Ясен Калайджиев

В един от предишните си очерци за поетите на Юга споменах, че подреждането на епизодите е на случаен принцип. Номерацията е за улеснение на читателите, които следят поредицата.

Без да съществува някакво официално подреждане, Янко Димов обаче фигурира в съзнанието на хасковските интелектуалци от старото поколение като едно от най-големите имена, оставили историческа диря в сравнително късата редица на хасковски поети с национално значение.

Той е работил във време, когато до печат са се допускали много малко автори и с това постижение те са влизали в полезрението на обществеността.

Според биографичната справка първото му стихотворение е публикувано през 1953 г., а първата му стихосбирка излиза през 1961 г.

Приживе има общо 15 книги, последните две от които са „избрано”, издадени през 2007 и 2012 г. (и поне още 3 с “избрано” през годините, които обобщават творческия му път за определен период от време).

Оценката на литературните историци, въпреки изразената по-горе оценка, обаче е противоречива: от една страна, за него Недялко Йорданов казва, че е „най-големият сред големите”; от друга, името на Янко Димов не фигурира в никой от познатите ми исторически литературни обзори от по-ново време, като тези на Антоанета Алипиева или Пламен Дойнов (цитиращи изследванията и на други историци), които огласяват поетичните тенденции от 50-те години до края на социализма.

Разбира се, в тези обзори се споменават само по няколко имена за всяка от тенденциите, като вероятно роля оказва и политическата ангажираност на съответния автор към „социалистическия реализъм”, в смисъл, че ако я има, той отпада от всякакви нови списъци.

Но за това ще спомена и по-нататък.

Янко Димов е роден през 1937 г. в Хасково и умира през 2013 г. на 75-годишна възраст, прегазен от тролейбус в центъра на София, в близост до катедралата “Александър Невски”.

По това той ми напомня на големия испански архитект Антони Гауди, загинал в Барселона на 73 г., блъснат от трамвай в близост до колосалното си творение - катедралата “Светото семейство” - Sagrada Familia.

И двамата не са били разпознати веднага, и двамата са ги мислели за клошари при огледа (поне така пише за Димов в един от източниците).

Наричат го последния бохем в поезията ни, но въпреки че той е доживял почти до наши дни, аз не го познавам лично, нито съм попадал на негови публични изяви в поетичното разместване на пластовете през 90-те и ранните 2000, нито пък знам да е идвал в Хасково по демократично време.

Затова потърсих информация за него в интернет - свикнали сме да мислим за това виртуално пространство като за един безкраен океан от информация.

Но какво се оказа: за Янко Димов има не повече от десетина сайта, в които излиза името му и почти всички от тях датират от 2013 г. - свързани с новината за смъртта му. Информацията за живота и творчеството му в интернет е оскъдна.

И не само оскъдна, но и противоречива - например на едно от местата пише, че е роден в Хасково (вярно), на друго - в с. Горски извор, Хасковско. На едното - че има 15 книги (вярно), а на друго - 14.

Предполагам, че това ще важи и за много други наши исторически личности. В “Литернет” например той не фигурира с лични стихове и биография (няма го дори в списъка на авторите), а само като преводач на чужди стихове.

Единствено в “Литературен свят” Янко Димов е отразен мащабно - има биографична справка и множество публикации - 32 негови стихотворения, публицистика, преводи, а също рецензии и посветени на него творби от други автори.

За него обаче са писали основно хасковски (или с хасковски корен) писатели и критици - Иван Енчев, Димитър Кенанов, а на хартиен носител Йордан Нанчев - в антологията си “Край реката с тополите”, и Мина Карагьозова.

От тези публикации разбрах, че Янко Димов е живял в Хасково от 1963 до 1974 г., бил е учител по литература в механотехникума, а после редактор във в. “Хасковска трибуна”. След това се мести в Стара Загора - затова той минава и за старозагорски поет.

И за двата града е създал стихове - най-емблематичното за Хасково е „Провинция” („Като крило на гълъб ласкаво/ небето весело се вдига/ и ме посреща мойто Хасково/ с внезапната зора на юга.”), а за града на липите - „Капричио за Стара Загора” („Ах, този тъй невероятен/ и толкоз осезаем град!…”) и др.

През 80-те отива в София, работи в Съюза на българските писатели, което е сериозно признание по онова време.

Малко или много са 32 стихотворения (нека са 50, като съберем публикациите от всички сайтове) на Янко Димов в интернет?

Отговор: капка в морето. Само последната му стихосбирка „избрано” (2012 г.) е към 500 страници (библиографска рядкост, но си я закупих след написването на очерка).

