Георги Граматиков

Въпросът за снабдяването с вода и за различните водоизточници, откъдето населението на Родопите черпи вода за своите постоянни нужди, са предмет на изследвания на учени, които се занимават с етнографията и историята на Родопите. Големият български етнограф проф. Христо Вакарелски в една своя студия, богато документирана със снимки „Кладенци и водопроводи в България” отделя изключително място на изкуствените (специално изкопани) кладенци и приема, че те са разпространени почти в цялата страна без високопланинските селища и райони. Приведени са данни за профила на шахтата, начините на укрепване и различните видове надземни конструкции за извличане на водата, както и за част от основната терминология „Кладенци и водопроводи в България”. Приема, че те се изграждат под влияние на една средиземноморска култура. Христо Вакарелски отбелязва профила на шахтата, начина на укрепване, надземната конструкция и начина за извличане на водата от тези кладенци.1

По-късно, друг български учен-Анастас Примовски, отдал години наред труд, за да напише своето знаменито изследване „Бит и култура на родопските българи”, се спира по-подробно на строежа на чешмите в Родопите и техните майстори. Родопските зидари покрай основната си дейност се занимават и с прокарването на вода. Но за изграждането на бунари почти нищо не споменава.2

През 1980 г. Светла Богданова прави подробно проучване, което е най-вече за мястото на кладенеца като културен факт в бита на патриалхалното българско село. Тя прави достояние обичаите, обредите и вярванията, които се включват в празнично-обредната система на нашата традиционна народна култура, използвайки най-вече богатите архивни фондове на ЕИМ - София и редица автори, които малко или много отделят място в своите изследвания на кладенците. За съжаление, авторката не дава примери за мястото на бунарите в традиционната народна култура на населението от Източните Родопи.3

Христо Холиолчев пък се спира на названията на изкуствените кладенци и някои елементи от тяхното устройство. На базата на лични проучвания и архивни материали, събирани в архиви и картотеки на Института по български език и СУ „Св. Климент охридски” и някои литературни източници, представя карта на разпространението на хетеронимите (гр. heteros-друг, различен и onyma-име, разноименен) бунар, врис, въбел, геран, излак, кладенец, кувийа като общи названия на изкуствения кладенец независимо от различията в благоустрояването или надземната конструкция за извличане на водата. Без да правя подробен преглед на проучването на автора, ще отбележа, че той приема едно от названията за кладенец-бунар (тур. punar, bunar|, което е характерно за българските говори в южните и югоизточните дялове на българската езикова територия, където в други случаи турското или гръцкото лексикално влияние е по-чувствително изразено. Това напълно отговаря на реалността, защото много селища от Източните Родопи до 1912 г. са в границите на Османската империя и една голяма част от населението в различните селища, най-вече в Ивайловградско, е гръцко или е приело гърцизма- гъркомани.4

Бунарите в Източните Родопи са обект на отделно изследване на пишещия тези редове. През седемдесетте години. в резултат на наблюденията и проучване на бунарите в община Ивайловград и някои селища от източната част на Крумовградска община, където по начин на градеж, форма и имена такива бунари има, публикувах в сп. „Векове” статията „Бунарите (кладенците) в Югоизточните Родопи”, където определението югоизточните е неправилно, а би следвало да е източните.5

Има и краеведски изследвания за Източните Родопи, които засягат епизодично най-вече строителството на чешми и мястото им в бита, традициите и вярванията. Едно такова изследване, което заслужава внимание, е на Светла Михайлова - „Чешмите в Родопите - бит, традиции и вярвания”. Тази тема е твърде близка и до изграждането на бунарите и тяхната роля в бита и културата на местното население. Тя споделя, че в резултат на лични наблюдения, в Източните Родопи има врисове (кладенци), които са изградени със суха каменна зидария, покрити с тикли или камък. Изброява някои селища в Крумовградско и Кърджалийско, но без да познава бунарите в Ивайловградско и без да доразвие темата за врисовете. 6

Въпросът за мястото и ролята на бунарите (кладенците) в Източните Родопи досега не е бил предмет на специално изследване. Проблемът е засегнат бегло във връзка с проучването на отделни обичаи, обреди и вярвания, без да се разглежда проблемът с тяхното строителство.

Смея да твърдя, че бунарите в Източните Родопи по същество си приличат и се различават от видовите кладенци в другите части на страната. Думата бунар е несъмнено от турски произход. Турското bunar-pinar е от корена на глагола pinmek, което значи качвам се, изкачвам се. Бунар-pinar значи кладенец, геран, в който водата се изкачва нагоре. Турското bunar отговаря на новогръцкото gerani - кладенец, бунар , в който водата се изкачва нагоре с помощта на геран-колело или друго приспособление. Както гръцкото геран след време приема общото значение кладенец, така и турското бунар постепенно започва да означава въобще кладенец или извор, от който водата направо си тече или се вади с някакви устройства или въже.7

С книжовното наименование кладенци са известни днес бунарите от Източните Родопи. Думата бунар се използва най-вече от по-възрастното население, което продължава да използва и старата турска топонимия не само за определяне името на бунарите, но и за местностите. С наименованието бунар са кладенците от с. Покрован, Ивайловградско, които са предмет на настоящото изследване. Наред с това си позволявам и да разкажа и за другите водоизточници, които населението на селото използва в миналото.

Разглеждайки бунарите от едно източно родопско село, ще се опитам да направя подробно описание на запазените в миналото и досега бунари само в с. Покрован, Ивайловградска община, където съм израснал, и които са свързани с бита и културата на населението до ново време, а защо не и досега. Познавам почти всички бунари в землището на селото, имената на които посочвам накрая на изследването. Те са характерни и за много други селища, не само от Източните Родопи, но не смея да пиша за това, защото мога и да греша, най-вече защото за тях се използват и други местни наименование. Кладенците (бунарите) са известни и в други райони на страната под различни названия, като геран, въбел, излак, врис. Имената на бунарите от с. Покрован пръв записва свещеник Велик Вичев през 60-те години на ХХ в. в своята „Книга за село Покрован”. Той работи по тази книга, когато много от старото поколение покрованци са живи и носят цялата информация за историята на селото.8

