Фани Попова-Мутафова

Снежна буря с гръм и светкавици разтърсва лекомислието на един голям град. Но Виена не знае и не иска да знае за това, което тази вечер става в стените й.

Един гений, може би най-големият, умира. Сам и беден.

Чужда ръка ще склопи очите му. До последния миг съдбата ще хлопа гневно на вратата му.

И този, който бе видял светове изтъкани от слънце и красота, в чиято кръв биеше зовът на хероичното и подвига, синът на истината и доброто, този, който бе надникнал в бездната на извънсветовното, той ще умре сам и беден в жалкото си легло, в студената си стая.

Само стихиите са дошли да почетат загубения си брат. Грохотът на бурята оплаква и тъжи за скръбните часове на този, който ще се върне изминал тежкия си път, изпълнил великата си задача.

Стихията, могъща като буря и бляскава като мълния, се прибираше в родното лоно, след като ни дари щастие, което ще ни топли с векове, до края на света.

Бетховен.

Днес целият свят коленичи с това има на уста.

И всеки, който вземе перо в ръка, се чувствува жалък и недостоен да го напише.

26 март 1827.

Великият диша последните си капки живот. Изтерзаното тяло чака жадно покоя, измъчената душа смирено моли докосването на Неумолимата.

Още малко и земният му живот ще свърши. Този живот от който получи само огорчения и скръб. Още малко и ще завърши своя път - пътя на избраниците, пътя на великите страдалци.

Бурята блъска стените, разтреперва прозорците, стене в комините, засипва големия град с леден прах. Кой смее да спи тази нощ?

Пред очите на умиращия плуват бегли, неясни видения: целият му нерадостен живот. Дългата и жестока борба със страшния недъг: майсторът на звуците бе лишен от утехата да чуе рожбите си!

Бедността и присмехът, студенината и неблагодарността. Дори и любовта му бе отказала топлата си ласка. Устните му шъпнат и зоват някакво име. Где е „безсмъртната любима”? Где е Тереза Брунсвик?

Никой скъп образ не ще сгрее последния му взор.

Негде наблизо пада мълния.

Великият самотник сяда в леглото си и протяга ръце. Малката стая блясва и угасва. Бетховен пада на възглавницата. Бетховен е мъртъв. Дълъг грохот разтърсва мрака.

Чужда ръка склопва очите му.

Виена няма средства за да го погребе. Англия плаща разноските.

Вечната съдба се повтаря. След сто години светът произнася с религиозен трепет едно име: Бетховен.

——————————

в. „Стрелец”, г. 1, бр. 1, 6.04.1927 г.