Продрум Димов

Извърви се вече четвърт век от неговата кончина, но за жалост този талантлив сръчен творец потъна незаслужено в забравата, сякаш той нищо не е оставил в летописа на родната ни изящна словесност.

На поетичното слово този достоен син на историческата паметна Перущица посвети без остатък всичкия огън на своето горещо сърце и изтерзано вдъхновение, за да изрази с напористото си перо дълбоките вълнения на своята творческа и човешка същност.

Инак как щеше да ни остави в наследство своето дълбоко правдиво, искрено и честно споделено присъствие в литературата ни.

За съжаление неговата личност и творчество са извън полезрението и интересите на днешния ни достатъчно объркан и безпътен съвременник.

А името и поезията му остават като че ли чужди, даже и до голяма степен и за младите ни литературни среди и това ме застави, макар и щрихирано, да се опитам да напомня за неговото място в литературното ни битие по повод навършилата се 90 годишнина от неговото рождение.

Власо Костадинов Власов е роден на 3 януари 1936 г. в гр. Перущица. Закърмен още от най-ранното си детство с възрожденската героика на родното си място, се увлича и чете книги отразяващи героичното минало на родния край и отечеството ни, като ненаситно се е гмуркал из примамливите дебри на Българското възраждане.

И неслучайно, след завършването на средното си образование се насочва да учи история, но затрудненото му материално състояние го заставя временно да загърби тази младежка мечта.

В началото се установява на работа в ученически пансион на гр. Ардино, а по-късно се подвизава като организационен работник в Окръжния комитет на ДКМС в Кърджали.

Успял да спести скромни пари и се записва студент по история в Софийския университет „Кл. Охридски”.

Завършва успешно мечтаната специалност, но по време на следването си неусетно се сродява с текущия ни литературен живот, посещава с колеги срещи с известни поети, не пропуска и интересни литературни четения.

Така постепенно изстива към историческата мисъл и потъва безвъзвратно в света на поетическото творчество. Не закъсняват плахите му творби в областта на грабналата го окончателно мерена реч.

Първите му творчески стъпки в поезията са определено все още неуверени, но постепенно заяква като стихотворец, овладява похватите на художествено - естетическия инструментариум и от вестник „Студентска трибуна” започва да заселва името си и в други столични литературни издания.

И посъбрал кураж на узряващ поетичен творец, събира част от по-стойностните си стихове и през 1965 г. се появява дебютната му стихосбирка „Свети само слънцето”.

Тази му творба привлича погледите на литературните ни среди и се оказва твърде впечатляваща с невероятното си откровение и чистосърдечност, отразяваща реалистично настроенията в тогавашното ни общество.

Но тук му е мястото да отбележа, че все още неукрепналият Власо Власов не изгражда за ден-два твореца в себе си. Пътьом младият перущенец се е учил от сродни братя по перо и по-опитни майстори на поетичното слово.

Твърде полезно въздействие върху неговото израстване имаше Иван Динков, с когото го свързваше едно дългогодишно човешко и творческо приятелство.

Връщайки лентата назад, трябва да се подчертае, че историкът в него небезболезнено го е поизоставил, за да отстъпи завинаги водещо място на амбициозния поет, който непрестанно се стреми да се усъвършенства.

Такъв го виждаме и по време на работата му като редактор в списание „Армейска младеж”, заместник главен редактор на вестник „Магистрали”, главен редактор на програма „Христо Ботев” на БНР, консултант на редакция „Предавания за България” на Московското радио и редактор на отдел „Поезия” във вестник „Български писател”.

Където и да се намираше, Власо Власов принадлежеше неизменно на събуденото му поетическо дарование, изместило вече вродения му афинитет към историческото знание.

Инак не биха се появили в ръцете на читателите му тази внушителна поредица от поетични заглавия - „За тебе свобода!” (1969), „Което имам” (1973), „Разказът на бурите” (1978), „Билет за утре” (1981) и други издания, които жалонират успешното му развитие като присъствие в национално-литературното ни битие.

В тези доста скромни редове аз съм далече от замисъла да се разхождам из неговия творчески свят, а още повече пък да го анализирам, макар че той се нуждае от подобен задълбочен преглед.

Надявам се това да го сторят добросъвестни представители на литературно-критическата ни мисъл, която в никакъв случай няма основание да маргинализира сериозното му присъствие под българското литературно небе.

Доколкото усещам полъха на поетичното му слово в сюжетно-тематичен план и емоционалната обагреност на лириката, която ни остави, съм останал с впечатлението, че Власо Власов разполага със солиден творчески потенциал, притежава изключително чувствителни сетива, които улавят и най-неуловимите социално-психологически и нравствени вибрации на съвременната ни действителност.

А това му дава възможност да претегля трезво на обективните си везни съпътстващите го разнородни процеси.

Затова израсъл и възприел още в изгрева на своята младост социалистическите идеи, той не остава, без да им изневерява, техен сляп апологет, докосвайки се до изненадващите го разминавания и промъкващите се деформации в условията на социалистическа България.

И без да дава заден ход на идейните си убеждения, в творбите му започват да се прокрадват несъгласия, съмнения, към които не остава безразличен и полага усилия да търси себе си в творчески план.

Това обяснява и настъпилото раздвоение в поведението на лиричния му герой, който неукротимо търси да светне пред очите му светлото, красивото, жадуваната хармония в човешките взаимоотношения - съкровена мечта, грейнала в зората на крилатата му романтична младост.

Поетът мечтае и копнее в гърдите на човека да светят доброта, одухотвореност и беззалезна обич.