В по-голямата си част от запазените и до днес бунари са строени през вековете. Не се ангажирам да приема някакво начало за тяхното строителство. Село Покрован съществува още от античността, променя не веднъж мястото си. При османското нахлуване в българските земи през ХІV в. селото се намира близо до сегашното и е разположено по долината на Балък дере, там където днес е изграден мостът над реката на шосето за Ивайловград. Тук е открита в недалечното минало църква и църковна утвар, намерени са следи от зидове на къщи, стара воденица, а така също и византийски монети. За откриването на църква свидетелства и дядо Тодор Долапчиев, който има нива тук и при оране се натъква на старините, споделя той пред свещеник Велик Вичев.9

С идването на османските турци селото продължава своето съществуване през целия османския период на ново място до 1913 г., когато е опожарено, за да промени за последен път мястото си недалече от старото село. Защо с идването на османските турци селото се премества на ново място е трудно да отговорим. Може би е опожарено и сега покрованци са принудени да търсят ново подходящо място, за да изградят новото си село. А то се изгражда недалеч от старото средновековно село, по долината на едно малко дере, известно и до ден днешен с името Тюрдюйското дере. Тук е подходящо място за изграждане на селото, защото има няколко водоизточника, които са едно от най-необходимите условия за живота. Кога се изграждат тук петте бунара, известни и досега с имената Долните бунари (3 бр.), Янковият бунар, Кьосовловият бунар и Долната чешма, е трудно също да определим. Но безспорно е едно, че още с изграждане на новото село в първите десетилетия на османското завоевание на българските земи, покрованци изграждат и новите си водоизточници - бунарите. Тази традиция за тях е известна още когато живеят в средновековното селище до моста на Балък дере, където също има изградени бунари в близката околност.

Заедно с изграждането на бунарите и чешмата, по спомени на старите покрованци, в дворовете на няколко семейства са изградени и дълбоки кладенци, наречени кувийа - ед. ч. или по покровански диалект квия (тур. киуи-кладенец). Това е подчертано и в изследването на Христо Холиолчев. Откриването на вода дълбоко в земните пластове е на определени хора, които с помощта на кръстосани дървени пръчки определят местонахождението на вода. Този способ е широко разпространен в българските земи и се практикува и до днес от определени хора, като в много случаи дървените пръчки са заменени с багети от изкуствен материал.

В една от махалите на селото - Баба Ламбантка са изградени Дяковият и Поповият бунари, а по коритото на малкото дере, което е близо до махалата е Габера. Това е един извор с добър дебит, който извира от стръмните скали на брега на дерето и поради невъзможността да се изгради бунар, в скалите на мястото на извора (майката, кайнака) е направен много малък резервоар за да събира всичката вода от скалата, след което е поставена метална тръба (чучур), през която тече вода и може да се налива в съдове. Габера можем да оприличим на чешма.

Недалеч от българската махала Баба Ламбантка е турската махала на селото, около която близко или по-далеч са днешните бунари - Диневият бунар, Задните бунари (5 бр.), Селските бунари в самата турска махала (3 бр.), Карагач (бряст) бунар и Маляновият бунар.

Новото село след османското нашествие, чийто ядро е изградено около изброените извори и малкото дере, през годините се разраства и са образувани още няколко махали. До 1913 г. са известни като Тюрдиевската махала, Долапчиевата махала, Граматиковата махала, Деликолевската махала , Янколовата махала, Празната махала, споменатата махала Баба Ламбантка и Турската махала. Всички използват за водоизточници споменатите бунари, Долната чешма, Габера и много малко кладенците (квиите) в дворовете на някои семейства. Освен в Турската махала, в другите махали живеят християни-българи. По сведения на френския мисионер сред българите Викторен Галабер, в селото е построена през 1856 г. църква, в която се служи на гръцки. Когато през 1861 г. населението на с. Покрован приема унията и категорично заявява пред турските официални власти, че са българи, а не рум милет (гръцки народ), то бърза и построява през 1869 г. нова църква. Старата църква, която сега покрованци наричат гръцка е изоставена. Вековното съществуване и утвърждаване на селището е включено в официалните регистри на османската власт с име, което през вековете не е променено. За първи път в османските документи през 1626 г. има сведения, в които селото е наречено Покровян, по-късно буквата я преминава в а, за да остане името и до днес Покрован. През всичките векове на своето съществуване жителите на селото се снабдяват с вода най-вече от бунарите.10

Още веднъж отбелязвам, че не смея да определя точно кога покрованци усвояват строителството на бунари, за да могат по най-рационален начин да използват водата от многото извори в селото и цялата селска мерия (тур. mera - свободна общинска земя за пасбище). Поколението покрованци, от които търсих информация, много от които бяха родени в края на ХІХ и началото на ХХ век, помнят че те са били през всичките години основните водоизточници на селото, а така също и по нивите и горите, където постоянно е кипял живот. Хълмистият терен, където съществува селото до 1913 г., а и новото село до ново време, нивите и горите в цялото землище на селото е също хълмисто и е предпоставка и предопределя в известен смисъл изграждането на бунари, там където има извор. Те обикновено са разположени по естествения наклон на терена, дълбоки са не повече от 1.50 м., а черпенето на водата става с малък съд или с потапяне на глинена стомна, манерка или шише направо във водата за да се напълнят. При черпенето на водата никога не се използват каквито и да било съоръжение, характерни за дълбоките кладенци, като геранило, макара или дълго въже.

Бунарите се строят там където подпочвената вода излиза на повърхността по естествен начин. Изворът на тези води не е дълбок и обикновено е на 1.50 до 1.60 м. под повърхностния пласт почва. Може понякога да има отклонение от тези показатели в по-малко или в повече. Почвата в района на селото е слаба, песъчливо камениста. Тя е слабо плодородна в сравнение с черноземните почви в равнината. Дебелината на почвения пласт е не повече от 20 до 30 см., след което следва основната скала за района на селото, а и на околните села - гнайс. Този гнайсов камък се цепи на тънки и дебели плочи и тъй като е плосък се използва лесно в строителството. Всички къщи в селото и в съседните села са изградени изключително само с гнайсов камък.

