Александър Грин

превод: Любомир Духлински

1.

Забележително е, че при цялата си откровеност Ели Стар нито веднъж не ме запозна със странното си откритие; и това, разбира се, го погуби.

Ако ми беше признал още в самото начало, щях да направя всичко възможно да оправя нещата. Но той беше потаен; може би си мислеше, че няма да му повярват.

Всичко стана ясно в онзи ден, когато развълнуваният Хеникер, без да сваля шапка, се появи в кабинета ми, нервно размахвайки камшика си за езда, готов, изглежда, да ме удари, ако му попреча да изрази усещанията си.

Той седна (не, той се свлече рязко в креслото) и за няколко секунди се бодяхме с поглед.

- Кестър, - каза той най-накрая, - мислиш ли, че Ели е почтен човек?
Станах, седнах отново и се опулих в очите му.

- Пил ли сте малко, Хеникер, - казах аз. - Усмихни се сега, де, тогава ще повярвам, че се шегувате.

- Вчера - каза той с глас, сякаш четеше завещанието на някой от героите в роман, - вчера ни посети Ели Стар. Изглеждаше потиснат, унил, проседя с нас като истукан, почти без да говори, до вечерта.

След чая един от клиентите дойде с молба да ремонтираме предната част на къщата. Усамотих се с него, но през полузатворената врата на кабинета чух сестра ми Синтия предложи на Ели да се поразходи в градината.

Около половин час по-късно, когато клиентът си тръгна, Синтия дойде при мен с разплакано лице. На главата си имаше вълнен шал, току-що се беше върнала от градината.

- Е? - попитах аз, леко разтревожен. - Карахте ли се?

- Не, - каза тя, отивайки до прозореца, така че да виждам само треперещите й рамене, - но всичко между нас е свършено. Няма да бъда негова жена.

Поразен, станах; първата ми мисъл беше да намеря Ели. Синтия отгатна движението ми. - Той си тръгна, - каза тя, - толкова бързо, че дори не разбрах каква е работата. Той каза, струва ми се, че трябва да си тръгне. - Тя се разсмя със зъл смях; наистина, Кестър, какво може да бъде по-обидно за една жена?

Засипах я с въпроси, но не можах да измъкна нищо от нея. Ели си беше отишъл, отказал се беше от думата си, без да обяснява причината. Опитай се да го защитиш, Кестър.

Погледнах внимателно Хеникер, той трепереше от възмущение, върхът на камшика му се гърчеше лудо по пода. За мен това беше още по-голяма изненада.

- Може би той ще ви каже какво има, - продължи Хеникер. - Досега честният му поглед ми служеше за почивка.

Взех шапката и бастуна си.

- Седни тук, Хеникер. Няма да минавам дълго. Между другото, кога го видя за последен път? Преди вчера?

- Миналата неделя, извън града. Вървеше от парка към млечната ферма.

- Да, - подхванах аз, - чакай, вие сте се срещнали.

- Да.

- Ти поздрави ли го?

- Да.

- И той имаше такъв вид, сякаш не е забелязвал съществуването ти.

- Да - каза смаяният Хеникер. - Но ти не беше с него, нали?

- Не е трудно да се досетиш, скъпи; в същата неделя се срещнах лице в лице с него; но той погледна през мен и ме подмина. Той е станал разсеян.
Тръгвам, Хеникер, при него; аз умея да разпитвам.

2

В сивия полумрак на стаята съгледах Ели. Той лежеше по лице на дивана, без палто и ботуши. Завесите бяха спуснати, последната руменина на залеза леко оцветяваше гъстите им гънки.

- Ти ли си, Кестер? - попита Стар. - Извинявай, тук е тъмно. Натисни копчето.

В електрическата светлина слабото, младежко лице на Ели ми се стори детински строго - гледаше ме право в очите, свъсил вежди, с ръце, отпуснати на дивана, сякаш щеше да стане, но беше размислил.

Приближих се.

- Ели! - казах високо, опитвайки се да се отърся от потискащото настроение с веселостта в гласа си. - Видях Хеникер. Бесен е. Постави се на негово място. Има право да иска обяснение. Навярно, и мен също малко ме интересува, защото си ми приятел. Какво се е случило?