Именно това настроение определя сърцевината и основната канава, която изтъкава смислените и емоционални одежди на първородната книга на поета „Свети само слънцето”.

Самото заглавие подсказва, че произведението е плод на едно дългогодишно завиряване на разсъждения върху обезпокояващия морален облик на действителността, в която израства и извисява ръст професионално поетичното слово на младия амбициозен творец.

Сроден идейно-психологически заряд, къде в по-голяма или по-малка степен, битува също така в „Което имам”, „Билет за утре”, „Подарявам ви моето отсъствие” и други твърде актуални негови заглавия.

Паралелно с тези изводи, ми се струва, че трябва отново да се върнем към темата, свързана с младежките му интереси към историческите събития. В случая ми се ще да добавя, че раздялата му с трудно преодолимия магнетизъм на историографията никак не е била лесна.

Навярно не е успял нацяло да „отскубне” дълбокия корен на вродения му пиетет към миналите незаличими исторически социални сътресения.

За това непреодолимо пожизнено негово пристрастие недвусмислено говорят забележителните му издания - „За тебе, свобода”, „Ревът на бурите” и други значими публикации, които дооформят физиономията на цялостното му значимо присъствие в духовния ни живот.

С Власо Власов се запознахме отблизо едва през последното десетилетие на миналия век, макар че той си беше завоювал вече престижни позиции сред родния литературен свят още през втората половина на миналото столетие.

Това е един доста творчески период за него и именно тогава този надарен поет от Перущица с творческия си замах се нарежда сред най-ярките имена на социално-гражданската ни поезия.

Съжалявам, че моите контакти на живо с поета се осъществиха толкова късно, а, както отбелязах вече, той по това време беше едно от утвърдените ни известни поетични имена.

Неслучайно и Николай Хайтов, когато пое кормилото на СБП през 1993 г., го привлече в ръководния си екип и му възложи да оглави отдел „Поезия”, една твърде престижна и отговорна длъжност в ръководните ни съюзни органи. Власо Власов оправда оказаното му доверие и с натрупания творчески опит напътстваше и помагаше на колегите си от столицата и страната ни.

Като секретар на местното писателско дружество и на Клуба на дейците на културата в Пазарджик го поканих с Никола Инджов - главен секретар тогава на Съюза на българските писатели, да гостуват в града ни.

А по това време по моя инициатива в града на Константин Величков се организираха множество срещи с изтъкнати писатели, артисти, учени-историци и други изявени творци на родната ни духовност, радушно приемани от нашата културна общественост.

Власи Власов и колегата му от Бургас приеха със задоволство поканата ми и на 15 февруари 1996 година се озоваха в големия салон на клубната организация, посрещнати сърдечно от въодушевените си читатели и почитатели от нашия град.

Спомням си, че за художествено-естетическите достойнства на творчеството им говори в своя обичаен емоционален стил Марин Кадиев - преподавател по методика на литературното обучение в Пловдивския университет „П. Хилендарски”.

В своя духовит анализ словоохотливият гост от Пловдив сложи ударението върху впечатляващия изповеден и подчертан социално - граждански интонационен характер на творчеството, родено от даровитото поетично перо на автора от Перущица.

Аналогично даде висока оценка и на творческото присъствие на Никола Инджов в генезиса на съвременния ни литературен поток.

В залата прозвучаха стихове от столичните гости, посрещнати с обичайните аплодисменти от публиката.

След приключване на официалната част от срещата се потопихме в задушевен колегиален приятелски разговор.

Да си призная, до този момент не се бях докосвал отблизо до удивителната скромност и предразполагащата за близост, достъпност на поета от Перущица.

Обзе ме една рядко срещана добросърдечност на човек, закърмен от здравия народен корен на българската морална нива.

Но в същото време усетих полъха на самочувствието му на професионално узрял творец, готов да разтваря добронамерено вратите на своето благородство да помага, с каквото е придобил в нелекия си „занаят” на по-младите си и неопитни колеги.

По всичко личи, че се е учил от другите, които са с приносни постижения в литературно-художественото майсторство.

Тези му качества го извисяваха в човешки и интелектуален план и го правеха желан и търсен събеседник, макар че по природа се открояваше с нескрита въздържаност, особено когато го предизвикваха да говори за себе си.

Иначе животът му изглежда го е удостоявал с немалко неволи, огорчения и разочарования, но е избягвал да споделя житейските си несгоди, които е спотайвал в себе си и когато чашата е преливала, ги е изливал в спасяващите го стихове.

С вероломното нашествие на така наречените демократични промени житейският въздух рязко се сгъстява и кислородът му, както и за мнозина започва да не стига, погълнат от развилнялото се безразсъдство.

Настъпва тотална разруха, която се оказва не по-малка безпощадна и за голяма част от художествено-творческата ни интелигенция.

Докато се подвизава под стрехата на Съюза на българските писатели, поетът е свързвал по някакъв начин двата края, но след като и там се разиграват кадрови промени, остава без препитание.

Оказал се безработен на улицата, се стига дотам, че няма какво да си сложи на масата.

Връхлетялото го безпощадно унижение го принуждава да се спасява като нощен пазач заедно с приятеля си Андрей Андреев - възпитаник на Московски литературен институт „Максим Горки”.

Съсипан морално, гаснат сетните му физически сили, заболява и на 14 ноември 2002 година Власо Власев ни напусна завинаги физически от тоя свят, завещавайки ни своето високо човешко и духовно дело, завършило с огнедишащата му „Огнена молитва” (2002), изпяла мъчителната му лебедова песен.

9 януари 2026 г.