Възможността да се цепи на плочи е причината почти всички къщи в района да се покриват с големи плочи, наречени тикли. И до днес са запазени стари къщи в селата, които са покрити с тикли, а в с. Кобилино, което в миналото е едно от най-големите производители на тикли, почти всички къщи са още покрити с тях. Големи находища на гнайс има в редица селища от община Ивайловград, като Покрован, Кобилино, Пелевун, Железино и други по-малки селища. Този камък през последните 20-30 години се превърна в основен материал за настилане на тротоари, паркови алеи, площади и др. в градовете, а така също и при облицовка на обществени и частни сгради в долната част на стените-цокъла. Голяма част от произведения гнайс в Ивайловградско се изнася и в съседните страни.

Подпочвената вода, която не остава незабелязана за жителите на селото, е обект на строителство на бунари. Бунар се копае там, където почвата е влажна, а тревата, която се нарича излак или азмак се запазва зелена дълго време през летните месеци. Изборът на място за бунар в голяма степен се определя от природните дадености. Само малкото чешми 2-3 са изградени от утилитарни (практични, полезни) съображения.

Почти всички бунари са изградени на наклонен терен, за което има сериозни основания. На първо място е, че се използват по-икономично и по-удобно дадените от терена възможности, като напряко на хоризонталите на терена строителят изгражда задължително бунара. Така едновременно се решават няколко задачи. При такова разположение на бунара се улеснява връзката на задната част на стената му със земния изкоп, което е от голямо значение за здравината на стената. Освен това, когато задната част на стената е свързана със земята, водата не се стопля, което не е без значение при ниските изолационни качества на стените. Най-после, когато бунарът е по наклона на терена, не е необходимо да се прави допълнителна изолация на стените му чрез натрупването на пръст или камъни около тях.

Разполагането на бунарите напречно по наклона на терена има и други преимущества. То не само позволява да се използва денивелацията за укрепване стените на бунарите, но и намалява изкопната работа при това укрепване. Затова, когато наклонът е малък, част от стените допълнително са отрупани отстрани с пръст и камъни.

Трудно е да твърдя, че при започването на изкопа и изграждането на определен бунар, това е съпроводени с определени обредни действия. За да се стигне до извора (майката или кайнака-извора, източника на вода) се копае, за да се стигне до нея. Изкопава се обикновено до здраво каменно дъно. Изкопът на бунарите е винаги цилиндричен. Диаметърът е различен, обикновено около 2 м. Големината на диаметъра на изкопа се прави по-голяма с определена цел, а именно да се изградят по-дебели каменни стени, които да са здрави и устойчиви и добре свързани със земния изкоп. Стените са дебели, обикновено са около 0.30 м. Дълбочината на изкопа зависи от равнището на подпочвената вода, която може да стигне на не повече до 1.50 - 1.60 м. Изкопът (дупката) на бунарите може да се оприличи на голям казан. Колкото и да е плитка дупката, изкопаването става сравнително трудно, тъй като изворът (майката или кайнака) е в пластовете на камъка-гнайса.

При копаенето се търси извора (майката, кайнака-извор, източник на вода). Когато кайнакът (изворът) се намери, се копае за да се разкрие изцяло. Оформя се дъното, което трябва да е равно и се изграждат дуварите (стените). Те следват и опират в задната си част и отстрани в стените на изкопа, който има цилиндрична форма, а това придава по-голямата му устойчивост.

Задължително бунарите се изграждат изцяло от суха каменна зидария-плосък гнайсов камък. Никога не се използва варовиков камък и в селищата и района, където има залежи от варовик, ако се изграждат бунари, то тази част от тях, която е постоянно във вода, се изграждат от друг вид камъни. Варовиковият камък не е устойчив на вода. В много селища при изграждането на бунарите, където липсва гнайсов камък се използват камъни от друг произход, но се пригаждат така, че между тях да има здрава връзка, което да придава здравина и сигурност на стените. Такива бунари има в много села на Ивайловградско и някои съседни селища, най-вече в Крумовградско. В подкрепа на това са и снимките на бунари от две крумовградски села.

Стените на бунарите задължително лежат на здрава каменна основа, която е и дъно. Дебелината на стените е около 0.30 м. За да се увеличи здравината на зида в предната част, стените над земята на почти всички бунари са разширени настрани. Така се получава здрава хоризонтална връзка на зида над земята, което им придава по-голяма устойчивост и дълготрайност. Това допринася също така за завършеност на външния облик на бунарите. Чрез това разширение отпред, което излиза над земята в предната част на бунарите, в някои случаи се образуват ниски каменни стени-полици, които служат за сядане или за поставяне на съдове при наливане на вода. Още веднъж подчертавам, че при изграждането стените на бунарите се използва сух каменен градеж без да се използва спойка от глина или хоросан.

Това, което отличава бунарите от дълбоките кладенци в дворовете на селото, е че отворите им не са хоризонтално на повърхността на земята и не са обградени от кръгла каменна, а в ново време бетонова гривна, а са поставени вертикално на хоризонталите на терена. В долната предна част на отвора на бунарите, където каменният зид достига близо до повърхността на земята се вгражда напречно дълга каменна плоча (тикла) с улей по средата. Нивото на водата достига до горния ръб на плочата и през улея се изтича навън. Така водата се запазва винаги чиста и не застоява. Тези напречни плочи в долния край на отвора на бунара в едни случаи са ниски и са над земната повърхност около 0.10 м., а в много редки случаи са по-високи, за да събира повече вода, когато изкопът (дупката) на бунара е по плитък. За такъв пример бих посочил един от долните бунари на селото.

С голяма и дебела каменна плоча (тикла) бунарите се покриват, когато каменният зид достига от задната и двете страни нивото на земната повърхност. Тя обикновено е дебела до 0.10 м. и е добре напасвана върху стените. Тези плочи в предната си част са скосени и придават завършен вид на строежа, а в задната си част и отстрани са поставени така, че се изравняват със земната повърхност и се сливат с нея. В някои случаи тези плочи се покриват с пръст, а в други с годините върху тях се наслагва пръст и израства трева и така се сливат с околната среда и трудно може да се разбере, ако човек гледа откъм задната част, която е вкопана в земята, че има изграден бунар. Има случаи, когато плочите не се покриват, което е твърде рядко. Горните плочи на бунарите са предназначени за предпазване от падане на животни и хора, да се запазва чиста водата, а през летните месеци от затопляне. Има и случаи, когато върху горната плоча на бунара се изгражда от няколко реда камъни стена, която придава по-голяма устойчивост на плочата. В предната си част на тази стена се прави една малка ниша-дупка или както още се нарича пенджурка, където се поставя канче, бакърен тас или кратуна за наливане на вода в съдовете, а така също и за пиене. Пример в това отношение са двата бунара в бившата турска махала на селото, Маляновият бунар и др., които са запазени и досега.

