интервю на проф. д-р Спартак Паскалевски с Юлий Йорданов

Из книгата „Хоризонти на диалога” I

В град Лом отидох да се срещна с Ангел Василев, докторант по библеистика. Беше ми казал, но не запомних точно часа, когато храни гълъбите. В момента, когато влизах, върху седналия в двора на дървен стол Ангел се спусна ято гълъби, за които се грижеше.

Едвам го виждах сред нетърпеливо разперените и пърхащи крила. Едва ли птиците знаеха, че се казва Ангел. Случващото напомняше на ангелско видение…, мълчаливо и с тихи стъпки се оттеглих.

Движех се по улиците на Лом за предстоящата ми среща с литературния изследовател, почетния краевед Юлий Йорданов. Мислено формулирах въпросите си и се спусках по стълбите към реката.

Струваше ми се, че дочувам смълчаните трагични гласове на миналото и си мислех за стаената памет на този град - вероятно по-скоро като съпреживяващо предчувствие за неизказаните съдби на хора и творби.

Съзрях лицето му и пристъпващия нагоре по стълбите, насреща ми усмихнат Юлий Йорданов и преди да си поеме въздух, отправих въпрос към него.

Спартак Паскалевски: Как се чувства един творец  и изследовател в живота на този град?

Юлий Йорданов: Аз съм кореняк ломчанин и се гордея, че „по гроздобер” в размирната 1856 година даскал Кръстьо Пишурка основава тук едно от трите първи български читалища.

Е, друг е въпросът, че в нашия ХХI век тук-там се намърдаха в читалищата индивиди, които са като „търговците в храма”.

Но ще дойде Видовден и те ще бъдат изгонени оттам.

И продължи: В четиринадесетата ми книга (а аз имам написани и издадени 20 книги), чието заглавие е „Босоног по стърнището на белия лист”, обстойно разказвам за духовното развитие и на читалищата като огнища на духовността.

Моята теза е, че именно те и манастирите са съхранили българския дух във вековете на османското господарстване по земите на хан Аспарух. Няма друга държава в света, където да съществува такава форма на духовност. И с нея трябва да се гордеем.

Да, постигнатото през миналото е висок връх, но от него лесно се пада, ако живеем само с миналото, а не надграждаме завоюваното. А точно това ние не правим.

И си търсим алиби: я в липсата на средства, я в липсата на приемственост у поколенията…

Пандемията с корона вируса се оказа благодатна вода, некадърниците, заели властови позиции, да си мият ръцете и се оправдават с несвършеното.

Сега пък и войната на Русия с Украйна пак дойде да работи в тяхна полза. Обаче, заеме ли се някой стабилен работяга и им предложи нещо темелно, за да се отприщи бента и се тръгне към ползотворна дейност, срещу него се изливат океани от помия, за да се очерни този различен от некадърниците човек.

Ей това е положението - случайно ли Димитър Иванов, известен на четяща България - а и не само на нея - с псевдонима Елин Пелин с трепереща от гняв ръка е написал: „Ако в България се роди гений, то това ще е геният на завистта!”

И понеже ме питате за Лом, а то важи и за цяла България, ще се позова на казаното от чеха Константин Иречек, наблюдавал преди повече от век ставащото у нас: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората, да се преследват един друг и да развалят един другиму работата!”

Иначе градът си е точно на мястото - най-близкото градче, свързващо Дунава със столицата София. И това в Европа се знае, защото първият български монарх, княз Александър фон Батенберг е влязъл в България през Лом и после пак през Лом е излязъл.

Същото го сторва и Фердинанд Сакскобургготски. Даже архитектурата на старите сгради е от стила късен сецесион.

За жалост един много акъллия градоначалник в годините на социализма изказва становище: „Трябва да направим така, че като слезе човек от кораба на пристанищния кей и погледне към града, оттам да види сградата на читалището!” Речено - сторено! И… разруши, сривайки дори и основите на част от тези сгради.

Мисля, че в културния контекст на 50-те години програмен смисъл има стихът на Змей Горянин:

На живота в блатото

все така си става -

все потъва златото,

а боклукът плава.

Спартак Паскалевски: Обикновено, не сме ли изправени пред видимостта на боклука и невидимата стойност на потъналото злато и знаем ли какво носи и скрива течението на хилядолетната река?

Казвам, и си мисля за дейността на израсналия на брега на Дунава, Юлий Йорданов - упорит и аналитичен изследовател…

Юлий Йорданов: Чувствате ли колко много истина се съдържа в тези късички четири реда на Змея? И това е истина, обгорена от жаравата на живота; истина, изпитана и доказана от самия живот. Живеем в буреносно време; време, в което доброто и злото са в апогея на своя антагонизъм.

