Роман Кисьов

ГЛАС В СЪНЯ

Сънят пристигна бавно
Но си тръгна бързо

В краткия ми сън –
Дълга тишина

И Глас един –
По-тих от тишината:

И когато земята приеме твоето тяло
Твоето тяло ще се превърне във семе
От семето ще израсте дърво непознато
В неговата корона свята птица ще свие гнездо
А във гнездото ще свети нейното свято яйце
От яйцето ще се излюпи твоето новородено сърце
После то ще размаха прозирни криле
Ще се издигне над земното сиво небе
И ще достигне до небесната градина
Тогава ангелите ще притихнат
За да чуят светлата му песен…

Отвътре ме прониза светлината на Гласа
И се събудих

СЪН В ГЛАСА

И когато слънцето залезе
изгря Гласът

Аз бях чувал приспивни гласове
още от дете
Но този Глас бе друг –
той подканяше зовеше
да вляза в него
А там блестеше един вълшебен сън
И в този сън звучеше хор
от неземни гласове
И тези гласове бълбукаха като води
които ме отнасяха навътре
все по-навътре във съня…
До самото дъно на Гласа
До Утробата на Майката
на Вселената и света…

А аз бях вече семе
от чиста светлина

ГЛАС

И от небето
се спусна
огнен език
над главата
на Поета…

И Глас дочу –
отнякъде
Исус му проговори
И сърцето на Поета
се отвори
Исус във него
проговори…

И днес
Исус чрез неговия глас
говори

ГЛАС В ПУСТИНЯ

Всеки ден
един анонимен пророк
преминава
през пустинята
на многолюдния град
Пред него върви мълчаливо
(сякаш дух)
вътрешният му Глас…
И този Глас
неизменно го води
по пътища Господни…
И в този Глас
тайно цъфти
райският оазис
на неговите мечти

ПУСТИНЯ В ГЛАСА

Всеки ден
малкият невидим оазис
скрит дълбоко в душата
е засипван жестоко
със жежкия пясък
на пустинята
във Гласа
умножен хилядократно
от медийните реклами
на Новия Вавилон

В ОБЛАКА – ГЛАС

Над света – облак
В облака –
Глас:

В сърцето – нож и нощ
В нощта – пламък и камък
В камъка – пяна и рана
В раната – бяс и глас
В гласа – нощ и
Нож…

в сърцето
на света

ПОСЛЕДЕН ВИК

…и ветрове се вмъкват във сърцата
сменят се лица и маски
въздушни кули се издигат далеч от вавилон
и е последно времето ала животът
въобще не е последен въпреки апокалипсиса
в душата където властва друга троица –
рицарят смъртта и дяволът
и древни митове пристигат предрешени
като последен вик на модата
а модерният човек крещи със вик
зад зъбите и търси нов едвард мунк*
и медийната чума все върлува
и пирува заедно с отрочетата на лъжата
които хвърлят прах в очите на съдбата
мрак опложда тъмнината и така
на бял свят се появяват мъртъвците
и тъжно е лицето на земята
а човечеството е самотно но човекът
не е забравен единствено във светлината
в края на тунела

* Едвард Мунк (1863-1944) – норвежки художник.
Неговата най-известна картина е озаглавена „Вик” и
е считана за икона на екзистенциалното страдание.