И само едно изключение в с. Покрован. Диневият бунар в североизточната част на селото, който е бил основен водоизточник за тази махала и сега се използва при нужда, е с цяла вертикално поставена плоча (тикла), която по средата е с неголям кръгъл отвор, за да може с малки съдове да се гребе вода. Плочата не дава достъп на животни да пият вода, а така също и да се потапят във водата по-големи съдове, като стомни или бакъри, които да замърсяват водата. Подчертавам, това е единствен случай на направата на бунар в цялото землище на селото.

При изграждането на стените, поставянето на вертикалната и хоризонталната плочи, както и затрупването на последната в много случаи с пръст, майсторите са се ръководили от своето здраво чувство за градежа и неговата тектоника (устройство, строеж, направа). Те са имали добри познания както за издръжливостта на материалите, така и със законите на статиката. Така бих си обяснил обстоятелството, че почти всички бунари са се запазили здрави и до днес. Наблюдавайки бунарите, които добре познавам още от детските години и досега, приемам че при техния строеж има едно добро оразмеряване на тяхната конструкция и архитектурен облик.

Особено важни в битово отношение са начините за използване на водата от бунарите. При тях водата се изважда без технически съоръжения, защото обикновено бунарите не са дълбоки и нивото на водата достига до горният ръб на вертикално поставената плоча в долната част на отвора, където задължително има улей. За да се използва водата, се гребе с малки съдове, а в други случаи съдовете като стомни или бакъри (менци) се потапят във водата и се пълнят. Когато се наложи да се влиза в бунарите когато водата се изчерпи, за да се почистят или намалее, при строежа на стените нарочно са оставени като стъпала издадени камъни, а в други случаи са оставени нарочно направени стъпала. В много случаи по нивите и горите, когато липсват каквито и да било съдове за черпене на вода, човек коленичи и опирайки се с ръце върху вертикалната плоча с улей, пие направо вода от бунара.

Използването на водата от бунарите без технически съоръжения е възможно, защото бунарите са плитки, а нивото на водата достига винаги нивото на земната повърхност и прелива през улея на напречно поставената плоча в предната част. Около бунарите, които са в селото или близо до него е съсредоточен животът му. Така до 1913 г. селото е в долина, през която минава малко дере, наречено Тюрдюйското дере. То събира водите на няколко бунара и една чешма, които обслужват цялото село или по-точно българската му част. В отдалечената от нея турска махала има изградени два бунара, които се отличават от всички останали, защото в горната си част са с гевгир (тур. kevgir) - свод от каменна зидария, който е оформен с камъни при строежа и този свод е оформен така, че твърде много прилича на източен мотив, който най-вече е характерен за архитектурния облик на някои култови мюсюлмански сгради. Над този гевгир (свод) е поставена плоча (тикла), а над нея три-четири реда камъни е направена малка стена, като в предната час е оформена ниша (пенджурка) за поставяне на канче, тас или нещо друго, за да може всеки да си налее и пие вода.

След разорението на селото през 1913 г., когато е изгорено и разграбено, турското население се изселва след поредица от трагични събития. Останало без домове, българското население се настанява да живее в запазените турски къщи и така се слага началото на новото изграждане на селото. Долните бунари, Долната чешма, трита селски бунара в бившата турска махала, Карагач (бряст) бунар, Габера и някои бунари близо до селото-Задните бунари, Маляновият бунар и Диневият бунар, продължават да се използват до ново време, било за домашни нужди, а така също и за водопой на едрия домашен добитък. Ограниченото им използване е едва след като през 60-те години селото е водоснабдено, но без да има възможност да се изграждат чешми в дворовете или домовете. Това става възможно едва в средата на 70-те години на ХХ в.

За съжаление съдбата на тази чешма, която населението нарича Долната чешма и петте бунара, които са използвани от селото до 1913 г. в ежедневието и продължават да се използват до ново време за пиене и водопой на добитъка е твърде нерадостна. След промените през 90-те години мраморните корита на чешмата са откраднати, а едно от тях е счупено. Около някои от бунарите се оформят малки зеленчукови градинки, които използват водата за напояване. Обезлюдяването на селото в днешното време и липсата на какъвто и да било добитък е причината около бунарите да изникнат бурени, те стават недостъпни и е трудно да се достигне до тях. Такава е съдбата и на много други бунари в землището на селото.

Носенето на вода за домакински нужди става основно с бакъри (менци), които се пренасят традиционно с тваричка-кобилица. Правилното е товаричка, но в покрованския диалект буквата о не се произнася. Произходът на думата според Найден Геров идва от товарница, нещо което се товари. Този традиционен способ е запазен до най-ново време и позабравен едва в края на 60-те и началото на 70-те години, когато селото е водоснабдено. Тук никога не се използва определението менец или менци. Използва се винаги определението бакър-турското наименование на метала мед. Няма къща в селото, в което да няма поне два бакъра за пренасяне на вода. Задължителен подарък при всяка сватба е калтатата (кумът) да подари на булката бакър. Този подарък се смята за най-щедрия и се приема като един от най-съкровените от младото семейство.

Големият брой бунари, които се намират извън селото в цялото му землище, се използват както за пиене, така и за водопой. Те се използват почти през цялата година. През времето, когато по нивите се работи, спазва се правилото първо водата да се използва за пиене, а след това се дава възможност работният добитък да пие вода. А през цялата година добитъкът се пои на бунарите, когато селската мера се използва за пасище. Разбира се, за водопой на добитъка се използват и малките дерета, които не са никак малко в землището на селото.

