НЕУСПЕХ
На една уединена маса в ресторант „Батенберг” седеше Бързинов, млад поет, потънал в синкавия дим на своята цигара. От околните маси долиташе шум, тракане на чаши и смехове.
Служащите се движеха бърже между масите, натоварени с цели серии сръчно наредени чинии.
Неочаквано в един завой на тютюневия дим, който серпентираше около главата му, той забележи своя приятел К. Тодоров, стажант-юрист, който в това време влизаше в ресторанта с една дама и един господин, очевидно някакво семейство. Щом го забележи, Тодоров се отправи към него и му стисна ръката.
- Тази маса е свободна, нали? - попита той Бързинов и след това обръщайки се към господина и дамата каза: - Можем да седнем тук.
- Да ви представя Бързинов, нашия млад поет. Г-н и г жа Стоилови се ръкуваха с Бързинов и насядаха.
Последваха няколко банални фрази според общоприетата формула на вежливостта. Бързинов запитваше или отговаряше почти машинално, а през това време наблюдаваше Мими Стоилова.
Той бе виждал елегантни, модни дами, но тая която гледаше пред себе си, бе от особен сорт. Косата, подстригана, падаше отпред върху маниерната невинност на челото. Очите й гледаха насмешливо и живо.
Тя бе облечена в черна плисирана рокля от вълнен плат, украсена с фунди от същия плат и крепена блуза от бял марокен.
Едно впечатление на властна, деспотична натура се излъчваше от цялото й тяло: и от свободната подвижност на белия марокен, и от розовото сладострастие на нейните чорапи и от нетърпеливата нервност, с която нейния ток чукаше на пода.
Тя бе избрала тъкмо такова облекло, което най-ясно подчертаваше нейните форми.
Очевидно тя дирижираше с голямо разбиране и най-малките подробности на своя тоалет. Една галантна изпортеност, един моден перверзитет лъхаше от нея и диктуваше тона на дрехите й.
От всички жени, които Бързинов бе виждал стори му се, че тая е кулминацията на елегантната изпортеност.
И той си помисли: има много елегантни жени, но повечето са натруфени кукли, те не се обличат с разбиране: очевидно тя трябва да се вживява в своето облекло.
И мисълта за едно вживяване в облеклото, като психологически парадокс, му се стори много интересна.
- Какво работиш сега? - запита Тодоров Бързинов.
- Нищо, почти нищо - каза небрежно Бързинов.
- Знаем ги ние тия работи. Навярно някой нов роман.
- Не, уверявам те.
- Да, да, знаем ние с какво се занимават поетите, - каза Стоилов. И след това: - Кога обикновено пишете, г-н Бързинов, през деня или през нощта?
- Зависи. Но обикновено нощем. Впрочем не си струва да говорим за това.
- Вие трябва да обърнете внимание на здравето си. Човек трябва да работи сутрин, когато е по-бодър.
- Но това не ми влияе никак. Аз се чувствам добре.
- Да, но рано или късно ще се отрази. В интереса на вашето здраве, аз ви съветвам да си усвоите такава метода на работа: да работите през деня, а нощем да спите.
- Е, да, - каза Бързинов и загледа небрежно някъде в миналото.
Те приказваха още дълго. Разговорът взимаше все по-интимен тон. Най-накрая Стоилов, потупквайки весело по рамото Бързинов казваше:
- Така, мой мили, вие сте извънредно интересен човек. Аз все пак ви казвам, че трябва да промените вашата метода: опитайте и ще се убедите.
Мими Стоилова взе да става все по-смела към поета. И в това време когато мъжът й бе излязъл от своята официалност и говореше интимно с Бързинов, тя го наблюдаваше.
Тя си спомняше възторжените отзиви на списанията, ореола на един зараждащ се поет, който заобикаляше името на Бързинова, слуха за неговите екстравагантности, историите около неговото име, малки авантюри и др.
И като сравняваше книжното впечатление, което бяха създали романите му с реалния образ на седящия пред нея, пасивен, индиферентен човек с младежко, но уморено лице, струваше й се, че той далече не бе тъй странен, както си го представляваше.
Тя се облегна уморена на ръката си и гледайки го през пръстите си забележи, че и той я следи.
Навикнала винаги да й се подчиняват, Мими го фиксираше и вътрешно му обявяваше война.
