Мария Маринова

Из „Планета неоткрита” (2025)

ДИРЯ В ПЯСЪК СЕ ИЗТРИВА

Лятото лежи по гръб лениво.
Ни пулс, ни кръвна вена му пулсира.
Но аз не искам да се влача полужива,
аз трябва да въртя във кръг всемира.

Дори когато се разтварям в бяла сянка
и ласките на слънцето едва изтрайвам,
събуждам делника потънал в дрямка
и нещо бяло и добро извайвам.

Понякога от пусто в празно думите се леят
и моят стих тежи от пъстри кръпки,
но смисълът е как, къде, защо живея,
а не във броя на направените стъпки.

Тече си времето - записва дните,
в които ме боли или блести душата.
Не искам диря в пясък - трият я вълните!
Трябва да е там - в сърцето на скалата!

Защото силата в духа е нещо свято -
и тласък, и импулс, и вяра той ни дава.
Събираш се и в хаоса неспирен на земята
създаваш нещо, дето и след теб остава!

ЖЕНА АМАЗОНКА

Откакто е Господ окръглил земята -
по някакъв стар и неписан закон,
препуска стремглаво по нея жената -
сама амазонка, възседнала кон.

Тя с вятърни мелници често се бори,
посича недъзи - един Дон Кихот!
Със думи борави, с оръжие спори
и брани рода си под синия свод.

Жената вулкани от огън насажда
и сипва отрови във мъжки сърца,
умее да гали и с обич да ражда
и хляба насъщен, и свойте деца.

Една амазонка - безстрашна, красива,
със всичко се справя във сняг и във дъжд!
Но тя осъзнава, че най е щастлива,
когато до нея е точният мъж.

ПОЧИВКА СИ ДАВАМ

Вдъхновено от „Писмо от 83-годишна жена
до 60-годишна приятелка!”

Как препуска конвоят на дните ми в този живот.
А след него сърцето ми лудо подскача обляно от пот.
Нека препускат минутите - луди коне!
Спирам. Почивка си давам в последния стадий поне.
Не зная какво ми остава. Месец, два. Може би ден.
Каквото и колкото - то е подарък за мен.
Вече не мисля за никакви празни успехи.
Вече си нося новите пазени дрехи.
Не се и ядосвам за някакви дребни неща.
За днеска живея. Без план и напразна мечта.
Макар че не мога нищо обратно да върна,
бързам всичко любимо и мило днес да прегърна.
Аз на децата си често, даже през час се обаждам,
каквото поискат, с душа и сърце им угаждам.
Колко много години пропуснах в пилеене,
додето разбрах, че на тази земя съм дошла за живеене.

ВИНА НЕ СЕ ИЗКУПВА СЪС ЦВЕТЯ

Колко млади, наивни и влюбени бяхме.
Радостта ни се стелеше в тяло и цвят.
Във дланта на небесната кръглост мълчахме,
брояхме искри на красив звездопад.

Ти забрави ли как от усмивки горяхме
и кръвта ни лудешки пулсираше в нас,
как се клехме и как обещахме,
да сме с теб до последния час?

Колко мило, случайно и нежно се случи.
Любовта ни бе изгрев в душите изгрял.
Постепенно растяхме. Светът ни научи,
че животът е пъстър. И черен, и бял.

Че звездата от свода изглежда красива,
но това на изкуствен триптих се дължи.
Как отричахме всичко до капка фалшиво,
ненавиждахме власт, изневяра, лъжи.

Не, не стой пред вратата с безброй хризантеми!
Не изкупват вината букети цветя!
Аз те обичам! Но трябва ми време -
да плача, да страдам… след туй да простя!

ТИ СИ МОЕТО ЧУДО

Аз усещам дъха ти забързан как пресича простора пеша
и макар да е още далече, той отеква във мойта душа.
Аз те чувствам с кръвта си, със пулса в плътта ми докрай учестен
и денят ми започва спокоен и усмихнат от теб вдъхновен.
Ти за мене си някакво чудо, като извор магичен, дълбок
и си знам, че за лек и за жажда си изпратен за мене от Бог.
Как обичам да пия от тебе, да се гмуркам в твоя пламък и зов
и плътта ми да тръпне, да стене от страст и върховна любов.
Аз във теб се оглеждам с надежда като в капчица бистра роса
и очаквам да ваеш от мене нереални безброй чудеса.
Аз те нося на своята шия като златно наглед колие
и слепено с дъха ми си мое неизбежно до край битие.
Аз се чувствам кралица във твоя необятен и бял небосвод
и за тебе отвъд ще копнея, мой надземен и сладък ЖИВОТ!