Любен Гатев

В повестта „Бариерата” на Павел Вежинов рационалното и ирационалното се противопоставят, погледнато от друг аспект обаче, може да твърдим, че те вървят успоредно ръка за ръка.

„Бариерата” не е типична фантастична повест. „Тук без да бъде разрушена докрай, върху илюзията за истинността на ирационалното е хвърлена сянка на съмнение, читателят е затруднен да определи дали се касае за ирационален или за рационално обясним феномен” (Стоянова 1980:24).

Произведението започва с представянето на единия от двамата главни герои - известният композитор Антони Манев. Разведен с жена си, необичащ „празни компании и пияни дърдорковци”, човек на разума, любител на точните науки.

Във вeчерта, когато започва да се разгръща действието, той е прогонен от собствения си апартамент от надвисналата над него като „хищно животно” самота.

Слизайки бързо с асансьора, той нетърпеливо пали мотора на колата, за да потегли, да избяга от сивотата на живота си, да бъде поне за малко сред хора, макар и компанията им невинаги да му е толкова приятна.

На подсъзнателно ниво Манев търси нещо ново, нещо необикновено, което да го накара да забрави проваления си брак и сегашното си безметежно, инертно съществуване.

Животът на героя е пълен с такива празни вечери. Но ето че точно сега, точно тази вечер ще се превърне в необикновена и ще промени неговото скучно и монотонно битие.

Доротея навлиза в живота му твърде необичайно, първоначално тя го изплашва така, както го плаши собствената му самота.

Гледайки я в онзи момент, Манев ще каже: „Тя стоеше с гръб към мен и гледаше към небето тъй, сякаш се готвеше да полети към него”. Още в началото на творбата авторът ни подсказва в каква насока ще бъде развит фантастичният елемент в повествованието.

Може би и самият герой неусетно за себе си предугажда по-нататъшните събития, които предстои да се случат.

Именно в тази първа среща Манев не може да не забележи детското, което живее в тази девойка.

„В нея няма ни хитрина, ни преднамереност”, ще каже той, наблюдавайки непохватната й походка, вехтото й облекло и наивността, с която говори и с която се опитва да го убеди да я подслони за вечерта.

Тук у читателя се създава впечатление, че Доротея е момиче дошло сякаш от друг свят. Впечатление, което ще бъде напълно потвърдено малко по-късно, когато тя безпогрешно ще отгатне заглавието на композираната от Манев само два дни преди това мелодия.

Тук стигаме до първото проявление на фантастичното в повестта, на онова, което свикналият да се движи в точно определен коловоз композитор не може да разбере.

Доротея ще му отговори простичко „аз не съм като другите… аз съм луда…” „И това „аз не съм като другите” е далеч по-многозначително от „аз съм луда.” (Петричева 1984:8).

В тази вечер се сблъскват двата полюсни свята - рационалният на Манев и ирационалният, мечтателният на Доротея.

„Като всеки нормален човек, аз смятах за ненормално всичко, което не можех сам да извърша. Или което не можеха да извършат другите за мен” ще каже Манев.

Дали този човек, изразяващ подобни мисли ще може да разбере едно неугледно, немито, но същевременно безкрайно топло и искрено момиче, с малко отнесено поведение, сякаш дошло от друг свят?

Тук за пръв път срещаме образа на доктор Юрукова, която разкрива на Манев истината за живота на Доротея - денем работи, нощем спи в болницата.

Доверява му, че девойката страда от раздвоение на личността, но в много лека форма. До края на повестта той няма да спре да търси белезите на обективното мислене у нея.

Заспивайки с почудата как е могла да отгатне заглавието на мелодията, на другата сутрин, той намира, че Доротея вече я няма.

И ако тя не беше застлала дивана от опаката страна на одеялото, Манев сериозно би се запитал дали всичко това е било истина.

Изминават три дни от момента в който тя си тръгва. Героят не престава да мисли за нея, виждаме го как отива отново в същия ресторант, привлечен е от непознатото, от неизвестното.

И някак си позвъняването и намирането на доктор Юрукова става също така фантазно и замечтано.

Ето че Манев отново се озовава в болницата, привлечен от тайнственото, което се крие зад личността на Доротея. Самата Юрукова забелязва безпокойството породено у него.

В разговора между двамата, докторката му разкрива тежкото детство, което е имала Доротея, убийството на баща й, извършено пред невръстните й очи, посягането след това от страна на чичо й…

Доктор Юрукова за учудване на Манев, въобще не смята способността на Доротея да чете мисли за нещо необикновено. Тя намира тази нейна телепатична дарба за съвсем естествена.

Юрукова завършва разговора с: „Там, където разумът не достига, понякога природата мобилизира странни и невъобразими сили, невъзможни за обяснение”.

Тук авторът за сетен път от началото на повестта внася нотка за достоверност на фантастичното в повестта и поставя героя си (Манев) под сериозно вътрешно-емоционално напрежение.

Оттук нататък Доротея обладава изцяло съзнанието на композитора. Той вече е изгонил самотата. Започва да живее друг живот и някак естествено идва следващата крачка от негова страна, обещанието да й намери друга по-подходяща работа.

Когато тя идва отново при него, е облечена със същите дрехи, с които е била и преди година когато неочаквано се появява в живота му. Доротея заживява физически с Манев.

Авторът умело продължава да трупа щрихи към нейната извънмерна същност. Тя не се интересува нито от миналото, нито от бъдещето, нейните теми са всекидневни, не обръща внимание на предметите, които я заобикалят, за нея парите не съществуват, не носи часовник.

Светът, от който тя има нужда, се намира в самата нея, а там времето не съществува. Премествайки се у Манев, тя започва да се къпе по няколко пъти на ден. Сякаш с този физически акт иска да измие, да забрави, да захвърли непотребното, останало в самата нея.