За пръв път той срещаше поглед, който го смущаваше. Бе 12 часа. Станаха да си отиват. Стоилови поканиха Бързинов у тях, на ул. Велико Търново N X, в което време пожелае.
* * *
На другия ден Бързинов влизаше в една частна къща на ул. „Велико Търново”. Слугинята го вкара в салона. След малко дойде и Мими. Тя бе във велурено deshabille от коприна абрико с кремени дантели.
Седейки на един стол до прозореца, тя се извини, че мъжът й не е вкъщи. Бързинов не знаеше как да почне разговор.
Нахалният поглед на Мими, гордостта на нейното абрико го смущаваха. Тя говореше с такава свобода, с такава естественост, че той не знаеше какво поведение да държи.
- Какво работихте днес?
- Нищо.
- А какъв начин на работа имате?
- Всеки си има свой индивидуален метод, - каза Бързинов.
- Глупости, - каза тя. - Поетите обичат да се затварят в някаква тайнственост. Всъщност те са много обикновени хора, дори под нивото на обикновените. Има хора, които изживяват много поетично живота си и все пак не пишат.
- Собствено… не знам.
- Кажете ми, ако човек е щастлив, ако изживява напълно поетично живота си, би ли писал?
- Не знам.
- А там е работата. Ако човек бе напълно щастлив, напълно задоволен, материална и морално, не би писал. Аз не виждам никаква причина за това. Напротив, той би гледал на всяка цена да не изпуща настоящия момент.
И тя подкрепи своята мисъл с едно грациозно отпущане на ръцете си, което едновременно насърчаваше и обезкуражаваше.
- Не, - каза Бързинов. - Това е подигравка с изкуството.
Внезапно тя седна на един стол до него и отпущайки се безгрижно на облегалото и туряйки скръстени пръсти върху коляното на кръстосания крак, продължаваше да говори като в мечта:
- Не, ако хората бяха щастливи, аз не виждам какво би ги накарало да пишат.
***
Подир два дена Бързинов пак дойде в дома на Стоилови. Мими се появи. Те приказваха дълго. Когато той стана да си ходи, тя се изправи като че ли искаше да му препречи пътя.
Той се приближи до нея и я загледа в очите - все същата пикантна гордост, все същата непоправима изпортеност на модна жена го гледаше и му се усмихваше.
Той я обхвана за раменете и я притисна силно, възбудено. И техните устни се сляха в традиционната романтична целувка.
Изведнъж Мими се откъсна от него и избяга на другия край на салона.
***
Tе вече се любеха безумно, делирантно. Бързинов ходеше често у тях.
Тя се явяваше все същата жена, каквато и видя при първото посещение, жестока, красива, в насмешливото щастие на своя гордо извърнат профил, пристъпваща с вид на фокстрот върху модната изкълченост на нейните токове, същата каквато я видя в „Батенберг” и чиято артистична дегенерация го пленяваше.
Тогава обикновено те говореха за разни неща. Тя се разхождаше нервно или седеше небрежно върху някой стол.
Тогава той я обхващаше за раменете, но тъкмо, когато я държеше в обятията си, тя се изскубваше и избягваше далеч от него.
***
Един ден тя неочаквано дойде в неговата квартира. Тя влезе тъкмо когато той пишеше на масата си. Приближи се до масата, застана до него и се облегна на шкафа до масата.
Той захвърли перото и я попита как се чувства. Свали палтото си и остана по своя марокен. Тя започна да хвърля любопитни погледи из стаята. Тя идваше за пръв път в неговата скромна квартира. Всяко нещо й правеше впечатление.
Започна да рови из всички ъгли на стаята. А той я гледаше и не знаеше какво да прави. Тя ту взимаше някои предмет от масата му, от гардероба, питаше постоянно: какво е това, защо това е тука? - Тя разхвърляше всичките му неща, разреждаше цялата стая, радваше се като дете на всеки нов предмет, изпитваше необяснимото желание всичко да обърне надолу с главата.
Когато тая процедура свърши, уморена, отегчена, тя се тръшна на канапето. Бързинов седна до нея. Скоро тя стана и отиде към масата дето лежеше ръкописа на новия роман.
Тя взе перото, което лежеше в мастилницата и започна жестоко да го забива в хартията, с канибалско удоволствие. След туй тя взе да пише нервно, трескаво. Когато изписа около една страница, тя cпря. Бързинов я гледаше в недоумение.
