ИЗ ТРЕВЯСАЛИЯ ПЪТ
МИЗЕРИЯТА
Из села и градове
аз я виждам да снове,
многолика, многоръка,
с изпоюдено лице,
без сърце;
всява мъка,
всява ужаси безчет
тя навред
и безумна и ужасна,
съща вещица надвластна,
сявга сълзи и нерадост в себе има,
нелюбима;
денонощно
тя убива; задушава тя всемощно
всеки порив; смръзва ведрите лица;
мачка твърдите сърца
и душите разпилява;
скъпи блянове изява
със безбройни смукала;
под крилото си тегла
носи и навред разсява…
Аз я виждам и я зная:
вечно съща и една,
през моря, далек в безкрая,
по незнайната страна
на Китай, край Мисисипи,
тя еднакво мъки сипе,
кат в Русия и във Франция, и в Рим…
С лик незрим
вред живее
тя по земното кълбо;
межд земя и межд небо
безпрепятствено владее
и навсякъде разяжда …
Тя човечеството сражда…
МАСКАРАД
На маскарадите денят. От утро ощ шуми
безработният празен град до вечерни тъми.
По улиците гмежни, по стъгдите почернява
от пъстър свят, да гледа маскарада кат минава.
Ей пажи и царе във пищни външности гъмжат
и рой клоуни и палячи шуто ги следят. . .
Един подскача, друг върти се - нещо представлява,
и струпаната гмеж с възторзи луди го дарява.
И глъч, и смях, и целият излязъл град
шуми ведно със шарения маскарад…
Сред хилядния свят загубен се и аз край маските нареждам
и гледам ги… и чудни, скръбни истини съглеждам,
кой, в шума улисан, не се съзира, може, целий град:
под всяка светла мантия - парцали, смрад…
И пак шуми стъгдата: нова веч партида се задава -
монарси пак, клоуни, пажи … Смях и врява…
И сякаш виждам аз тук вечния световен маскарад:
блестящи мантии, идеи светли, а подъ тях - парцали, смрад…
В ЛЕСА
Тихий лес е в съзерцане
с всяко клонче и трева;
в него в светло обаяне
ний пристъпяме едва.
Тихо, тихо - мълчаливо, -
в чуден храм ний идем днес;
ложе приказно, красиво
нам разтваря младий лес.
Тука за души пленени
храм е дивен построен, -
да привиеме колени
в него ние с дух смирен.
Тихо; мигове велики -
ний жреците в тоз сме храм, -
смолна миризма борики
тук разпръсват - тимиян.
Миг на дивно упоене -
като бог си красна ти…
С чувство светло и в смирене
свято впиваме усти…
С трепет се над нас склоняват
клонки с сладки словеса;
нашта обич благославят
ведросини небеса…
НА ТЕБЕ
И никога не ще поискам аз да се повърна
на оня тъмен кръстопът,
къде сърцето ми те пръв път зърна
из пътищата гмежни на светът.
Тълпи небройни днеска, тръгнали нататък,
ще търсят там любовна суета, -
не, нашта обич миг не е преходен, кратък,
за делнична забава, пустота.
И не искра в души ни, кат огниво-камък,
от сажда-страст проблясва и мъждей:
душите ни съгрява пищен слънчев пламък
и ведрия ни път той грей.
Аз никога не ще се върна пак да разпилявам
цветята, що цъфтят в мен, в оня мрак,
не, днес душата си аз вече не продавам
на дребно - твой е всеки неин зрак.
——————————
сп. „Българска сбирка”, бр. 3, 1.03.1911 г.