Нейните необикновени дарби продължават да се проявяват. Тя знае за срещата на Манев с жена му. Новата й работа започва да й спори по изключителен начин.

Тя преписва нотите без грешка, нещо повече - започва да чува музиката. За пореден път прекрачва бариерата на реалността.

В сюжетен план отиването на двамата герои в операта слага началото на подстъпите към кулминацията, която предстои. Манев води ожесточена борба със самия себе си.

В желанието си да докаже на Доротея, че онова, което чува е много по-фалшиво от истинската музика, той по-скоро иска да успокои себе си, да докаже на разума си, че в крайна сметка чудеса не съществуват.

И тук неговият рационализъм е победен. Доротея излиза още по-окрилена, тя вече се вижда като лебед.

Продължавайки тази линия, авторът отвежда двамата герои край язовира, там за пръв път виждаме Доротея излязла на открито. Досега тя е стояла или в болничната стая, или в апартамента, или на работното си място.

Излизайки навън, на открито, тя е готова да прекрачи бариерата, да се почувства като волна птичка, да плува така естествено като лебед.

Отново се опитва да отведе Манев извън земното, подготвя го за разкриването на един друг свят, за който той дори не подозира, че съществува.

Именно край езерото тя ще започне разкритието на нейната най-голяма болка.

Дните край езерото ще се занижат един след друг. Те ще бъдат последвани от безкрайните вечери на терасата, където съзерцавайки птиците Доротея ще се превърне в една от тях.

Но тя няма да бъде сама. Във висините тя ще вземе със себе си своя единствен и верен приятел. Летежът, освен кулминация в повестта, е и крайният акт на фантастичност, който се осъществява в произведението.

Именно в него, като че ли дори за миг, макар и с един крак композиторът ще прекрачи бариерата на рационалното „Всичко, което изпитвах в тоя миг, ми се струваше по-естествено и по-истинско от целия ми досегашен живот”.

За момент той е осъществил желанията си, които така неистово отказва да приеме, че изобщо могат да съществуват в самия него. Докато лети, Манев се е освободил от самотата и сивотата на ежедневието си, намерил е смисъла на живота си.

Кацайки той отново се превръща в човека, който край язовира вместо плуването на лебед, вижда жаба, човекът при когото дори композирането се осъществява на базата на математическа точност.

Сега той отново е възвърнал предишното си състояние на добре поддържана биологична машина, която всячески отказва да приеме случилото се.

Отново ще отиде да потърси успокоение в науката, при доктор Юрукова, която играе съществена роля в повествованието, четено през призмата на фантастичния аспект.

„В нейните отговори има нещо неуловимо двусмислено, сякаш в областта на фантастиката знае много повече, виждала е по-невероятни неща и сега тайно се наслаждава на неговия страх. Тя се държи с него загадъчно и тайнствено, като съучастница в опасна игра, в която той е въвлечен, като довереница на свръхестествените сили, която с дълбоко скрито ехидство наблюдава неговата обърканост и безпомощност и вътрешно се тресе от смях”. (Кумюджиев 1976:12).

Манев отказва да приеме полетът, като реално състоял се. Смъртта на Доротея в края на произведението окончателно заличава разликата между фантастичното и реалното.

Повестта „Бариерата” може да бъде прочетена и от другия полюсен аспект, този на рациото. Читателят може спокойно да приеме цялата история, разказана ни от главния герой Манев просто като една фикция.

С какви доказателства разполагаме за реалното съществуване на Доротея в живота на композитора? Само и единствено с нейната четка за зъби, оставена на тоалетното шкафче в банята.

Самият Манев не може да си спомни за нейното присъствие на масата в ресторанта от онази вечер.

Когато пристига в дома на Антони, домоуправителят изрично заявява, че само е чувал за присъствието на младо момиче в апартамента на Манев, но никога не го е виждал с очите си.

Може ли жената на композитора, която твърди, че е видяла неговото лудо момиче да бъде сигурна, че това е точно Доротея?

Нека да погледнем срещите на Манев с доктор Юрукова, държанието на която в по-горните редове определихме в тон с фантастичността в повествованието.

Поведението на доктор Юрукова може да бъде разтълкувано като поведение на лекар към пациент.

Гледайки линейно развитието на сюжетната линия, не може да не забележим, че първото посещение на Манев при лекарката специалист по душевни болести е именно след появата на Доротея в неговия живот/въображение.

След всяка следваща по-необичайна ситуация, свързана с момичето, той отива при лекарката. Не е за пренебрегване и фактът, че в края на повестта доктор Юрукова му изписва хапчета.

Може би раздвоението на Манев, за което споменахме по-горе, визирайки фантастичното в произведението важи най-вече тук.

Именно вътрешното желание на Манев за бягство от реалността, от еднообразния живот, от тази вечна незадоволеност е създало у героя този нов хоризонт, който той преоткрива, благодарение на въображаемата Доротея.

Читателят има свободата да приеме и третия аспект, който маркирахме в самото начало на текста. Аспект, в който рационалното и ирационалното вървят ръка за ръка.

„С изключителен усет и чувство за мярка Вежинов свързва свръхестественото и невероятното с реално морално-житейското. Фантастиката дифузира в психологическия план на романа, превръща се в индикатор на своеобразния духовен строй на героите - мечтателен и романтичен у момичето, безкрил и земен у мъжа.” (Стоянова 1980:23).

Погледнато в този ракурс, неслучайно авторът се е насочил към героиня, с проблемно минало, страдаща от душевна болест.

Именно нейното заболяване легитимира наличието на фантазното в повестта. По този начин полетът се превръща в символ на тяхната любов.