Мария Маринова

В гората, където лете аленеят от плод малинови храсти, а зиме клоните натежават от сняг, живее Мецана с дъщеричката си Медунка.

Топъл летен ден. Малката се шляе и не знае какво да прави. Скоро нозете й сами я завеждат до близкото ручейче.

Там вижда еленчето Еленко, което пие вода. Медунка загребва с лапичка камъчета и започва да го замерва.

- Стой мирна! - скарва й се то.

- Какво, играя си! - небрежно отвръща Мецанка.

- Така ли се играе? - вдига учудени рогца малкият красавец.

- Така! - сопва му се мечето и го замерва с по-голямо камъче.

- Олее! - изпищява Еленко.

Дотичва майката.

- Какво? Какво става? - пита разтревожена тя.

- Мецанка ми улучи окото с камък! - изплаква еленчето.

- Ах, ти, немирнице! - подгонва майката Медунка, а тя тича и се смее: - Хвани ме, де! Хвани ме!

Когато се уверява, че никой не я гони, тя тръгва по прохладната горска пътечка, потънала в сенчестите прегръдки на орехови и кестенови дървета.

Не я сдържа на едно място. Подгонва листенце, което се носи във въздуха, посяга с лапичка, но не може да го стигне. Заподскачва върху стъпалата на краката си и прави смешни кръгове около себе си.

Когато си толкова малък и си сам, не знаеш какво да правиш. Отвътре те напира една сила, една мечешка сила и ти се иска да я изпробваш върху някого.

Медунка се хвърля върху едно дърво, иска да го събори и да покаже колко е силна, но дървото удря муцуната й и я отхвърля на два метра от себе си.

- Хей! Ти ми разкърви носа! - оплаква се мечето.

- Амиии! Като не стоиш мирна! - провлачва глас дървото.

- Ммммм…..да! - изръмжава мечето и продължава пътя си.

През клоните на дърветата Слънцето се промъква и закачливо промушва със златните си остриета зениците на Медунка. Тя примижава и приема закачката, скрива се зад един храст и наднича зад него.

- Къде съъъъм? - пита тя. - Ето меее - показва се за миг, Слънчо я сграбчва, надрасква козината й със златните си бои, а Медунка отново му се скрива.

Когато й омръзва играта, тя си тръгва. Огладняла е. Трябва да хапне нещо.

- Ех, как ми се яде медец! - замечтава се Медунка.

Пред погледа й блесва със зелената си красота горска полянка. Ииии… Не може да повярва…! Цял, целеничък пчелин!

- Е, сега вече ще си напълня корема с най-любимото си нещо.

Медунка се затичва, хвърля се върху първата пчелна къщичка и удря с лапа капака й. Тогава става страшно. Пчелите, обезпокоени, излизат от кошерите, жужат заплашително и се нахвърлят върху мечето.

- Олелееее! - разпищява се то и закрива с лапи очите и главата си. Но домакините здравата го нажилват.

Медунка набира сили, сритва къщичката с крак, удря я два-три пъти с лапи и затичва през поляната, подгонена от озверените пчели.

Мама Мецана не може да познае детето си.

- Какво е станало с тебе? Каква беля пак си направила, та си такава подута? - пита тя.

- Амииии… те, пчелите… такова…

- Ясно! - отговаря майката и се заема да налага подутините на Медунка с разни мазила. Не се учудва. Познава щуротиите на дъщеря си. Колко пъти я предупреждава да не върши пакости, но кой да я чуе?

Два дена мечето пази бърлогата. Лекува раните си.

В гората е тихо и кротко. Никой не се оплаква от разни поразии.

Но Медунка не може да изтрае повече затворена. И ето я отново навън. Заиграва се със Слънцето. После подгонва дървесните листа, ииии….

Вижда срещу нея да вървят две щурчета.

- Накъде сте тръгнали? - препречва пътя им тя.

- Бързаме! Ще свирим на един концерт - отговарят хорово те.

- Никъде няма да ходите, докато не ми посвирите! - командва им Медунка.

- Но… Ще закъснеем! - проплакват музикантите.

- Не ме интересува! Свирете! - стоварва тежката си лапичка върху цигулките на музикантите Мецанка.

Щурчетата нагласяват цигулките си и засвирват.

Свършват мелодията и питат:

- Сега можем ли да тръгваме?