- Нищо - промърмори той през зъби, докато очите му се насилваха да се усмихнат. - Ще поискам прошка и ще напиша писмо на Синтия, от което на всички ще стане ясно, че аз, например, съм негодник. Тогава ще ме оставят на мира.

- Разбира се, - казах аз със спокоен тон, - или си фалшифицирал сметката, или си убил лелята. Толкова, толкова ти прилича. Елиън Стар, питам те - нека оставим шегите настрана - защо нарани това красиво момиче?

Ели разпери безпомощно ръце и се загледа нанадолу. Изглеждаше, че много страда. Не го пришпорвах, мълчахме.

- Ти ще го разкажеш - каза той подозрително, гледайки ме изпитателно. - Не го искам, защото не може да ми се има доверие, Кестър - разбира се, захвърлям предишния си живот настрани, но не мога да постъпя иначе. Ако ти кажа какво има, ще съсипя всичко. Ти - тоест ти и Хеникер - ще ме изпратите при лекаря и ще уверите Синтия, че всичко е наред.

- Ели, давам ти думата си.

Не знам защо, но тези вяли, колебливи ми думи го окуражиха. Може би самият той търсеше възможност да сподели с някого странния и величествен свят, който беше станал близък до душата му.

Той сякаш се развесели. „В края на краищата”, казваха очите му. Но той все още се колебаеше, сякаш желанието да бъде в ролята на принуден разказвач надвишаваше собствената му нужда от откровеност.

Продължих да го убеждавам, да го подтиквам, той се предаде. Излишно е да цитирам тук онези смачкани, полуфрагментарни фрази, които обикновено предшестват разказа на всеки потресен човек.

Ели ги изля достатъчно, преди да се докосне до същността на въпроса, и ето какво ми разказа:

- Преди две седмици сутринта се събудих в меланхолично настроение на ума и тялото. Към това състояние, което беше обичайно за мен напоследък, се примесваше неразбираемо, тревожно очакване.

В същото време изпитах усещане за дълбок, тържествен простор, който, така да се каже, проникна в мен от нищото; бях между четири стени.

Излязох на улицата, потопен в мълчаливо съзерцание на слънчевите улици и движещата се тълпа. На първото кръстовище бях поразен от малък цъфтящ хълм, пресичащ пътя точно по средата на каменния тротоар.

С дълбока изненада (защото това е централната част на града) разгледах степната лайка, маргаритките и ниската зелена трева.

Тогава господинът, който вървеше пред мен по същия тротоар, премина през хълма, да, потъна в него до кръста си и се отдалечи, сякаш не беше земята, а лека нощна мъгла.

Огледах се назад, Кестър; градът беше придобил странен вид: къщи, улици, табели, комини - всичко сякаш беше направено от муселин, в чиято прозрачност се простираха странни пейзажи, смесващи очертанията си с ъгловатостта на градските линии; съвършено нова, невиждана от мен местност се простираше на същото място, където беше градът.

Изпитвал ли си някога моментно замъгляване на зрението, когато всичко около теб се удвоява пред очите ти?

Това може да ти даде някаква представа за моите впечатления, с тази разлика, че за мен обектите станаха сякаш прозрачни и видях едновременно сливащи се, проникващи един в друг два свята, от които единият беше нашият град, а другият - цъфтяща, хълмиста степ, със сини планини далеч на хоризонта.

Ще бъда идиот, ако се опитам да ти дам представа за степента на шока, който ме обзе до степен на пълна парализа на мисълта; пъстра процесия от цветове проблесна пред очите ми, небето стана почти тъмно с наситено синьо, докато ярък поток от светлина обгърна земята.

Зашеметен, побързах да се върна. Прибрах се по каменна настилка и възхитително гъстата трева с изумруден блясък.

Докато се качвах по стълбите, видях долу, в стаята на портиера, продължение на същата картина, която притежаваше цялата реалност - диви храсти, поток, пресичащ улицата.

С настъпването на вечерта двойствеността започна да избледнява; известно време все още различавах линията на мистериозния хоризонт, но и тя угасна, както слънцето на запад, когато тъмнината на нощта обгърна града.

На следващия ден се събудих, все още гледайки втория свят на земята с чувство на непостижим сладък ужас. Вече нямаше причина за съмнение; същият странен, великолепен пейзаж проблясваше през очертанията на града; можех да го изучавам, без да ставам от постелята.