Само един случай има в селото, когато вместо бунар наличието на изворна вода се използва от изградената с чисто утилитарна цел чешма, която е известна като Горната чешма, а този път, който прекосява землището на селото от юг към югозапад, се нарича Горният път. Водата от извора посредством глинени тръби се отвежда близо до пътя, който идва от селото и преминава през цялото землище, за да достигне до землището на съседното село Атерен (Кобилино), а така също и до шосето от Ивайловград за Крумовград. Целта е, когато селяните отиват в миналото по нивите с добитъка и вечер, когато се връщат, е да си налеят вода, а така също и да напоят добитъка. Помня като дете, а и по-голям, когато тръгнем за т. н. атеренски ниви, т. е. ония ниви, които са на границата със съседното село Атерен, баща ми разпрягаше воловете от колата за да ги напои и да налее вода в стомната. Това го правеше и вечер, когато се прибирахме в селото. Това го правиха и всички останали жители на селото. Чешмата беше с много мраморни корита, които бяха винаги пълни, защото нямаше резервоар и кран, а течеше постоянно. При строителството на водопровода за селото през 60-те години, който минава близо до чешмата, се взема решение водата от чешмата да бъде вкарана във водопровода. Слага се край на историята на една чешма, наречена от селото Горната чешма, която през годините имаше изключително значение за снабдяване с вода на населението, работещо по нивите, а така също и за водопой на добитъка. Мраморните корита са разграбени от „находчиви” хора.

И понеже разказвам за Горната чешма на селото, ще разкажа и за Кокар чешма, която е на изток от селото, в гората и близко до селското шосе. Тя е изградена на мястото на самия извор и може би поради лековитите й качества вместо бунар е направена чешма без резервоар и с много мраморни корита. По спомени на старите хора, които отец Велик Вичев записва през 60-те години, за вода от Кокар (тур. кока - воняща вода, мирише) чешма в миналото идват хора от Одрин и Ортакьой (Ивайловград) да са наливат вода, защото приемат че водата е лековита за определени болести. Тези лековити качества на водата са известни и в ново време. Ще споделя, че помня още като дете, възрастни хора от Ивайловград да използват водата с някаква лечебна цел. Водата има леко ръждиво метален вкус, мирише силно на сяра. Кокак (тур. kokak| означава нещо, което има лоша миризма, вонящ. В диалекта на покрованци последната буква к е заменена в говорната реч с буквата р и от кокак преминава в кокар. Коритата на чешмата са окислени с желязо в ръждиво-жълт цвят и миришат. Оттам идва името на чешмата. Водата през лятото е студена, а през зимата топла. И така, водата от чешмата от незапомнени времена е лекувала хората, а от мраморните корита добитъкът, който е на паша е пиел вода. В ново време около чешмата се изгражда ловна хижа, заслон с маси и скамейки за срещи не само на ловци, но и на граждани от града и селото. Чешмата има голяма популярност. Но след промените през 90-те години, без страх от наказание „предприемчиви” хора ограбват мраморните корита, а водата днес се излива направо на земята. Чешмата представа да бъде място за срещи. Ловната хижа е изоставена и всичко около нея е запустяло.

В единия край на селото, в източния край на Голямото чире (тур. chyir - ливада, пасбище) в ново време е построена малка чешма, без резервоар и корита. Тя е с малък дебит и престава да се използва от населението в тази част на селото, когато то е водоснабдено. Днес малцина си спомнят за нея, защото тя е потънала в бурени. През 30-те години на ХХ в. в селото се изгражда за първи път Голямата чешма, която е по-близко до южната част, непосредствено до училището и църквата. Тя е с голям резервоар и бетонни корита и се използва и днес, най-вече когато водата от водопровода не достига или има някаква авария.

Наред със строителството на големи бунари се строят и малки, които се наричат умалително бунарчета. Техният строеж и вид почти не се отличава от този на големите бунари, освен че са по-малки по размери. По-малки са поради малкия дебит на изворната вода или пък да се построи по-голям бунар е невъзможно поради характера на терена, най-вече когато е твърда скала. Те имат обикновено следните размери: ширина до 0.70 м и височина до 080 м, а дълбочината им достига не повече от 0.80 до 0.90 м, дебелината на стените е 0.30 м, а вертикалната плоча с улей в долната предна част е висока над земята около 3 см.

Изграждането на бунарите е дело на майстори-зидари. Зидарството е старинен и широко разпространен занаят в Родопската област. Почти през цялото време на османското владичество до първата половина на ХХ в. със зидарство се занимава предимно българското християнско население. По-слабо е застъпено зидарството в Източнородопската област, където населението се занимава главно със земеделие.

Някои от родопските зидари покрай основната си дейност се занимават и с „хващането на вода”. Хващането на вода, т. е. направата на бунар е добро, богоугодно дело за обществена полза и е винаги добре посрещнато от местното население. Така хората с добро си спомнят винаги майсторите зидари, които правят „един хаир” - едно добро за селото. Освен това, значителна част от бунарите са строени в памет на починал човек от семейството „за спасение на душата му”, и тези които пият вода от него да си спомнят за него.11

В Ивайловградско, едно от селата където една част от мъжете са дюлгери -майстори-зидари от с. Попско. Те са известни в много села на общината и са „главени” - пазарени при строителство на къщи в селата. До 60-те години на ХХ в. старите поколения покрованци още помнят имената на много от тях, които години наред са наемани за зидари при изграждането на новите къщи на селото. Наричат ги „папазколии” по името на родното им село. И майстори от Смолянско също идват тук, за да строят къщи. Те са известни като „пашмаклии”. Най-вероятно тези дюлгери -майстори-зидари изграждат и бунарите в землището на селото, а и в другите села на Ивайловградско. И не е случайно, че някои от бунарите носят имената на своите строители. Но спомена за това е забравен, защото бунарите са изграждани както вече приехме условно още през ХV-ХІХ в., а може и много по-рано. Постепенно дюлгерството се оформя като занаят и за много селяни от другите села на Ивайловградско. Тези майстори продължават старите традиции в строителството на къщи.

При разговора ми със старите хора от с. Покрован през 70-те години, които са родени в края на ХІХ и началото на ХХ в., някои от тях вече бяха на преклонна възраст, никой не си спомня за строителството на един или друг бунар в землището на селото. Всички отговарят, че ги помнят още от детските години и са останали в съзнанието им като част от бита и културата на селото.

За отбелязване е, че местното християнско население нарича кладенците бунари. Не само тази турска дума е останала в говора на местното население. Турцизмите в миналото са много. Селото до 1912 г. е в състава на Османската империя. Много от поколенията покрованци, родени и живели по това време и дълги години след това, знаят турски език. И това не е изолиран случай. В местното население думата бунар е останала и се използва до най-ново време. Младите поколения все повече използват книжовното наименование кладенец, но когато е необходимо в разговорната реч те все още употребяват думата бунар.