- Не! - отговаря Медунка и се изтяга насред пътя - Свирете!

Щурчетата, почти през сълзи започват нова мелодия.

Едва след петата песен на Медунка й доскучава и тя маха във въздуха с лапичка:

- Хайде, махайте се!

Медунка често скучае. Защото е сама, защото никой не иска да играе с нея. Тя просто не знае как се играе приятелски. Постоянно удря или блъска някого, препъва или драска другите животни. И те я избягват.

- Много ви здраве! - обръща им гръб Медунка. - И сама мога да си играя.

Днес малката палавница отново скучае. Скита се из гората. Вре се из храсталаците.

Хапва си малини и се заиграва със Слънцето, което единствено не й се сърди. И както си зяпа нагоре се блъска в една висока купчина пръст. Купчината прилича на вулкан. На планински връх. На кула.

- Какво е това нещо? - пита се мечето - Ще се изкача на върха!

И когато достига най-горе, чува някакъв шум, който идва отвътре, от сърцето на високото нещо. Започва да копае с нокти. Почвата е мека и за нея не представлява никаква трудност да я разравя.

И в този миг Медунка потъва в нещото, което е съвсем живо. То я поема, обгражда я и започва да лази по нея. Милиони мравки, се опитват да се отърват от мецанка.

- Ти съсипа дома ни, който с такова старание градихме! - ядосват се работливите мравки и щипят Медунка където заварят.

- Мамо!!! Майчицееее! - развиква се тя и се опитва да излезе от дупката, която сама е нападнала и изровила.

Писъците й огласяват цялата гора.

- Тази палавница пак е направила някоя поразия! - говорят си животните.

- Така не може! - събират се горските обитатели и извикват майката на съвет.

- Твоята дъщеря не ни дава мира! - казват й те.

- Какво да я правя? Не разбира от дума! - споделя разтревожената мечка.

- Наплескай я! - предлага някой.

- Не, не! С бой не става! - отсича друг.

- Затвори я в хралупата и не я пускай навън! - предлага трети!

- Такива наказания не помагат! - намесва се следващият. - Напротив, малките се озлобяват и още повече се настройват срещу всичко и всички.

- И са готови за отмъщения - допълва тъничък гласец.

- Знаеш ли? - дръпва настрана Бухалът майката. - Казват, че Луната лекува. Изчакайте я някоя вечер и чуйте какво ще ви каже тя.

- Добре! Щом трябва…! - съгласява се майката.

Нощ. Време е за спане. Гората е притихнала и листата й си шепнат нещо тихичко.

Мама Меца изчаква хубаво да се стъмни и хваща лапичката на дъщеричката си. Тръгват към края на гората.

- Къде отиваме, мамо? - пита Медунка.

- Ще видиш! - загадъчно отговаря Мецана.

Дърветата се разреждат и гората свършва. И тогава, точно на мястото където се съединява земята с небето се появява червено сияние. После то се удължава в пътека, която тръгва нагоре в небосвода.

Пътеката проблясва от посипаните по нея звезди. След миг, сякаш от нищото, искряща и величествена се появява Луната.

- Леле! Цялата е в позлата! - удивяват се кафявите животни.

- Хайде! Елате! - кани ги с кадифения си глас красавицата.

- Къде? - едновременно питат мечките.

- Качвайте се! Ще видите! - настоява Луната.

Майката и дъщерята боязливо стъпват върху меката повърхност на небето.

Ивицата заслепява погледа им.

- Значиии….Това е …твоята прочута Лунна пътека! - удивена от блясъка и красотата на Луната, пита майката. Медунка бавно се влачи след нея, загубила и ума и дума.

- Да! Това е! - отговаря усмихната Луната.

Вървят дълго. По-скоро плуват сред синята небесна шир. Наоколо е тихо, тихо. Малката за първи път вижда нощно небе. Ляга си рано и не дочаква да изгреят звездите. За първи път е толкова близо до блестящата хубавица.

Тук, от толкова синева, сърцето й се изпълва с нещо светло. Чувства се някак странно. „Ей, какво ми става” - пита се в един момент тя. - „Толкова ми е хубаво.”

- Прекрасно е, нали? Красотата променя всички ни! - усеща чувствата й Луната.

- Аз не се променям! Аз съм лоша! Всички в гората се оплакват от мен! -
сменя настроението си косматото животинче.