Скоро разказвах, че веднъж като си говорехме с Йордан Радичков (през 2015 година написах и издадох книгата си за него „През февруари при бащата на „Януари”), разположени уютно в неговия хол, де да зная как ми хрумна и го попитах: „Бай Йордане, по какво ще различиш добрия от лошия човек?”

Той ме погледна изпитателно, позамисли се, па рече: „Човекът ще познаеш по огъня! Злите хора оставят след себе си пожарища. Добрият човек оставя подире си огнище.”

Ето поредната мъдрост на философа от Калиманица. Умно го е казал. Друг е въпросът дали се замисляме над дълбокия подтекст, кодиран в изречената сентенция. Нали знаете, че животът многократно е доказал колко вреди на човечеството нанасят злите хора. И точно тези злини са пожарищата, за които говори Радичков.

А огнището на добрия човек пръска топлина, сгрява душата. Аз си мисля, че няма по-силен огън от този, горящ в човешкото огнище.

Също като пожара на кръвта! Впрочем, народът много точно го е казал „Завистта и злобата нямат почивен ден!” И тази истина е вековечна.

Спартак Паскалевски: Реката и градът не са ли символи на мълчанието и могат ли да се разкрият в упоритото им премълчаване на истини?…

Юлий Йорданов: Вашият въпрос ме подтиква към размисъл: какво би станало, ако реката и градът имаха душа? О-о-о, как би стенела тя!? Как би надала кански рев и като вулкан би изригнала, а нейната лава би помела всичко „нечисто, поганско, зло”.

Истината за това ще е вярна, ако изправи лицето си открито и гранитно застане на пътя на виновниците за това зло.

Наистина са малцина тези, които са готови да тръгнат по следите на непосредствените носители на живи разкази… (и да съпреживеят магията на Змейството).

И защото тази готовност е самопознание и самообреченост на неизвестното… Не е ли послание към изследователите, изразеното в стих през 1950 година от Змей Горянин, който вече цитирах?!

Спартак Паскалевски: Месеци преди срещата ми с Юлий Йорданов разговаряхме за връзката между дунавските градове Лом и Русе. И за особената святост, съхранена и в името Светлозар (на писателя Светлозар Димитров с псевдоним Змей Горянин, бел. Сп. П.). А представата за Змея, не е ли свързана с вихрено изгаряща светлозарност? И не е ли ранен знак на съдбата, че първите литературни опити в „Светли зари” през 1923 година странно съвпадат със звучението на неговото име Светлозар, а и 3 години по-късно през 1926 година с наемане на печатница в Русе и последвалото логично решение, след фалита да стане съредактор на вестник „Русенски новини”? Коментирахме множеството псевдоними на твореца като особен знак и инстинкт за самосъхрание или вътрешна дистанцираност на изконното от изплъзващата се и саморазрушаваща се духовност на враждебната среда. Беше ми интересно да разбера как атмосферата на Лом и средата пораждат идеи, които сродяват с поетичните видения на миналото, подобно на трилогията от исторически романи „Дунавът тече” (1938) и „Силата на робите” (1939).

И за атмосферата на 1950 година, когато злобата, страхът и властващият смисъл на завистта поражда литературното наемничество и продажничество. И се питахме не е ли свидетелство за тогавашната властваща корозия епиграмата на поета „Ах, защо ли”:

Всички честни патриоти

Ботев имитират -

ах, защо ли като Ботев

и те не умират.

1950

Спартак Паскалевски: Във времето на имитацията, какво е формирала в сетивността му съпругата на Змей Горянин, Соня Димитрова? И какво тя е съхранила в себе си от твореца?

Юлий Йорданов: Да, Соня наистина е съхранила личността и спомените за своя спътник в живота. Но тя е и неговата муза, вдъхновявала го е да твори в широкомащабното си пано на общуването с белия лист. Чудно ми е: защо толкова години след като Змея се представи на Господа, не се е родил негов даровит двойник.

Спартак Паскалевски: Продължих към реката и за миг се обърнах. Видях отново характерната му енергична фигура на Йорданов да се качва по стълбите. В мислите си продължавах нашия разговор за проф. Александър Балабанов, чиято фигура е в началото на приобщаването, на вкусилите в крайдунавския град омаята на словото.

Съдбовно е времето на 20-те и 30-те години на миналия век, когато дейността на литературния кръг „Развигор” привлича представители на духовната общност в България, известни художници, писатели, скулптори и музиканти.

Но години преди това, показателно за Лом е и названието на местната печатница „Учител”, създадена през трудните години на миналото. И запазеният спомен за маршрутите и тръгналите по тях керванджии. Мислех си за тяхната, своя и единствена звезда.