От тази книга осъзнах мощта на неговия поетичен талант. Стиховете в настоящата публикация обаче подбрах преди това от други две негови книги - едната я притежавам - „Ще се роди човек” (1971) - четвъртата му по ред стихосбирка.

В нея са включени 40 стихотворения, като първия цикъл - 14 от тях - е почти изцяло подвластен на политическата идеология - заглавия „Ленин”, „Поети на революцията”, „Съветски жени”…

Не знам дали поетът искрено е вярвал в проповядваната тогава илюзия за равенство - вярата все пак не е порок - или пък това е бил неговият компромис, за да бъде оценено останалото му изкуство.

Сега обаче Янко Димов вероятно отсъства от литературните обзори заедно с много други качествени поети именно заради този компромис. Излиза, че политиката се меси в изкуството и естетиката както тогава, така и сега.

Според мен не трябва да зачеркваме автори от социализма заради наличието на техни политкоректни стихове, а да ги отделим от непреходното в творчеството им.

Другото публикувано по-долу стихотворение бях преписал преди години от книга, която не притежавам и не помня заглавието й - явно концепцията за едното стихотворение, оставащо в историята, подсъзнателно се е зараждала по това време в мен.

Стиховете на Янко Димов не са заредени с разтърсващ драматизъм (какъвто има при Петър Василев, да кажем), а с един зрял, умъдрен, хармонизиращ възприятията поетичен изказ, едновременно възвисяващ и земен.

Усещането за зрялост и майсторство се подпомага и от разчупената форма и ритъм на много от стиховете му - не класическото, но изхабено от употреба подреждане в куплети, а някакъв преход към свободния стих, без обаче да отива към прозаическото.

В конкретния подбор на двете публикувани по-долу стихотворения има нещо хубаво, нещо лошо и нещо куриозно. Хубавото е, че и двете стихотворения не ги намерих публикувани в интернет, така че те ще дообогатят творчеството на Янко Димов там.

Лошото е, че подборът е затруднен от многото на брой силни стихове (видно от тези, които са публикувани в мрежата) и разнообразната им тематика, както и от няколкото емблематични творби, които вече са с едни гърди напред в историята - например „Пианистката”, „Провинция” и др.

Въпреки това аз смятам, че подбраните от мен стихотворения са с доста характерна за него тематика, вписваща се дълбоко в поетичния му натюрел - а именно пасторалната, пейзажната лирика на юга, на провинцията, на родната Тракия - умъдрена и спокойна като пълноводна река през плодородна низина.

Предлагам ви да четете стиховете по този бавен начин, за да ги усетите като дъхав плод в ръката си.

Колкото до куриозното, то е, че двете стихотворения, които подбрах независимо едно от друго и с голям интервал от време, се оказа, че не само си приличат тематично, не само имат сходно настроение, но и общи ключови думи - дюлите, есента, юга…

Започвам със стихотворението от книгата, която притежавам (правописът е по оригинала):

ПРОВИНЦИАЛНА ЕСЕН

Октомври късната си светлина разприда.
И нишките на слънцето блестят
в уханната прозрачност на памида,
във дюлите, овални като гръд,
в крилете и гнездата глъхнещи.
Поляга
безветрие по хълмите на Юг.
В душите зрее незлобливост блага,
а в бъчвите - бушува дързък звук…
Това е есента провинциална.
Дори във този свръхмодерен свят,
открил космическия кораб
и напалма,
тя още хвърля дъх на мармелад
в просторите.
Наивно се усмихва още
със лепкави от гроздето страни.
Край дворските огньове в тръпни нощи
шепти за сватби и за пелени.
И чрез земята щедра съществува.
Чрез простата първичност на плода
през корени и небеса пътува
и разгадава своята звезда.
Октомври - мирен труд и сладка леност.
Провинциална есен.
Яснота.
Една разумна уравновесеност,
така необходима на света!

КОРЕН

Във есенната тиха равнина пътувам
на юг - през толкова познатите села
с огърлия тютюневи по къщите,
с притулен
звънтеж на каменни чешми
и с въздух, лек от спомен за крила.
Спокойствие, тръпчиво като жълта дюля
от момина градина - зрее тук.
И виното - дълбоко, тъмно -
в бъчвите будува,
очаквайки сватбари
или раждане на внук.
И бавните стада по хълмове разлати
пасат последната трева на есента.
И ситите деца
със бузи, алени като домати,
издигат хвърчилата си високо над света…
А там - усмихнато и дружелюбно слънце грее -
погледнеш ли го, ще примигнеш със очи
и ще усетиш, че дълбоко някъде
у теб живее
безхитростният корен твой.
И него
не може времето да заличи.