Лъчезар Селяшки

От чистия и благословен извор на Родопите писателят Иван Христов черпи сюжетите за своите „Родопски разкази”. Впечатляваща е връзката между родното и универсалното в разказаните истории, диалогът между минало и съвремие, както и специфичният наратив, оформял се паралелно с творческото израстване на автора като прозаик.

Синтетичност откриваме в стила на разказване, която, както е известно, е белег на качествената проза, по-специално на късия разказ.

Тя дава добра възможност въображението на читателя да продължи по свой начин възприемането на недоизреченото, на премълчаното в прозаическите текстове.

Време и пространство, сюжетна интрига, конфликти и техните пресечни точки, портретна и психологическа характеристика на героите, гледната точка на разказвача, обстановка, пейзаж и ритъм на слога - всички тези характерни за разказа структурни елементи са постигнати сполучливо и притежават въздействаща сила.

Родопите в „Родопски разкази” присъстват като съдбовно пространство - не само географско, но и социално-битово, историческо и фолклорно-митологично. Планината е радост и болка, изповед и мълчание.

Тя е непосредствен свидетел на жизнен порив, на рождества и смърт, на празничните звуци на гайда или звън на чанове. Родопите са закрила, но и пространство на човешката уязвимост; морална и екзистенциална сцена, където човекът се разкрива такъв, какъвто е - в неговите възходи и падения, в амплитудите на възвишеност и покруса, на мрачини и просветления, изобщо в неговата цялост.

Природата в „Родопски разкази” не е просто безличен фон, а пространство, в което героите търсят своето истинско място, осмислят личните и общочовешките си стремежи, извършеното от тях добро или зло.

Хронотопът (времето и пространството) в разказите на Иван Христов функционира като ключов, обединяващ и синтезиращ пласт. Повечето от творбите в сборника са ситуирани във времето на турското робство.

То не тече линейно, а като повторения на гранични състояния: насилие, подчинение, страх, безнадеждност, мълчание, но и като порив за свобода, като смело противопоставяне срещу своеволията, неправдите и жестоките прояви на поробителя.

Времето на турското робство превръща разказаните истории в екзистенциален модел на човешкото присъствие, изпълнено с премеждия и изпитания. Робството функционира не само в историческата си парадигма, но има и онтологичен смисъл, т.е. отразява същността на човешкото битие. То е свят на принуда, на страх и свързания със страха стремеж за оцеляване.

Ето защо екзистенциалните теми свобода, избор, вина, живот, смърт и др. звучат в „Родопски разкази” с особена сила и значимост.

Свободата на българина е отнета, неговият житейски избор е ограничен или фатален и той е принуден да живее с последиците, които нерядко имат драматичен или трагичен завършек. Повторяемостта на човешки съдби, на грях и страдание придават кръгов характер на времето.

Пространството в „Родопски разкази” е ясно очертано: Родопите и по-конкретно родното място на автора - село Добралък. Това пространство е наситено с памет.

От една страна, то е лишено от по-далечен хоризонт, но от друга, вътрешен обемен хоризонт му придават субективният човешки поглед, жаждата за свобода, поривът към добри дела.

Най-важните събития се случват в пространството на дома, който е своеобразен център на света, а също така на прага на дома, в двора, в кръчмата, на пътя, в гората, на знакови места за хората от родопското село: вековно дърво или отвесна скала над пропаст. Това са значещи пространства, често пъти гранични. Те се преплитат с гранично време като зазоряване, край на деня, нощ.

Времето и пространството в разказите на Иван Христов са осветлени от присъствието на любовта, надеждата и рождествата.

Или пък са помрачени от загубата на вяра и житейска опора, от кърваво отмъщение, от тежестта на проклятие и липсата на изход. Чрез времето и пространството авторът е успял да превърне историята в екзистенциална съдба.

Значими са екзистенциалните теми в „Родопски разкази”. Една от тях е свободата (или пък липсата на свобода) на избора и отговорността след взетото решение.

Нерядко героите са изправени пред трудна дилема - дилемата дали да извършат грях (напр. кражба или убийство), която препраща към проблема за автентичното живеене.

Как след сторен грях героят ще продължи да живее, как ще се впише в общността - ще бъде ли разбран, или ще бъде отхвърлен, приемайки като възмездие самотата и отчуждението?