Мястото и ролята на бунарите в традиционната народна култура присъства по определен начин в бита и културата на местното население. За произхода на бунарите липсват каквито и да било исторически сведения. Известни податки за мястото на бунарите в традиционната народна култура са техните имена. Ако проследим имената на всички бунари в землището на селото, ще видим, че най-голям дял заемат онези, които са възникнали от лични, родови и фамилни имена. Тези имена на бунарите отразяват частнособствените поземлени отношения в миналото. Големият им брой свидетелства за голямата раздробеност на работната земя, която поради силно пресечения терен е разделена на множество малки или по-големи поземлени единици-ниви. Стремежът на всеки един стопанин е, ако забележи подпочвен извор, който напоява горния слой на почвата, да организира изграждането на бунар. Така е и с мерийските (тур. mеra - свободна общинска земя за пасбище) земи на селото. Не е останало място, където да има подпочвена вода да не е изграден бунар. За това се грижи цялото население, защото водата от бунарите задоволява битовите и стопански нужди, служи за водопой на добитъка, а много от тези, които са по горите се използват от овчарите, говедарите и за поене на добитъка. И там където подпочвената вода излиза на повърхността на земята на няколко места, където изворът им е близко, един до друг се изграждат два или три бунара. Такива примери в Покрован са двата Долни бунара, Кавачките бунари, Газаряновите бунари и Трите бунара. В с. Планинец, Ивайловградско са изградени четири бунара, което може би е единичен случай. които са свързани при изграждането с каменните стени и са едно цяло.

За именуването на бунарите обикновено се използват и елементи на физическата география. При всички случаи се използва името бунар и умалителното бунарче, придружени с прилагателно. В едни случаи определението е прилагателно, производно от име на местност, където се намира бунарът Ат тарла бунара, Асмалъка (вид растителност) бунара, Карагьозовите ропи (дупки) бунара, Пералката (място където се пере на реката) бунарчето и др. В други случаи за именуване са служат други признаци. Други имена са формирани според размера и формата на бунарите (Кюпа бунар), температурата и вкуса на водата (Студената ода -вода) бунара, Геврек (дил. студена и вкусна вода) бунар, Шекер (захар) бунар), според растителността около тях (Липовият бунар, Дряновият бунар, Кавак ( клонеста топола) бунар, Ореховият бунар, Карагач (бряст) бунар, Белият бозалък (тур. bozalik - трева) бунара, Крушите бунара, Черешките бунари, Папарлъка (папрат - вид растителност) бунара, Армудите (тур. armut - круша) бунара и др., с оглед отношението към други обекти, а така също и според количеството на изворната вода и т. н. В местния диалект, когато думата бунар се използва, буквата а в окончанието на определението бунар преминава в я. Така например вместо Трите бунара се казва Трите бунаря. Също така в разговорната реч, когато се говори за определен бунар, буквата а преминава в я, например отидох на бунаря, а не бунара да си налея вода.

Но безспорно най-голям брой имена на бунарите са посесивни (фр. possession - притежание, владение), които са двучленни, като притежателното прилагателно изразява собствеността на дадения обект, а втората част определя самия обект - бунар. Имената са от български лични и родови имена и прозвища, като Газаряновите бунари, Маляновият бунар, Янковият бунар, Кисовловият бунар, Тюрдюийският бунар, Балактаревият бунар, Бакаловият бунар, Маноловите бунари и др. Всичките имена на бунарите в селото отразяват хидрографията на селското землище. Те разкриват цялото богатство на народната хидрографска терминология и едновременно с това свидетелстват за находчивостта на населението при определяне имената на бунарите. Те са типичен начин за водоснабдяване в този район на Източните Родопи и представляват твърде интересни съоръжения.

За съжаление, съдбата на бунарите днес е нерадостна. При водоснабдяването на селото и изграждането на водопровода, много от тях са разрушени, а водата им вкарана в тръби. Изграденият водопровод на с. Покрован започва от Газаряновите бунари (2 бр.), които са на границата между покрованското и атеренското (кобилинското) землище и от тях започва емблематичното за селото Балък дере, или както се нарича още в миналото - Голямото дере, което минава близо до селото и е част от бита и културата на селото. Новият водопровод събира водите още на Балактаревият бунар, Кюпа бунар, Тюрдийският бунар и Горната чешма. Малко по-късно, с изграждането на помпена станция, във водопровода са включени Студената ода (вода) бунара, Кавак бунар и двата бунара на Кавачките. Бунарите са разрушени и на тяхно място е изградено необходимото съоръжение, което отвежда водите им във водопровода. Не по-различна е съдбата и на другите бунари. Така например Лапановият бунар при Лапановото чире (тур. chyir- ливада, пасбище) е разрушен, а на негово място е изграден малък микроязовир през 70-те години. Поради обезлюдяване на селото и липсата на какъвто и да било добитък, днес много от бунарите са потънали в бурени, пътеките до тях са обрасли с дървета или храсти, непочистени и неизвестни за младите, които не познават богатствата на покрованското землище. Забравени са наименованията на много от тях, забравена е старата топонимия и т. н. И това не е проблем само за с. Покрован.

Не трябва да забравяме, че още в старото селище, а и в новото, изградено след 1913 г. има изградени, макар и малко дълбоки кладенци. Тук населението ги нарича кувийа, а така също и в съкратена форма квия (кладенец). Тук никога не се използва името геран, както още са известни тези кладенци. Те са дълбоки повече от 10 м., стените са изградени с камък, а водата се извлича с помощта на въже окачено за рудан или макара за вадене на вода от кладенеца. Техният брой не е много. През 30-те години в двора на новата църква, построена през 1924 г. е построена дълбока кувийа или квия, като стените и са с бетон, а извличането на водата става с ръчна помпа.