Широката, мъглива от синия прах пътека се виеше през степта, водеща към планините, губейки се в тяхната величествена грамада, пълна с лилави сенки.

Непознати, полуголи хора се движеха в непрекъсната тълпа по този път; това беше истински жив поток; кервани с обози скърцаха, кервани от камили, натоварени с неизвестен товар, се движеха, клатейки глави, към мистериозния амфитеатър на планините; тъмнокожи деца, жени с неземна красота, воини със странни оръжия, със златни украшения на ушите и на гърдите им, се стремяха неудържимо, изпреварвайки се един друг.

Приличаше на огромно преселение. Блестящата цветна лента на тълпата, звуците на музикални инструменти, скърцането на колела, крясъкът на камили и мулета, смесените разговори на неразбираемо наречие - всичко това ми въздействаше по същия начин, както слънчевата светлина върху слепец, който е възвърнал зрението си.

Тези тълпи преминаваха през града, през къщите и беше странно да се види, Кестър, как спретнато облечени граждани, трамваи, карети се пресичаха с този поток, сливаха се и се разделяха, без да оставят един върху друг и най-малка следа от докосване. Тогава забелязах, че лицата на смуглите хора, мъже и жени, бяха ясни като пролетен поток.

Отново, с настъпването на мрака, престанах да виждам видението и ходих цяла нощ, без да се събличам, от стая в стая. Къде отиват тези хора? - попитах се аз. Движението не спря чак до днешния ден. Кестър, ден след ден виждам тази бърза маса от хора, преминаваща през голямата степ.

Несъмнено те са привлечени от… страната, разположена отвъд планините. Ще тръгна с тях. Твърдо реших това, завиждам на дълбоката увереност по лицата им. Накъдето се отправят тези хора, със сигурност трябва да има прекрасни неща, немислими за нас. Ще тръгна, придържайки се към посоката на степния път.

Той замълча. Лицето му беше необикновено в този момент, наистина повярвах тогава, че Ели вижда нещо неразбираемо за обикновен човек. Той не мистифицираше. Дълбокото вълнение, с което завърши разказа си, направи зашеметяващо впечатление. В същото време почувствах нуждата незабавно да отида при Хеникер и да обсъдим качествата на една добра болница.

Тръгнах си, оставяйки Ели в дълбок размисъл. Нямах какво да му кажа, а въпросите можеха само да предизвикат нов пристъп на екзалтация. Не заварих Хеникер, той си беше тръгна, отегчен от чакането. Но още на следващия ден роднините на Ели трябваше да публикуват статия във вестниците:

„Издирва се млад мъж, Елион Стар, среден на ръст, рус, с добри обноски, малки ръце и крака, тих глас; напуснал дома си с малка чанта в 11 часа сутринта. Ще бъде дадена добра награда на всеки, който посочи местонахождението на Стар.”

В хола на един респектиращ търговец седяха възрастни хора, бизнесмени, две млади дами, майка им и аз. Собственикът на къщата, излизайки от офиса, ми каза:

- Кестър, помниш ли сензационната история отпреди десет години за мистериозното изчезване на младия мъж Елион Стар? Той беше твой приятел.

- Да, спомням си - казах аз.

- Той почина. Роднините му наскоро получиха официално полицейско уведомление за това от Рио де Жанейро. У него бяха намерени документи, указващи името и званието му.

Изправих се.

- Да… горкият човек, - продължи собственикът, - беше умрял в дрипи, с вид на закоравял скитник, съдейки по снимката, направена от полицейския лекар. Починал в някаква кръчма. Бащата на Ели довел този лекар тук за много пари, за да може да го разпита как е изглеждал синът му.

- Той лежеше напълно спокойно, - казал лекарят на бащата на Ели, - изглеждаше, че спи. Едно нещо беше неразбираемо в лицето му - усмивката. Мъртъв, той се усмихваше.

Наведох глава, отдавайки последна почит на младия си приятел. „Той се усмихваше.” Наистина ли е намерил страната, лежаща отвъд планините, преди смъртта си?

——————————

Публикувано за първи път в списание „Аргус”, № 8, 1915 г.