АПОТЕОЗА НА БЪЛГАРСКОТО СЛОВО
спомен
Пролетта на 1914 година. Покрусата от несполучливо завършилата балканска война все още потиска душите на всичко по-будно и родолюбиво.
Духовните водачи на племето ни са унили. Националната гордост е унижена.
И ето по това време нашият съюз в едно от тогавашните си чести заседания, по предложение на заместник-председателя - Ник. Атанасов да се даде една вечер - Апотеоза на българското слово, възхвала на българската мисъл, на родната книга.
Тогавашният директор на Народния театър улесни съюза с даването на салона на театъра и разрешаването на артистите да вземат участие при изнасянето на програмата.
А тя беше - да се събудят духовете на възрожденците, да се извикат сенките на оная плеяда покойни книжовници, народни борци и писатели, които създадоха историята ни, езика ни, нашата писменост - от Паисия до Петко Тодорова.
Артистът Г. А. Стаматов се нае да изнесе дядо Вазова - най-мъчния образ, тъй като той беше още жив и затова още ясен за всички. - Дори измолиха от близките му неговия костюм, с който и умря и при почистването на който се намери в джоба на жилетката последната петлевова банкнота на поета, скътана прегъната на четири…
Но въпреки че големи афиши известиха за предстоящата писателска вечер „Прослава на българското слово”, на касата на Народния театър продажбата вървеше мудно.
По него време новите столичани и ония, що бяха забогатели през войните, обичаха други развлечения- имаше кабарета, зимни градини, имаше оперета, имаше на ул. „Пиротска” - „Фоли берже”. Кому беше до някаква писателска вечер?
Какво ги интересуваше духовният протест на писателите, какво им трябваха Паисий, Раковски, Каравелов, Ботев - съвестта им ли да разчовъркат? Тя, тяхната съвест, сега си почиваше, имала е много работа през току-що отдимялата война. За съвест сега е неудобно да се говори.
И пред угрозата, по нямане на публика да се провали още неизнесена „Апотеозата”, неколцина членове се наехме с ръчната продажба на билетите. Взеха кочаните и тръгнаха от банка на банка, от кантора на кантора.
Вечерта салонът на Народния театър като никога е препълнен от столичната духовна аристокрация, духовния елит на България.
Тука са синодални старци, до тях професорското тяло; академиците, генералитета; видни общественици; други ложи са заети от бивши министри, запасни генерали, легационни представители.
Рядко, много рядко е виждал Народния театър събран така в куп цвета на столицата на България. Тук беше оня дял от българското племе, комуто катадневно се показваше стиснатия мазолест юмрук на диктатора.
И ето - възкресението на мъртъвците започна. Като Господния глас при синайското знамение, на скрижалите от сцената на Нар. театър се понесоха откровенията на отминалите от нас наши духовни водачи.
,,О, неразумний!” - гърми Паисий от дебрите на Атон. Ето Ботев със своята „Елегия”, ето накуцващия и тежко стъпващ с бастуна си Пенчо, готов да го захвърли към новите „фасулковци”, ето… току-що погребаният дядо Вазов.
Тръпки полазват, някакъв свещен страх те обзема.
Илюзията е толкова силна, артистът Стаматов е успял и в грим, и походка, и в характерното потръпване на главата на поета.
Някой изхълцва. Това са близките на дядо Вазов, които най-добре виждат голямата прилика…
И през нея вечер, когато в претъпканите увеселителни заведения на София пируваха новосъздадените след войните „аристократи”, в храма на Мелпомена събудените сенки на великите покойници свещенодействуваха ведно с живите.
Духовете бяха повдигнати, унижението победено.
И ако не нещо повече, поне няколко стотините първенци на престолния град през тази нощ бяха обзети от духовете на Паисий, Миладиновци, Раковски, Славейковци - плеядата духовни светци.
Това беше последната апотеоза на Съюза ни. Друга като че ли не стана нужна да се състои с тази мисъл - да се повдигне духа на унилото наше племе…
——————————
в. „Дума на българските писатели”, бр, 6, 02.1939 г.
