище, не престана по явни и тайни пътища да сътрудничи, но нещо го беше сломило и Ведбал не беше същият. Не можеше да понесе мисълта, че ще стане офицер.

Не беше за него тази професия. И го измъчваше конфликтът с родителите му. Те искаха да го видят военен. Не зная колко време се измъчва - но мъките му ми се видяха дълги, защото и аз участвувах в тях.

По едно време излезе от училището, облече се цивилен, но не си спомням вече да съм го виждал тъй жизнерадостен, както някога.

Тогава вече и краят на войната беше известен, та може да се предполага, че у Ведбала зрееше процесът към превъплъщението му в Христо Смирненски.

Знам, че след време стана редактор на други хумористични списания, че се отдаде цел на работническото движение - но там вече не мога да го проследя, защото се пръснахме на различни страни по света.

Помня само, че като го срещахме понякога, все ми се оплакваше от преумора и казваше:

- Сега още нищо, но един ден ще клекнем и няма да можем вече да се дигнем.

На погребението на Кирков пак се виждахме и тогава - по повод на тълпите, на процесията и на разни други обстоятелства, които не си спомням - изказа мисли, които, уверен съм, са най-верният му мироглед.

Обичаше той всички слаби, немотни и подтиснати, но не можеше да разбере какво общо има борбата за освобождението им с тънките сметки, ведомости, „дневни”, „пътни” и „квартирни” на някои кариеристи.

Задушаваше го тесногръдието, сектанството, буквоядството в някои хора на движението.

Тогава ми стана ясно как Ведбал можеше да бъде комунист: той стана комунист, но не и - ще си позволя една Ведбаловска - но не и сомунист.

——————————

в. „Христо Смирненски”, бр. 1, 1935 г.