Виктор Юго

превод: Милко Ралчев

1.
Бооз почиваше с умората в гърдите -
че в гумното той беше работил цял ден.
Във простото легло той спеше уморен,
до крините, изпълнени със много жито.

Тоз старец имаше поля с богатства много;
макар богат, бе справедливостта познал.
И нямаше във воденицата му кал, -
не светеше в огнището му пъклен огън.

Като априлски ручей бе сребърна брадата.
Той щедър бе за всичките еднакво там;
на бедната жетварка казваше й сам:
„Ти остави класът да падне на земята”.

Далече скиташе по пътища извити,
сияещ в мъдрост и във лен облечен чист.
И всеки ден край някой вир сребристи,
като чешми за всички, торбите бяха пълни с жито.

Боозъ бе господар добър, родител тих.
Макар и пестелив, бе щедър във живота.
Жените от младеж го повеч гледаха, - защото
младежът е красив, но старецът - велик.

Че старецът, дошъл до изворите свети,
излизащ от ден колеблив, навлиза в вечни дни.
В очите на младежа ярък пламък свети,
но във окото на старика светят светлини.

2.
Сега Бооз в нощта сред близките си спеше.
До канари, подобни на развалини,
жетварят до жетвар спокойно си лежеше.
Това се случи във онез далечни дни.

Мъдрец повел бе племето на Израиля.
Земята, где под шатъра човек седи,
откриваща на крак гигантските следи, -
бе още мокра от потопа, пълна с изобилие.

3.
Тъй както Яков и Юдита спяха двама,
Бооз лежеше със затворени очи.
Но в миг отварят се небесните врати,
и сън един тогава слезе над глава му.

И тоз сън бе: - Бооз видя там дъб разклонен,
излязъл от корена му и стигнал до твърдта, -
като верига пъплеха човеци във нощта:
един цар долу пейше, един бог мреше в небосклона.

Бооз тогаз прошепна насъне със глас: -
„Как може, Господи, да стане туй със мене? -
Осемдесет лета на мен са изброени, -
и нямам ни жена, нито деца тук аз.

Отдавна е умряла таз, с която аз съм спал, -
за тебе, Господи, напуснала бе мене.
И пак един със друг ний все сме още слени,
половина жива тя, половина аз умрял.

Да се роди от мене род? - Да вярвам ли що гледам?
Как може днес да имам поколение аз?
Като си млад сияе утренният час, -
денят излиза от нощта, като че из победа.

Но старецът трепери като в зимата брезата.
Аз съм вдовец, и сам под тия небеса,
към гроба скланям, Господи, сега душа, -
тъй както волът зажаднял - чело в водата”.

Тъй казваше Бооз, потънал в съня свой,
към Господа отправил поглед в небесата.
Тъй както в корена дървото вижда роза - той
не чувствуваше при нозете си жената.

4.
Докато спеше, - Рут, жената моавита,
до него легна със разбулени гърди,
очаквайки кой знае тук какви лъчи,
когато при зори ще види светлините.

Бооз не знаеше, че там лежи жената,
а Рут не знаеше обета божий, свят.
Благоухание разливаха цветята,
въздъхът на нощта ласкайше Галаат.

И сянката бе брачна, и величествена, свята -
и, може би, летяха ангели в твърдта, -
защото виждаха от миг на миг в нощта,
те нещо синьо, като че ли бе крила то.

Диханието на Бооз, заспал самин,
на ручеи с шума се сливаше безбрежно.
То беше месецът кога природата е нежна, -
по върха на хълми разцъфваше се крин.

Рут мислеше, Бооз пък спеше; а треви се вият
високи, черни; спят стадата там сами.
Огромна доброта от небеса ръми, -
то беше час кога лъвът отиваше да пие.

В Йеримадет и Ур спокойно всичко спеше;
в небето тръпнеха съзвездните лъчи,
и лунний кръг върху градината трептеше
на изток; Рут така, с притворени очи

недвижима, изпод воали сред тъмите,
там питаше: - Кой Бог и кой велик жетвар,
бе хвърлил тъй небрежно, като че ли в дар,
тоз златен сърп в нивята на звездите?

——————————

сп. „Българска мисъл”, бр. 1, 1936 г.