Наред с изграждането на малки и големи бунари, в землището на селото през годините са направени и малки чучурки (чешмички). Идва от турска дума musluk - чучур, канелка, кран, кранче. Тяхното наименование не е случайно, защото дебитът им е малък и едва течът (чучуркат в буквален превод). Това са малки извори най-вече в скалистите места на горите, където не само поради слабият дебит, но е трудно да се направи малък или по-голям бунар. Затова селяните намират по-лесен начин да използват и малкото вода на тези извори по особен начин. Там, където е самият извор в стената се прави прорез, където се поставя дърво с издълбан по дължината му улей и водата тече по него и може да се налее в някакъв съд. Също така вместо дърво се слага огънато парче тенекия, забито в каменната стена и водата чучурка (едва тече). Там където има възможност и водата е с по-голям дебит се изкопава в скалите малка дупка (резервоар), който се оформя с камъни, а в ново време и с помощта на цимент, а по средата се поставя метална тръба с неголям диаметър, по която тече водата. В миналото само един случай, когато водата е хваната по същият начин, изворът не се нарича чучурка, може би заради по-големият дебит на водата е Габера, който извор е на запад от една от махалите на селото и е в ниско място, до коритото на малко дере. Мястото е трудно достъпно поради стръмният терен и отдалечеността от селото. В миналото водата от Габера е предпочитана най-вече през лятото, защото е студена. Днес Габера (може би името му идва от малката габерова и дъбова гора около него) почти е забравен и вероятно трудно достъпен. Може би поради по-големият дебит на водата, той не е наречен чучурка и в миналото е изключително популярен. По-скоро може да се оприличи на чешма с много малък резервоар. Направен е по този начин вероятно защото изворът е в самите скали и не е възможно да се изгради бунар. В най-ново време Пералката (място където се пере на реката) бунарчето е превърнато също в малка чешма с малък бетонов резервоар, който е на достъпно място и се предпочита от много хора поради вкусовите качества на водата.

И още един способ за използването на плитките подпочвени води, най-вече в ниските и влажни места по бреговете на малките дерета в горите, които са толкова много поради хълмистия терен са т. н. язми. Правилното е аязма, аязми, но в покрованския диалект началната буква а не се изговаря и само се чува язми. Думата аязма, аязмо е гръцка (hagiasma) и означава осветен източник на вода в манастир или църква. извор със „светена” вода където хора търсят изцеление от различни болести. В случая покрованци я употребяват за малки извори на вода, макар тяхното използване да има чисто практически характер-вода за пиене, а не за лечебна цел. Това са плитки изкопи с малки размери, за да се улови слабата подпочвена вода. Те са обикновено на ниско място и е невъзможно да се изгради чучурка, нито пък да се изгради бунар поради малкия и недостатъчен дебит на водата. Те са открити и са достъпни и може от тях да се налее шише или манерка, а в много случаи говедарите и овчарите в миналото пият от тях вода, като се навеждат и опират дланите си на поставените камъни около изкопа. Днес може би те отдавна да са заличени, обрасли с дървета и недостъпни, тъй като няма кой да ги почисти или да прокара пътека до тях.

Представяйки пълният списък на бунарите от с. Покрован, Ивайловградско е лесно да се убедим, че през вековете. строителството на бунари е трайна и с годините устойчива традиция на местното население. Тази практика е известна и за други селища от Източните Родопи. Дюлгерите, майсторите на бунари строят и в другите райони на Родопа планина, които носят името врисове, за които нямам наблюдение и не мога да взема отношение. При строителството те създават характерни в архитектурно отношение оформяне и конструктивно изпълнение бунари, което ни дава основание да приемем, че в Родопите през вековете е оформена самостоятелна строителна традиция за улавяне на изворната вода, която да бъде рационално използвана от населението. Дали тя е възникнала самостоятелно или е продължение на по-ранна, която проф. Христо Вакарелски предполага средиземноморска, е въпрос на който трудно може да се отговори.

Допълвайки списъка на бунарите и с този на чучурките и аязмите (язмите) трябва с основание да приемем, че населението използва различни способи, за да задоволи необходимостта от вода. Използва най-рационално малки и по-големи извори на вода, за да се осигури повече вода в ежедневието, било в селото или в неговото землище. Тези практики са създавани и използвани от поколения наред, традиции които възникват и битуват съгласно природните дадености на Източните Родопи.

Изграждането на бунарите не само в едно източно родопско село в далечното минало има и своето място в духовната култура. При всички случаи те са включени в празнично-обредната система-обичаи, обреди и вярвания на българска традиционна народна култура. Без съмнение, с бунарите в селото от далечното минало са свързани редица обредни практики от празничния цикъл на покрованци. Това са най-вече практики, свързани със семейните и календарните празници и обичаи, тъй като в тях водата присъства неизменно поради нейните очистителни и апотропейни (магически сили да отблъскват злото) функции. Самият факт, че в селото все още беше запазен споменът за един обичай, който битува в много други селища на страната, е воденето на невестата на вода, което е придружено от обредни действия е достатъчно да приемем, че с бунарите в селото са свързани и много други обредни практики. На тези обредни практики се спират почти всички изследователи на традиционната българска сватба. За съжаление, в миналото не това е било целта на моето изследване, а днес е трудно този проблем да бъде проучен, тъй като носителите на традициите отдавна са напуснали този свят. Използването на бунарите в селото в отделни обредни практики е показателно, че те се използват не само за битови нужди, а за място, на което се предава символично значение, и това е достатъчно да приемем, че те са се превърнали в културен факт.

Много от бунарите и днес продължават да бъдат основен източник на вода за хората и домашните животни по гората и нивите. Тектониката (гр. tektonike - строително изкуство, устройство, строеж) на бунарите позволява до най-ново време всички да са със здрави каменни стени, устойчиви на времето и неми свидетели на бита и културата на поколения покрованци от незапомнени времена. Животът на покрованци столетия наред е свързан с водата и бунарите - основните водоизточници. В селото и землището почти няма извор, който да не е „хванат” в бунар, аязма или чучурка. Практиката да се построят 2-3 чешми през годините с мраморни корита е почти несъществена в сравнение с броя на бунарите. Те се строят най-вече поради техният утилитарен (полезен, практичен) начин, свързан с поминъка на населението и водопоя на едрия домашен добитък.

Покрованци от незапомнени времена отдават всичко значимо за използването на водата като извор на живот и плодородие. Бунарите и другите водоизточници присъстват и са част от живота, бита и културата на селището и до най-ново време те продължават да са част от тяхното битие и са непреходна част от историята на селото.

————————-

БЕЛЕЖКИ

1 Chr. Wakarelski. Brunnen und Wasserleitungen in. Folk-Liv. Acta etnologia et folkloristica europea. Stockholm-Kobenhavn, I (1939). T. III, p. 1-13.