- Обичаш ли ме? - запита ненадейно тя.
В отговор на това Бързинов обви шията й с ръцете си.
- Ако ме обичаш ти ще туриш това в новия си роман, без изменения както го виждаш.
Една детинска амбиция да има нещо от нейната ръка в романа на Бързинов, едно необяснимо желание бе продиктувало тая неочаквана постъпка.
Бързинов отиде до масата и трескаво зачете онова, което лудостта на нейната ръка бе надраскала. Когато прочете, един бледен ужас се изписа на лицето му.
- Ще го туря с някои изменения - каза той.
- Не, така, както го виждаш. Аз така го искам. Ни най-малкото изменение, - хленчеше тя. И след това решително добави: - Или ако не, аз си отивам.
И тя се упъти към вратата. Бързинов я стигна, хвана я за ръцете и я задържа.
- Всичко ще влезе в романа, така, както си е, без изменение.
Лицето на Мими изведнъж светна. Тоя ден тя остана в стаята му до късно.
***
След няколко дена се появи новия роман на Бързинов, озаглавен „Абанера”. Романът има голям успех. Публиката бе халюцинирана, особено от пасажа на г-жа Мими Стоилова без да подозира, че е написан от чужда ръка.
Било че такова бе състоянието на духовете, било че хората жадуваха за нещо ново и че романът отговаряше на тая жажда, но той има небивал успех.
Някои критици цитираха фаталния пасаж: нима толкова емоции, толкова поезия е могла да бъде разлята в една страница, се питаха те.
Вечерта Бързинов излезе из улиците. Той мина покрай една витрина и видя своя роман в един светъл ранг, сияещ, лъчезарен. Мина край друга една книжарница и пак видя със златни букви: Абанера.
Струваше му се, че се бе раздробил, разлял на хиляди малки съществувания, че неговата мисъл циркулираше в тоя момент над цяла София в хиляди екземпляри, че той като фантом владееше над духовете.
Струваше му се, че минувачите тая вечер го изглеждаха по-продължително от обикновено и че си шушукаха нещо. Вечерта бе устроен в негова чест банкет.
На всички уста бе едно име: Бързинов. Всички го признаваха за най големия поет между младите.
***
На другия ден, когато той бе в стаята си, на вратата се почука. Това бе г-жа Мими Стоилова. Тя бе все същата, насмешлива, жестока, привлекателна. Тя седна на канапето.
Бързинов падна в краката й и простря ръце към нея.
- Простете ми, - каза той, - аз мислех, че вие сте моя демон, но оказва се че сте били моя добър гений. Простете ми, ако съм ви оскърбил. Благодарение на вас, аз добих всичко, слава, известност, всеобщо признание. Съдено е било нашите съществувания да се срещнат. Простете. Отначало аз ви обичах просто като една артистична вещ, заради оня пикантен лъх на нещо модно, недосегаемо; екстравагантно, който, струваше ми се, ся излъчваше от вас. Аз ви обичах заради вашите дрехи, заради начина на вашето обличане, заради вашите чорапи, зарад вашата външност. Простете ми, че съм бил нечестен в мислите си. Сега разбирам, че вие сте добрият ангел на моя живот. Простете ми за моето заблуждение, загдето съм видял само вашето лекомислие, без да доловя вибрацията на една благородна душа.
И той стана, седна до нея и отпусна главата си на нейното рамо…
А тя започна да гали косата му като на дете.
***
Минаха няколко седмици. Бързинов пишеше един нов роман, който трябваше да го постави на сумуса на всеобщото признание.
Един ден, както обикновено, г жа Стоилова пак дойде в квартирата му. Пак същите излияния, същото лекомислие в нейната престорена наивност, която толкова му се харесваше. Пак същите капризи, същите невинни радости.
Г-жа Стоилова бе влязла изцяло в неговите мисли. Тя идеше в неговата стая, пълнеше я със следите на своето същество, със своите закачки, със своите припадъци на нежност и жестокост.
Тя бе изпълнила всичко с феерията на своето присъствие. Един ден, когато романът бе към своя край, тя каза:
- Ти ще ми позволиш да напиша две страници, само две страници в новия ти роман. - И галено взе да му се умилква. Бързинов помисли за миг.
