10 години от смъртта на Сергей Литвиненко (2.08.1957-27.01.2016)

Виолета Станиславова

Имало едно време на планетата Земя много талантлив поет. Принц на добрите думи. Рицар на хорошие слова. И на благородните дела. Като всеки приказен принц и той притежавал необятни владения, простиращи се от родния му дом до свещените земи на североизток - наречени руски и свещените земи на югоизток, наречени български.

Прославил се сред народите на двете свещени земи със своите призиви за свобода, равенство и любов между хората. Не малка прослава му донесли и подвизите, завихрени в необятните космически сфери на духовността - руската и българската.

Дарен от Бога с поетичен талант, този физически слаб, болнав, миролюбив и човеколюбив принц-поет, се казвал Сергей Литвиненко. Приятелите му го наричали Серьожа.

Известен бил във всичките светове със своята преданост и жертвоготовност в името на Поезията и на стойностната литература. Преданост и жертвоготовност - това била негова същност до края на дните му.

*
Книгата, която любезният читател държи в ръцете си, е минала през три варианта на една и съща идея. Първият бе да поканя негови приятели да напишат спомени. Негов приятел - поет, белетрист и издател - Асен Асенов ми предложи втория.

Видяхме се в Народно читалище „Пенчо Славейков - 1921″, където представяше своя книга с разкази. Заговорихме се и той сподели, че има намерение да издаде още една книга за Сергей.

Беше издал вече „Дух” (2017) - негови „разговори” с духа на Сергей, но искаше да добави и други текстове. Казах му, че и аз отдавна се каня да напиша книга за Сергей.

Тогава ми предложи да издадем обща книга, с която да кандидатстваме за финансиране в Министерство на културата. Видя ми се приемлива идея и се съгласих, макар че не бях готова - трябваше да прегледам, събера и систематизирам всичко, което имам в компютъра си от Сергей.

Когато започнах да търся, разбрах, че текстовете са много и общата книга с Асен щеше да набъбне неприемливо. Така дойде и третата идея, на която се спрях - да я издам самостоятелно.

*
Чудя се на себе си как е възможно да нямам снимки на Сергей или общи - с него. Или поне на Сергей - с писатели.

Той постоянно общуваше с тях и имаше много приятелства. Често ходеше в ресторанта „Мон Парнас” при Съюза на българските писатели, където, за разлика от сега, навремето кипеше бурен живот и писателите, макар от различни поколения, се познаваха отдавна и бяха наясно кой кой е, колко му е акълът и колко може да пише.

Всеки ден там бе пълно с хора, които спореха и се шегуваха, говореха за политика, разказваха спомени за наши класици от близкото минало, рецитираха стихове, обсъждаха събития и изявени личности в обществения и политическия живот и прочее, и прочее.

Тогава имаше харизматични, талантливи и авторитетни писатели, нагазили в дълбокото на литературата, които чрез своя опит, знания и уважение към събратята си по перо събираха и сплотяваха около себе си дори най-буйните и необузданите, като Тодор Велчев-Тато например.

С тях можеше да се говори с часове за какво ли не. Особено следобедите, когато захладняваше през лятото и короните на старите дървета хвърляха дебела сянка в двора.

Доближаваха се две-три маси една до друга, опъваха се покривки, поръчваха се питиета и се подхващаха разговорите.

С напредване на времето едни идваха, други си отиваха, но почти винаги под навеса нямаше места и гълчавата на компаниите не секваше до късно вечерта. Сред такова сборище от шумни „шамани” на словото Сергей се чувстваше уютно.

Беше известен и уважаван от тях не само като поет, но и като преводач. Ако на случаен принцип днес попитате някои поети - дългогодишни членове на СБП, дали познават Сергей Литвиненко, деветдесет процента от тях ще кажат „да”. (Новоприетите след 2016 година, когато Сергей си отиде, едва ли могат да разберат за какво пиша…).

Кого ли Сергей не е превеждал от руски на български или от български на руски? Не само отделни цикли или стихотворения, но и цели стихосбирки.

Беше много трудолюбив и всеотдаен до педантичност. Неудобно му бе да говори за пари. Оставяше на съвестта на автора дали да плати или не за труда му.

Ако не му плати, не се сърдеше и ако творческият експлоататор го потърсеше втори или трети път, Сергей, без да се колебае, отново го превеждаше без пари.

Жал му беше за поетите. Прощаваше им по християнски, поемаше негативите и вярваше, че всички български поети са бедни като него. В този смисъл беше малко наивен.

Имаше поети, които умишлено, без свян, го използваха да им превежда стиховете без пари, макар че пари имаха - залагаха на неговата широко скроена руска душа и безкористно приятелство, въобразявайки си, че той не разбира какво правят.

Но… Извинете… Отклоних се от предназначението на този предговор. Мисълта ми заприлича на брашнен чувал - откъдето и да я тръснеш, все пада по малко брашънце.

*
Четирима са героите в книгата за Литвиненко - моя милост, Елена Алекова, Асен Асенов. И… Сергей, разбира се! Главният герой! Оказа се, че и Елена, и Асен също нямат снимки със Сергей.

В книгата включвам и Елена, тъй като тя е била приятелка със Сергей много по-рано от мен. С нея бяхме свързани от 2000 година, когато отидох да работя във вестник „Български писател”.

Там тя беше редактор. Но се познаваме много по-отдавна. От осемдесетте години на миналия век, когато работех в Централния студентски дом на културата на площад „Народно събрание” 10.

Там 13 години бях организатор, а по-късно и помощник художествен ръководител в Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов”.

Тя дойде при нас като първокурсничка, носейки стихове за литературна консултация при литературния критик Георги Черняков - главен художествен ръководител на Кабинета.

Нахвърлих някои основни щриха в общуването ми със Сергей Литвиненко, но за него ще разкажа по-подробно в изложението.