2 Примовски, Ан. Бит и култура на родопските българи. Сб НУ, VІІ, С., 1973, с. 455-456.

3 Богданова, Св. Кладенецът-културен факт в бита на патриархалното село. - БФ, 1, 1984, с. 53-63.

4 Холиолчев, Хр. Названия на изкуствените кладенци и някои елементи от тяхното устройство.-Въпроси на етнографията и фолклористиката. С., 1980, с. 163-170.

5 Граматиков, Г. Бунарите (кладенците) в Югоизточните Родопи. -Векове, 2, 1987, с. 66-72.

6 Михайлова, Св. Чешмите в Родопите-бит, традиции и вярвания. -Светът на българина през ХХ век. С., 2011, с. 429.

7 Младенов, Ст. Геран и геранило. -ИНЕМ, І-ІV, 1925, с. 94.

8 Вичев, В. Книга за село Покрован. Х-во, 2009, с. 247-249.

9 Пак там, с. 40.

10 Виж по-подробно. Вичев, В. Цит. съч., с. 33-187; Петров, П. По следите на насилието. Т. 2. С., 1988, с. 9, 19, 320, 323.

11 Примовски, Ан. Бит и култура на родопските българи. СбНУ, VІІ, С., 1973, с. 448-454.

НАИМЕНОВАНИЯ НА БУНАРИТЕ (КЛАДЕНЦИ) В ЗЕМЛИЩЕТО НА СЕЛО ПОКРОВАН

1. Али Бозевите пожари бунара

2. Ангел Кьосевият бунар

3. Армудите (тур. armut - круша) бунара

4. Асмалъченият (асмалък - вид растителност) бунар

5. Ат тарла (тур. аt - кон; tarla - нива) бунара

6. Бакаловият бунар

7. Балактаревият бунар

8. Белият бозалък (тур. bozalik -трева)| бунара

9. Бунарето - в северния край на селото (5 бр.) или още Задните бунари

10. Витановата лъка (тур. otlak - пасбище, мера) (в Покрован нива покрай реката) бунара

11. Газаряновите бунари (2 бр.)

12. Геврек (диал. в смисъл студена и вкусна вода) бунар

13. Дервиш (тур. dervich - мохамедански калугер) бунар

14. Долните бунари (в старото изгорено село -3 бр.)

15. Дряновият бунар

16. Джуровото бунарче

17. Диньовият бунар

18. Дълбокият бунар

19. Дядо Дальовият бунар

20. Дяковият бунар

21. Железаровият бунар

22. Желевият бунар

23. Зун келеме (от тур. uzun - дълга нива, която е оставена неорана; поляна) бунара

24. Кабаковата лъка (тур. otlak - пасбище, мера) (диал. в Покрован - нива покрай река) бунара

25. Кавак (тур. каvak - клонеста топола) бунар

26. Кавачките бунари - 2 бр.

27. Каймакановият ямач (тур. bair) бунара или Изгорения борун (тур. burun - малка земна издигната, хълм) бунара

28. Карагачовият (дил. бряст) бунар

29. Карагьозовите ропи ( тур. karagoz - черноок; диал. ропи - дупки) бунара

30. Келевата кория (тур. kel - плешив, гол; кория - koru -малка гора) бунара

31. Кокар (тур. кокак - воняща вода, мирише) бунар

32. Кольовият бунар

33. Крушите бунара

34. Кьосевият бунар

35. Кьосоловото гюне бунарите (2 бр.)

36. Кьосоловият бунар

37. Кумановият бунар

38. Кюпа (тур. кup - голямо гърне, делва) бунар

39. Лапановият бунар

40. Липовият бунар

41. Луческият бунар

42. Маноловите бунари (2 бр.)

43. Маляновият бунар

44. Ореховият бунар

45. Павловото бунарче

46. Пас бунар

47. Папарлъка (вид растителност) бунара

48. Пералката (място където се пере на реката) бунарчето.

49. Поповото бунарче

50. Поповият бунар

51. Севдоловото бунарче

52. Селските бунари (3 бр.)

53. Старият бунар

54.Студеното бунарче

55. Студената вода бунара

56. Сухият бунар

57. Тамската лъка (тур. otlak - пасбище, мера; в Покрован нива покрай реката) бунарчето

58. Тамахкеровото бунарче

59. Трите бунара (3 бр.)

60. Тюрдийският бунар

61. Фандъковият бунар

62. Хайдушкото бунарче

63. Чавдаровият бунар

64. Черешките бунари (2 бр.)

65. Челек ( диал. в Покрован - коза или овен със счупен рог, еднорог) бунар

66. Ченгене тарла (тур. chingene - циганин; tarla - нива) бунара

67. Чолак (тур. cholak - човек с повредена ръка или пръст; еднорък) бунар

68. Чолаковата сая (тур. saуа - кошара за зимуване на добитък) бунара

69. Шекер (тур. cheker - захар) бунар

70. Янковият бунар

ЯЗМИ (АЯЗМИ-МАЛКИ ИЗВОРИ):

1. Алак (тур. алак - извор, източник) язма (гръц. hagiasma)

2. Белият бозалък (тур. bozalik - трева) язма

3. Габеровата лъка (лъка - тур. otlak - пасбище, мера;) (в Покрован нива покрай река) язмата

4. Зайчешката язма

5. Кокар (тур. кокак - воняща вода, мирише) язма

6. Кабаковата лъка язмата (дил. кабак - вол или крава със счупен рог) (лъка - тур. otlak - пасбище, мера) язмата

7. Кютюк (тур. kutuk - дънер, пън) язма

8. Павелската язма

ЧЕШМИ И ЧЕШМИЧКИ (ЧУЧУРКИ):

1. Верян дермен чешмичката

2. Гечитя чешмичката

3. Габера кайнак (тур. кауnаk-извор, кладенче)

4. Долната чешма

5. Горната чешма

6. Кокар (тур. кокак - воняща вода, мирише) чешма

7. Белчовата нива чучурката

8. Дяковата чучурка

9. Малката чешма в източния край на Голямото чире (тур. chyir - ливада, пасбище).

10. Маджуровата чешмичка.

11. Реджеп тарла ( тур. tarla - нива) чучурката.

12. Тюрдийският бунар чешмичката

13. Челек бунар (диал. коза или овен със счупен рог, еднорог) чешмичката