Арсени Йовков

След конгреса в Смилево, станал на 17 април 1903 год., на който бяха се стекли представители на всички революционни райони от Битолския революционен окръг и всички почти боеви войводи на тия райони, - на всички бе ясно, че Македония се намира в предвечерието на тъй очакваното въстание.

Конгресът в Смилево, който събра на свиждане всички главни сили от Охрид до Костур, създаде едно неудържимо бойно настроение.

Населението от всички райони знаеше за тоя конгрес и очакваше решението за въстание, защото това бе интимното негово желание.

Икономическото негово положение, особено онова на селяните по многото турски чифлици, колкото и да бе защитено от организацията, която чистеше из своя път големите потисници, все пак го тласкаше към една акция, която неговата идеализация никога не допускаше, че можа да бъде безуспешна.

Толкова македонският жител бе убеден в красивите перспективи на резултатите от едно въстание, че нищо друго не го вълнуваше, освен делото на уречения ден, който трябваше да снеме и останалите икономически вериги в неговия свободен път за поминък.

Ето защо с връщането на конгресистите делегати закипя трескава дейност по всички райони.

Всеки ден градовете изпращаха към четите нови интелигентни сили за засилване горските кадри, всеки ден районните чети прекарваха в трескава работа по набавяне оръжие, което, въпреки толкова годишна работа, бе далече недостатъчно.

Пет бяха главните източници отгдето се черпеше оръжие и припаси: българската граница, Гърция, Албания, Тетово и самото турско население.

Пренасяното от България оръжие не достигаше до Битолско, защото прецеждаха го вардарските райони, онова от Гърция не можеше да попълни всички нужди, тетовските пушки Мартини, които се работеха в Тетово, бяха почти негодни и едва можеха да изнесат 20-30 изстрела, а доставката от Албания бе не всякога лесна работа, поради тогавашния фанатизъм на албанците.

Устройваха се канали от към Дебър и Елбасан, чрез скъпо платени албанци, които носеха истина доста нещо, но все таки недостатъчно. Оставаше и последното средство: всеки сам да си набави по нещо.

И тогава някои чифлигари молеха агите си за пушки под претекст, че трябва да се бранят от комити, други пък - убиваха по някой турчин и взимаха оръжието им.

В градовете също кипеше трескава дейност: шиеха се дрехи, униформи, четнишки капи с надписи „Свобода или смърт” и червени революционни знамена.

В Битолската гимназия се нарисува и в централното училище в Битоля се уши главното революционно знаме - онова на щаба на целия битолски революционен окръг.

В Дебърския манастир „Св Иван Бигор” руският калугер и голям майстор приготвяше няколко черешови топчета за съседния Кичевски район, жени сновяха по-всички посоки и пренасяха неуморно писма, оръжия, патрони, барут и пр.

Макар и общият подем да се нарушаваше понявга от някои загуби за организацията, каквито бяха случаите на 8 май с падането на войводата Параскев Цветков в с. Могила, до Битоля, на Георги Папанчев и Вас. Попов в с. Баница (Леринско), тласнатото към историята дело вървеше само като по инерция.

Нищо по-красиво от моментите, когато народите живеят в името на една-единствена идея. Тя преражда душите, тя се издига над всички страсти и дребни побуждения, тя е една музика, що всеки народ чувствува по веднъж през дълги столетия.

Ето защо дните от предвечерието на Илинденското въстание бяха дни, когато организираното население се чувствуваше като една плът, една душа, една мисъл, една надежда.

Турските съдилища заглъхнаха, защото ни една гяурска давия вече не огласяше тяхната зала, заглъхнаха спорове за имоти, заглъхнаха тъпани, гайди и зурли, защото старите лудешки и почти пиянски веселия по сватби и гощавки отстъпиха място на революционния подем.

Едно веселие очакваше македонското население: веселието на душата, макар и с цената на тялото.

И то наближаваше с бързи крачки.

Св. Илия, който пуска гръм, за да проясни небесата, на 20 юлий 1903 г. трябваше да протътне, за да проясни душите…

——————————

в. „Илинден”, бр. 30, 31.07.1922 г.