ДВАМАТА
Целият скелет на старата, разнебитена воденица се люлее и скърца под напора на виелицата. Сякаш и стихиите не искат да пощадят лекия сън на двамата мъже, които са се сгушили в един сандък пълен със слама и се мъчат да забравят в дрямка, че вече от петнадесет часа не са слагали троха в уста.
Навън по снежното поле вихри вдигат облаци елмазен прах, в синята далечина едва се очертават камбанариите и покривите на града. Наближава да съмне.
Тогава и сънят става по-дълбок, Приятелите успяват за късо време да се постоплят с дъха си, и двамата скрити и през глава под единствената си завивка - една изкърпена, стара шуба.
По-младият, тънък, тъмноок момък, свива вежди, стиска челюстите си - лош сън смущава духа му, гърдите му почват да вдишват дълбоко и неспокойно. Той проронва няколко несвързани слова.
Изведнъж той се събужда.
Някакъв весел глас ехти над главата му. Той наднича изпод шубата и вижда другаря си как търка ръце и лице със сняг и пее из цяло гърло. През откритите врати и прозорци е наваляло две педи сняг.
Тъмноокият поклаща глава, след това неволно се усмихва. Неизменно доброто разположение на русия му приятел размразява и неговото сърце. Той се измъкна от сандъка, който им служи за легло, и между тях почва шумно боричкане, примесено с буен смях.
Така те се грееха през деня. След измиването със сняг, те почваха да се съвещават кой ще трябва да облече този ден шубата, за да излезе. Русият, който е малко по-нисък, с широки рамене и спокойни сиви зеници, настоява, че този път е негов ред. От няколко дена все черноокият е излизал.
- Ти ходиш на горе надолу, сгряваш се по кафенетата, а питаш ли мене, като стоя тук, да зъзна и те чакам?
- Ами нали ходя да диря хляб и за мене и за тебе… А освен това си уреждам и сказката… Нали знаеш, че читалище „Братска любов” ми обеща да нагласи тази работа,
Русият лесно се убеждава. Запява някакъв черковен тропар, и сяда на ръба на сандъка и почва да кърпи едно съвсем опърпано палто, за да има някаква дреха, за да отиде на сказката.
От време на време той хвърля поглед към другаря си, който се мъчи да придаде повече приличие на оскъдното си облекло, наивна детска усмивка разпъва широкото му лице.
Черноокият обува на бос крак дълги ботуши, след това облича шубата направо връз долните си дрехи, вчесва тъмната си коса, която се вие на меки къдри връз прекрасното, високо чело, слага шапка и ръкавици.
Русият скършва весела гримаса.
- Е, няма какво. Наконти се. Хайде, гледай да се върнеш по-скоро, че да донесеш нещо за хапване!
Черноокият взима под мишница някакви книги от една прашна греда, поглежда скъсаните си обуща, въздъхва и заминава.
И още по пътя забравя всичко наоколо си; вятърничавата воденица, пълна с боклуци и паяжини, скъсаните обуща, страшният вой на мразовитата нощ, неувереността дали ще намери два цванца за утрешния ден…
Той цял е препълнен с образи, идеи, бурни чувства, огнени слова. Сказката расте в него като огромно видение, мислите се редят една след друга в строен ред. И той не забелязва кога е изминал снежните поляни, минал край фабриките, пресякъл бедните, крайни Букурещки квартали и навлязъл в средата на града.
Близо до читалището той среща неколцина приятели. Докато двама от тях се разговарят за уреждането на сказката с него, третият незабелязано спуща в джоба на шубата му две жълтици.
Когато влиза в кафенето, тъмноокият момък забелязва парите в джоба си и гъста руменина избива по челото му. Тогава с буйна щедрост той поканва неколцината българи на гости, купува храна и всички се запътват към далечната воденица, гдето неочаквано се стъкмява весел пир. На мръкване приятелите се сбогуват и двамата остават отново сами.
До късно една свещ гори залепена на края на сандъка, а свел глава до светлината, черноокият чете, записва, съчинява, докато. другарят му тихо си тананика нещо под носа и прибира остатъците от храната.. Защото може през нощта вътре да се вмъкнат бездомни кучета и да унищожат всичко.
Навън пак зафучава леденият вятър, влиза през откритите прозорци, зачервява ушите, смразява пръстите на двамата. Черноокият духа връз ръцете си и продължава да пише.
Русият наднича през рамото му, чете написаното и дава мнението си върху него.
- Ех, да бях учен като тебе - шепне от време на време той - чудеса бих направил… Учете, будете този заспал народ… Спомнете му какво е бил и какво трябва да бъде. Разправете му какво значи да бъдат свободни, какво значи да имат и те свое отечество и държава…
С внезапен устрем вихърът се спуща вътре и загася свещта. Двамата се прибират в своето легловище от слама и парцали, слагат морна глава връз ръката си, мятат върху си шубата и палтото.
Дълго време треперят и не могат да склопят око.
- Кога ли ще ни намерят някоя заран вкочанясали… - се шегува все пак русият.
- Ако някоя нощ не ни изгризат кокалите вълците - отвръща черноокият и се обръща на всички страни, за да намери по-топло ъгълче.
Така минават много нощи, безкрайни, безнадеждни и мразовити. После двамата босяци от воденицата се разделиха.
И всеки пое своя път, нерадостен и тъмен, осеян с много бездни и много слава. Единият през подвига на себераздаването, през драмата на Къкринския хан до сиянието на бесилото. Другият през легендата на „Радецки” и голготата на Милин камък до жертвеника на Вола.
И днес пак са заедно.
Един до друг. Първият от ляво, другият от дясно, през стъклата на скъпите рамки, те са устремили пророчески взор в далечното видение на своята младост, което не можаха да видят сбъднато.
И все още гледат те към много още несбъднато - единият с пламенния и вдъхновен взор на огнените тъмни очи, другият с безстрастно спокойните светли зеници на светец.
——————————
в. „Дума на българските писатели”, г. 1, бр, 1, 20.11.1932 г.