- Виж какво, - каза той. - Трябва да прочетеш отначало, за да видиш как се развива действието и да не изпаднеш в противоречие. А иначе няма да мога да намеря начин да го туря на нужното място. Страх ме е да не повреди на цялото.
- Не, не - продължаваше тя да му се умилква. - Само две страници и то ей тъй на, където се случи; поетът винаги ще съумее да вмести каквато и да е глупост в своите съчинения и пак ще им намери съответното място. Истинския талант не мисли много върху своите произведения.
Тя отиде радостна като дете, на което са позволили да си играе с някой предмет достъпен само за възрастните.
Тя бе доволна, че й бе разрешено да си играе с оная функция, която се нарича творчество, тя бе щастлива, че може да пише каквото й хрумне, че може да тури своите лудории, капризи наред със свещените екстази на творчеството, че нейната ръка можеше да оскверни светите образи на поета, че тя може с едно хрумване на своя каприз да унищожи зданието на толкова дълги трудове.
Тя писа нервно, възбудено, безсмислено…
Нейната изкълчена фантазия правеше най ужасни сливания на думи, най абсурдни копулации, най-невъзможни съединения на съществителни и прилагателни.
Тя не мислеше и само слушаше първите внушения на фантазията, които идеха от някаква неизвестна дълбочина.
И когато тя свърши, затвори ръкописа, не го прочете даже, толкова бе индиферентна към всичко това.
Тя правеше един психологически експеримент: тя искаше да узнае вярно ли е това, че талантът може да се справи и с най големите абсурди, и пак да запази своето величие.
Бързинов я гледаше тревожно докато траеше всичко това. След това той се успокои. Доверието пак го изпълни, той целуваше ръцете й, гледаше я с лазура на своите искрени очи. Те лудуваха, играха като деца. Изведнъж г-жа Стоилова стана и каза:
- Късно е вече, трябва да си ходя, - облече бърже своето палто, завъртя се игриво на токовете, подаде му ръка и бърже излезе, оставяйки след себе си розовата лента на една ефимерна мечта, на едно започнато, но недовършено щастие…
Бързинов дълго гледа посоката в която тя изчезна като сън. Той я видя през прозореца, когато тя минаваше по улицата, все същата недосегаемо-съблазнителна и жестока, в своето манто от сива коприна, гарнирано с вълнена бродерия, имитираща астраган.
Нейната стройна фигура се балансираше по ритъма на нейния свеж и бодър ход, който издаваше младост, сила и жажда за нови впечатления.
Тя тръгна по посока на Цар Освободител.
По пътя тя мислеше само за едно нещо. Едно разоряване прекрасно, грандиозно, шумно… едно бляскаво разстройване на кариерата. Тя искаше подир няколко дена цяла София да знае, че тя е била причината за гибелта на поета.
Тя искаше хиляди любопитни погледи да се устремят към нея, като към главната виновница. Вече слуховете за любовта на Бързинов с г-жа Стоилова циркулираха живо.
Оставаше само последното събитие бляскаво, шумно… да даде тласък на хорското въображение. И всички щяха да знаят истинската виновница.
И хиляди красиви жени ще знаят, че когато поетът е писал, зад него е стояла неговата любовница, че тая любовница е диктувала на неговата ръка, като на някое дете, че тя е стояла на неговата маса, разбъркала е книгите му, драскала е, хвърляла е каквото не й се харесва, оставала е което й се нрави, подигравала се е със свещения екстаз на твореца.
Че зад мислите на поета е стояло абрикото на една копринена рокля, че една ръка в марокинен ръкав, нежна, капризна, жестока… е разбърквала книжата на поета и давала тона на романа.
И хиляди хора, хиляди красиви женски уста, произнасяйки нейното име, биха й завидели, биха искали да бъдат на нейното място.
***
Романът „Полет върху гърба на мечтите” пропадна. Всички бяха възмутени, а някои критици се питаха сериозно за умственото състояние на автора.
Не е имало по-бляскав атентат срещу поезията. Говореха, че причина на неуспеха е г-жа Стоилова, която в часове на интимности си е позволила непростено окастряне и изменение на романа по свой вкус.
Два дни след туй вестниците съобщаваха за самоубийството на младия поет Бързинов.
А г-жа Стоилова, която се бе реванширала за скуката си, тури тая авантюра в хербарията на своите преживявания.
——————————
сп. „Неделя”, бр. 19, 29.03.1928 г.
