Продрум Димов

Падна ни се да живеем в сбъркано време, в което господстват не само безнаказана, но и стимулирана, насърчавана, едва ли не издигната в култ, дори и в държавна политика ненаситна човешка алчност.

Съсипва ни неудържимата жажда за власт и пари, която погребва безцеремонно всякакви утвърдени морални и етнически норми, нравствени и духовни ценности, тази атмосфера погазва безмилостно драгоценните човешки мечти и идеали.

И този безумен ход на съвременния свят задушава личния и обществения прогрес, унижава човека и го възпрепятства да осъществява своите високи цели и пълноценната си лична и обществено-полезна реализация.

Ето това изпълнено с противоречия състояние на родното ни нравствено-психологическо поднебие е заставило и Стоянка Митева-Балева да седне отново, за кой ли път, пред белия лист, за да ни потопи в нескончаемия тъжен поток на своите огорчения и разочарования, осеяли безмилостно коловозите на големия й път, удостоил я с незаслужени огорчения, нещастия, осъдил я на нелека безкрайна самота.

И не случайно обект на тези напрегнати и изтощителни преживявания е и най-новата й стихосбирка „Отвъд безразличието”, която съвсем наскоро столичното издателство „Пропелер” предложи на читателите ни.

Преди обаче да пристъпим към аналитичен поглед на новата й лирична творба, мисля, че задължително трябва да припомним за подчертаното присъствие на Стоянка Митева-Балева в генезиса на съвременната ни изящна словесност.

Заслужава си да отбележим, че в сегашната си творческа дейност тя е оставила зад гърба си вече 18 поетични книги, които я нареждат с право сред най-талантливите и актуални лирици на забързаното ни и търсещо свой облик литературно съвремие.

Тези позиции тя едва ли би ги завоювала, ако не обогатяваше целенасочено наличния си творчески арсенал, овладявайки упорито сръчностите и похватите на художествено-естетическия си инструментариум.

И не на последно място е нужно да посочим и вроденото й умение в социален аспект, да вниква в динамиката и драматизма на днешната, разтърсвана от разнопосочни трусове действителност.

Стараейки се да се докосне до болките и тревогите, обитаващи вътрешните душевни терзания на нашите съвременници, авторката не може да се примири с битуващото безразличие в обществените среди, приемано користно от управляващите ни върхушки.

Тя дълбоко се възмущава и смело ни повежда с надареното си поетично слово „Отвъд безразличието”, търсейки невидимия път в безпътицата.

Книгата й се състои от три тежко натоварени в емоционален план цикъла: „Отвъд безразличието”, „Петата посока” и „В олтара на душата”. И трите части звучат в сродна емоционална тоналност, но в третата съдържанието ни отвежда повече в олтара на болезнено личните преживявания на авторката.

Вярна на острото си социално чувство, осъждащо нравствената уродливост, рожба на днешното ни упадъчно време, поетесата още в първите стихове изразява възмущението си от унизителното поведение на нашия ден, който погребва изконните ни морални ценности. Тя е дълбоко убедена

„Че спорът не звучи алегорично,
все още ни разделя океан.
А гордата Европа вижда всичко,
нали парите предвещават срам…” („Снишаване”)

В следващите стихове на тъжните разсъждения в „Отвъд безразличието” се покачват градусите на категоричното отрицание на вземащите все по-унизителни размери негативни явления в днешната ни жалка действителност. Огорчението прехвърля всякакви поносими граници:

„Тук на върха е вълчи нрав -
със лев или със евро.
И как ще търсим пътя прав
със шизофренни нерви?” (”Тъгите на България”)

Не в един и два стиха ставаме съпричастни на болката и искреното страдание, породени от доминиращата разправа с истинските човешки стойности, обречени на безвъзвратно погубване.

Всъщност това предопределя и властващата минорна чувствена обагреност, която ни обзема и потиска в преобладаващата част от този цикъл - „Прозрение”, „Огнище в засада”, „Озарено небе”, „Последен залък” и мн. др.

Общувайки с изключително искрения емоционален поетичен свят на Стоянка Митева-Балева усещаме и благородния топъл полъх на непомръкващата й обич към поруганото ни отечество.

В тази насока твърде показателно е и стихотворението й „Благослов”. Именно това скъпо патриотично чувство я кара да заяви, че

„Без граници животът е тревожен,
но ти, Родино, пак си ми подслон.
Та словото ми искрено да може
да ти даде прощалния поклон.”

