ОСЕМДЕСЕТ
ОСЕМДЕСЕТ
Осемдесет ще станат точно епиграфите -
осемдесет молитви в името на Бог,
осемдесет посмъртни епиграфийки
и песнички в мой стихотворен слог…
Осемдесет поклона правя пред Кралицата,
защото ме прие за неин верен паж,
с шейсет звезди окичих й косицата
в шейсетгодишния любовен стаж!
По календара вече на осемдесет съм.
Дечицата ще кажат: Много си живял!…
Но иска свестен припев тази песен -
аз само тананиках, не съм пял…
И точен брой: 80 отделни срички -
нали над тях се блъсках през живота аз?
Децата подир мен да пеят всички,
да слушат и ония - на Парнас!…
Докарах го на ритъм и на рими,
но, срам не срам, звъня на Хайгашод:
Маестро мой, мелодийка стъкми ми -
дано и аз пропея в тоз живот!
ПРИМА
На примата в три български опери
Евдокия Здравкова-Хорозова
Ти беше дунавско,
светло и крехко момиче,
израснало само с момичешка хубост и глас -
не познаваш ти думата „Мразя”, само дума „Обичам”
в репертоара ти песенен беше на власт…
От кариерите белички и беловодски -
до световен аплауз = Талант + Красота -
произходът ти български - древен, даже свищовски:
Тя е Българка и от Бога е пратена тя!…
Ти сама се пребори с живота за славата -
Талант или Слава? - в теб двете допълват се днес -
ти си оперен глас на света, но и глас на държавата,
пееш не за пари, а за българска чест!
Евдокия! -
тя е моя звездица - от детство до поклонение -
тя, едничка е тя, в моя древен прабългарски род,
просто чуйте ни, имаме право на някакво мнение:
тя и аз сме две рожби на своя народ!
26. ХII. 2025 г.
ЩЕ ТЕ СЪНУВАМ
Ще те сънувам - без да спя, ще те сънувам…
Недосънувана си тръгна ти от мен,
във всеки стих и образ още плува
класическият профил - съхранен.
Как, Боже, съхраних я само в песента си? -
Ти от среднощната ми ласка я отне.
Не се предавахме… И беловласи,
опитвахме свищовско каберне.
То слагаше началото на ритуала
и правя кръст, че свята беше любовта -
потъвах в теб, целувах до премала,
примигваха звездиците в нощта…
Примигваха звездиците по пътя Млечен,
а ние бяхме вгледани един във друг
и вярвахме, че ще се любим вечно -
на пустата коварна смърт напук.
Че ще се любим! - само че сега, насъне,
ни думица от теб, нито небесен знак…
О, Боже, и светът да се продъни,
върни ми любовта, върни я пак.
ЩЕ ЧАКАМ НОЩЕМ…
Не ми отнемай, мила, мъжеството!
Една година аз не вярвах в този факт,
че ти прекрачваш нощем през стъклото -
любов… Заспивам, ти ме будиш пак…
След тебе сутрин спалнята е празна,
а нощем - лъх на „Pergolese” - страстен зов,
не е необходимо да ми казваш -
за нас нощта е време за любов!
Въобразявам си! - напускаш гроба,
къде се преобличаш, аз не знам,
в какви си отношения и с Бога,
но си при мен!… След туй - отново Там…
Къде е Там?… В стената на плача ми,
където пращам безответния си вик?
И снощната ракия загорча ми,
и чувството: стихът ми е „велик”!
Не е велик! - стих като стих - посредствен,
ти заслужаваш повече, това разбрах -
ти си причината да съм мъжествен
и първа тръпка си, и първи грях!…
Не ми отнемай, мила, мъжеството! -
ти укроти ме - станах Мъж щастлив,
ти си ми Феята и Божеството…
Ще чакам нощем… Докато съм жив!