Не по-малко значими екзистенциални теми са силата на вярата в любовта, в доброто и предизвикателствата на материалното („Изпитание”).  В разказа „Кръстният знак” кръстът, белязан от ножа на поробителя на главата на тримесечния Ангелчо от въстаналия Батак, не е свидетелство за силна вяра в Бога, а по-скоро памет и защита срещу размирното, трагично историческо време.

А „Бежанец” е навярно е един от най-чистите и ярки екзистенциални разкази в сборника. Чужд сред свои, Стайко търси нова идентификация, ново лично съкровено пространство след загубата на корена отвъд границата, в село Дереке.

И със зловеща сила идват трагичните последствия: треската и смъртта на жена му Кера, самоубийството на Петра, обратният път към Дереке „през запустялата планина”. На фона на „прошарените от есента баири” и на мъглите още по-драматично зазвучава гайдата на Стайко и думите на песента: „Карагьоз вакъл, каматен, тая е земя лъжовна.”

И човекът остава сам със своята неизказано дълбока мъка: „Нямаше на кого да изплаче мъката си. Само ехото от притихналите долове му отговори като повтаряше думите на песента и ги изпращаше към отсрещните ридове, докато гайдата замлъкна.”

В „Орлово проклятие” безмилостното проклятие не е просто незначителен фолклорен мотив, а метафора, която има екзистенциална същност и дълбочина.

Разказът сюжетно се движи по нишката на внезапната, почти детинска приумица на героя - козарят Кара Стоян, „млад и буен” - човек, дистанциран от общността: „Все щуротии се въртели в главата му, защото не бил с всичкия си” и жестоките последствия след сторения грях.

При това тези последствия не засягат само двойката орли, приютили се в гнездо на вековния дъб над Равния камък, а и самия злосторник, и дъба, чиито напъпили клони на следващата пролет са изсъхнали, а до есента изсъхнало и цялото дърво, символ на живота, на здравината на рода, на орловата и човешката извисеност.

В „Родопски разкази” темата за отминаването, за краткотрайността на човешкото битие е неразривно свързана със субективното време и човешката участ.

Радостта в едно напрегнато от липсата на свобода историческо време е краткотрайна. На нейно място идват изпитанията, болестите, нищетата, страданията.

Изход от тях е непомръкващата жизненост на човека, умението му да надмогва трудностите като мобилизира силите си („Топчията”). За да оцелее, той нерядко разчита и на чувството си за хумор („Лъжец”, „Станчо”, „Нако”, „Добър урок”, „Гуджовият дюкян”).

Страданието в разказите от сборника на Иван Христов е представено като проверка на силата на духа, като източник на морал и гранично състояние, предизвикващо състрадание („Бежанец”, „Вълчанова люлка”, „Изгнаник” и др.) А честността и трудолюбието  - като доказателство за човешко достойнство („Топчията”).

Героите на Иван Христов не са някакви избраници, а обикновени хора. Нерядко те правят грешки, изпитват страх, умеят да хитруват на дребно, злословят, мързелуват или лъжат. Но са способни и на смели постъпки, на съпричастие, на съчувствие и себеотдаване в името на доброто.

Родопският човек приема своята участ, без да се оплаква, и се опитва със всички сили да оцелее преди всичко вътрешно, като дух, като морал и етика, като наследник на здравия български корен.

Той е екзистенциално уязвим, но сигурен в избора, който прави, за да запази личното си достойнство и достойнството на своите близки.

В разказите на Иван Христов откриваме и темата за продължението на рода. Тя има онтологична тежест, защото родът е условие и гаранция за оцеляване.

Продължението на рода („Вълчанова люлка”, „Непростим грях” и др.) е човешкият аргумент срещу небитието. Той е източник на смисъл, на оптимистичен поглед към живота и света, на просветление.

Фолклорните и библейските мотиви в „Родопски разкази” обогатяват екзистенциалната проблематика на сборника. Важна роля играе кръстният знак, особено в разказа „Кръстен знак”.

Той е не само памет за жестоко своеволие на поробителя, но и символ на оцеляване, преодоляване на страха и прослава на живота.