Докосвайки се до това синовно преклонение пред „отечеството ни любезно” чувстваме гордостта на истинската българка, че диша, живее и твори в този най-скъп на сърцето „кът - свиден и мил”, извисен на най-високия пиедестал и в стихотворенията „Родина” и „Към родината”.

Разхождайки се из нейния неспокоен поетичен свят, лишен вече от светлите и много скъпи криле на младежката романтика, срещаме и стихове, които гневно осъждат мракобесническото поведение на войната - ужасна рожба на ненаситната жажда за власт и пари. За авторката

„Войните имат своите фаворити,
с бездънен джоб и алчност на палач.
Във сянка дебнат целите им скрити,
бездушни пред отчаян детски плач.” („Тъмни сенки”)

Окована в грубите лапи чeлични на днешния бездушен ден, поетесата в не един стих жално въздъхва с неукротима тъга за отдавна залязлата романтика на младите години, чийто носталгичен глас прозвучава и в новата й мерена реч.

Болезнено се преживяват днес безотговорното обезлюдяване и неудържимо залязване на българските села.

Но най-голямата беда е, че с тях и България си отива, а господата от високите етажи на властта, увлечени в унизителния си слугинаж на новите покровители и господари, са „глухи и неми” за бедите ни.

Днес даже и лястовичките не гнездят под осиротелите и заспали селски стрехи. И само колко неизмерима мъка струи от стихотворението „Носталгия”:

„А през септември литнаха на юг,
със ятото към слънчевия залез.
… Но двадесет лета не идват тук
и песните им няма да прежалим.”

Не по-малко трудно поносима горест ни потиска и като се пренесем в мрачното настроение и на стихотворенията й „Въглен” и „Домът не остарява”.

В стихосбирката са поставени на осъдителен прицел фалшът и лицемерието, които погубват високия нравствен облик на българина, завещан ни от деди и прадеди („Възкресение”).

Но тръгнала да търси спасителната ласка на изчезващата светлина, поетесата не губи равновесие, жадувайки за изгрева на доброто и красивото, движена от неугасващата надежда, че те ще грейнат и в нелекия й път:

„Не ме предавай, съдбоносна вяра,
недей се скрива в тихия подмол.
Не се разкайвай и недей догаря
бъди ми зов във сенчестия дол.” („Вяра”)

И все пак, залутала в днешния морален лабиринт, авторката не може да се отскубне от жестоката примка на песимистичния ни ден. Подобен емоционален заряд откриваме в цикъла й „Петата посока” в днешното безоко и жестоко време:

„Няма място за старчоци,
с невъзможни цели,
спряха бистрите потоци
и мечтите смели.” („Смешен плач”)

Сходни размисли в сюжетно-тематичен аспект са втъкани в канавата и на други творби - „Световъртеж”, „Горчива романтика”, „Безумна светлина” и др.

Преобладаващото минорно настроение е плод и на умело съчетаване и образно-емоционално синхронизиране на участието на пейзажа при изразяване на душевното състояние на лиричната героиня:

„Изворът тече на вола
без момински смях.
Българският дух е болен -
чий е този грях? („Жалба”)

Тези тъжни изповеди ни пренасят в сюжетно-тематичен план и в „В олтара на душата”, който е несъмнено една своеобразна психограма на драматичните преживявания на авторката, последицата от връхлетелите я жестоки удари на житейската й съдба, отнела преждевременно скъпия й съпруг и непрежалимата й млада дъщеря.

А с тези нещастия се стоварва завинаги в осиротялата й душа и тежкият и неумолим ден. Опитва се да се измъкне от леденото й безчувствено менгеме:

„Но се събуждам пред тъжната драма -
пак съм без теб у дома.
Раят е тука, но тебе те няма,
тъжно е, че съм сама.” („Люлякова сянка”)

А коварната и безкомпромисна самота не признава сезони, дни и нощи, не се уморява, нито пък изпитва потребност за отдих. Тежко му, когото го споходи.

Нейното погубващо съжителство обитава неизменно и творческото й полезрение, за да поеме дъх в бездушния свят в много от творбите й - “Празник на надеждата”, „Жива болка”, „Равносметка” и др.

И надмогнала мъчителните изпитания на безрадостния си житейски жребий, натоварен с непосилното бреме на безпардонни социални и лични злини, Стоянка Митева-Балева намери избавителния отдушник пред озониращия бял лист.

В това ни убеждава и дълбоко искрената й сакрална изповед „Има ме”.

„Коя съм и каква съм, и къде съм?
Въпроси много, отговори - не.
Изпратих вече златната си есен,
живея и не съм на колене.”