Зулфия

превод: Йордан Милев

На Хамид Алимджан

С жив дъжд окъпала бадема
в зори пристигна пролетта.
С безброй ята над чернозема
дойде тревожна пролетта.

Как ти обичаше, когато
кайсията цъфтеше вън,
и аромата на земята
събудена от бодър звън.

Надула рог над твойте рими,
от прага вдигнала студа,
забърза пролетта, любими,
да те открие по света.

И сякаш в миг да те намери,
ти като вятър се изви
през пътища и бариери,
през пясъци и през треви.

Но не открила нищо, нищо
от теб сред белия простор -
над камъни и пепелища
тя вдигна буреносен взор.

„Поетът мой, къде е?” - тихо
овчарите попита тя.
Но не отвърна никой, никой,
че няма думи за скръбта.

Тогава като сноп лъчи
пристигна пролетта при мене
и ме помоли: „Не плачи!” -
над моите деца склонена.

Децата ми, децата ти.
И теб не срещнала отново -
аз дълго слушах как шепти
над моето сърце сурово:

„Къде е този, който често
по пътищата беше с мен,
в очакване на нов и весел,
безгрижен и безбурен ден?

Защо не вижда как разлистена
кайсията потъва в цвят?
Защо и строфите му чисти
все недовършени стоят?

Защо си в черно и във сълзи?
Защо не знаеш ти покой?
И този сняг в косите сънни?
Поетът где е, где е той?”

Дай своята ръка… Без сила
към гроба я поведох аз.
Израсна черната могила
под малкия безлистен храст.

Тогава сред тъмата нощна
взе мъката ми пролетта.
И цъфна над пръстта разкошно
бадемът още през нощта.

И песента ти недопята
запя я славеят над мен.
И зашумя над твойта памет
разбуденият свят зелен.

1945