А мотивът за човешкото суеверие е интерпретиран в разказа „Магьосница” с включването в структурата на текста на подчертано анекдотични детайли. Характерни са и природните символи: извори, чешми (например Поповата чешма в разказа „Съдба”), каменисти пътеки орел, дъб (в „Орлово проклятие”), скали над пропасти („Бежанец”) и др. Няколко са библейските мотиви в „Родопски разкази”: грях и наказание („Злата”, „Орлово проклятие” - човешкото съществуване е белязано не само от добруване и състрадание, но и от греха и последвалото неизбежно наказание), изгнание („Изгнаник” - прокудата на Стоил е следствие справедливо отмъщение), светлина и тъмнина, борбата между доброто и злото („Злата”, „Непростим грях”, „Вълчанова люлка” и др.).Фолклорните мотиви (народни обичаи, клетви, суеверия, природни знаци) придават конкретна, типично родопска атмосфера, а библейските поставят акцент върху универсални морално-етичните проблеми.

Авторът по художествен път ни внушава, че човешкото съществуване е преди всичко порив за оцеляване и стремеж към смисъл чрез любов и добротворство, чрез привързаност и търсене на красотата в живота.

Основни топоси в разказите на Иван Христов са домът, стаята, одърът, прагът, дворът, мегданът, църквата, кръчмата, селската чешма, нивите, пасищата (напр. Петльов чукал), гората, скалите над пропаст и др.

Обикновено това са гранични пространства, където човекът е „между”: между решението и отказът, между активността и пасивността, между светлината и мрака, между любовта и омразата, между доброто и злото.

В разказа „Милуш” болният Милуш дълго време лежи на одъра, припомняйки си за измайсторените в Неврокоп чанове, които „пеят като камбани”.

Тъкмо тези чанове, под чиито звуци се люлеят боровете и цялата земя, го вдигат на крака и той застава до прозореца, за да види как неговите овце се спускат като бял облак през зелените поляни на Голо бърдо.

А после излиза сам на двора, удивен, че не чувства болка. За да го намери жена му Севда безжизнен, опрян на оградата, с полуотворени очи, загледани към метафизичното пространство на Голо бърдо.

В разказа „Църквата” храмът е място, открито за човешката утеха, за упованието в Бога и копнежа по свобода.

Изтощена от угризението на съвестта Петра от разказа „Бежанец”, която не намира смисъл да живее повече, се отправя към „острите скали, където боровете забиваха върхари в синята небесна вис”.

Червената кърпа, отвяна от вятъра, и протяжният вик на отчаяната самоубийца, полетяла в бездната, са последните трагични знаци на живота.  След миг цялата земя, цялата човешка вселена замлъква.

Мълчанието е невидим топос. То идва като следствие на претърпяна травма, на горчиво чувство за вина, за самоизмама, на категоричен отказ от примирение с лъжата или съпротива срещу опитите за обезличаване. Чрез него родопският човек доказва кой е.

Художествено постижение на Иван Христов е интерпретацията на темата за силата на човешката красота - физическа и духовна, както и за музиката и песента като нейни светли проявления.

Тази тема, според мен, присъства най-ярко в разказа „Манол Макрелата” и съвсем естествено се преплита с темите за любовта и свободния човешки избор. Разказът има концептуално значение, тъй като проблематиката и посланието му произтичат от сливането на индивидуалното и типично българското с универсалното.

Рада, главеницата на Теньо кехая, „чието лице грее като месечина, а на русите й плитки да те обесят, ще си благодарен”, отива доброволно при Манол и му пристава. Това не пречи на Салих ага да повярва на клеветата, че Рада е отвлечена от непокорния българин.

Но агата цени храбростта, затова одобрява последното желание на Манол, преди той да полети в урвата и тялото му да се разбие в острите скали. Дива, което означава автентична, и същевременно приятна е мелодията на кавала.

Салих ага е дълбоко развълнуван от песента на обречения да загине юнак, защото в тази песен е за любовта, за несподелената любов, която като „син пламен” изгаря сърцето на влюбения.

И Салих ага се вслушва в правдивите думи на жена си: „Такъв момък убива ли се?…”. И без да се бави, взема справедливо решение: „Дарявам му живота. Песента и свирката му станаха курбан.”.

Така чрез своите „Родопски разкази” Иван Христов разкрива и осмисля света не само на родопчанина, но и света на човека изобщо.

Чрез екзистенциалната проблематика, яркото присъствие на характерния хронотоп (връзката между време, пространство и човешка съдба) и преплитането на индивидуалната участ с участта на българската общност родното и универсалното намират правдиво и впечатляващо художествено изображение със своята истинност и дълбочина.

—————-

* Христов, Иван Д., Родопски разкази, изд. Български писател, София, 2025. - Бел. а.