- Ще видим! Ще видим! - загадъчно се усмихва чаровницата.

И в този миг се чува гръмотевичен тътен. Някъде в далечината става нещо. Нищо не се вижда, затова Луната подава бинокли на Медунка и майка й.

Сега и двете забелязват два черни, огромни облака, които приличат на слонове. Те се нахвърлят върху друг, по-малък. Той не им се дава, отбранява се смело и юнашки, но двамата побойника са силни.

Медунка чува ударите, които те му нанасят и които отекват във вид на гръмотевици в небесния свод. Когато им омръзва, немирниците удрят длани победоносно и изчезват. Облачето, раздърпано и наранено, заронва бистри сълзи, които падат върху земята.

- Ама… Това не е честно! - без да се усети, гласно се възмущава Медунка. - Трябва ли да нападаш някого, особено, ако този някой е по-малък и е беззащитен?

Никой не й отговаря. Тя навежда глава стеснително. „Какви ги говоря?”, мисли си. В следващият миг, друга мисъл като светкавица преминава през ума й.

„Всъщност, аз не приличам ли на тези двамата? Сигурно и за мен, всички в гората си мислят същото!”.

Медунка подскача изненадана от откритието си. За първи път се замисля за поведението си. Чувства се гузно. Навежда засрамено глава и едва чуто прошепва:

- Аз…

Луната се прави, че не я чува. Прекъсва я:

- Как изглежда Земята отгоре? - пита тя.

- Амиии… П… п… прекрасна е! - успява да изрече четириногата гостенка.

Медунка едва дочаква да се зазори.

- Да си тръгваме! - хваща тя ръката на майка си и я повлича към Лунната пътека.

- Утре вечер, отново ви чакам! - провиква се след тях добрата домакиня.

Двете мечки се спускат по сребърната пътека и скоро докосват с нозе земята.

Навън съвсем се развиделява. Едно по едно, животните се събуждат и се залавят със задълженията си. Птиците запяват. Гората се оживява и придобива всекидневния си лик.

Само Медунка не се показва навън. Стои си в бърлогата и даже не й се говори, когато майка й я пита нещо. Тя мисли. За първи път мисли.

За първи път сравнява поведението си с това на двата облачни разбойника. Минават няколко нощи. Медунка се завръща все по-мълчалива от посещението при Луната. Една заран не издържа. Става, оправя кожухчето си и се отправя към поточето. Очаква там да завари Еленко. Да. Там е.

- Аааа, не! Пак ли ще ме замерваш с камъчета? - изплашва се той.

- Не, не! Не се плаши! - казва бързо Медунка. - Дойдох да ти се извиня.

- Наистина ли? - не вярва Еленко.

- Не постъпих добре1 Прощаваш ли ми ? - пита мечето.

- Прощавам ти! - радва се Еленчето.

- Приятели?

- Приятели!

Медунка се обръща и тръгва. Трябва да намеря щурчетата, казва си тя. Не й се налага да ги търси дълго. Чува нежните звуци на цигулките им.

- Момчета - обръща се тя към тях - Извинявайте за това, че ви принудих да ми свирите.

Щурчетата замръзват на мястото си с отворени усти и с лъкове в ръце.

- Няма да се повтори! - уверява ги Медунка.

- Наистина ли? - излизат от вцепенението си щурчетата.

- Честна дума! - заклева се Медунка.

- Това е чудесно! Затова ще те изпратим с една мелодия! - казват щурчетата и весело засвирват.

Медунка се усмихва. Доволна е.

Същото се повтаря и при мравките, които вече са си поправили дома.

- Какво й става? - питат се те и добродушна усмивка озарява лицата им.

Вечер е. Майката и дъщерята отново са при Луната.

- Ела! Ще ти подаря нещо! С него ще станеш най-богатата в света! - привлича тя към себе си Медунка и слага в лапичката й малка кутийка.

- Не виждам нищо! Празна е! - отваря кутийката Медунка.

- Да. Това, което е вътре, не се вижда! Но ако имаш добро сърце и много, много искаш, за теб то ще стане не само видимо, а и ще можеш да го почувстваш и чуеш.

Луната държи едната лапичка на Мецанка стиска я нежно и топло. Изведнъж, малката усеща, как в тялото й потича приятна вълна. После… после се случва нещо, съвсем неочаквано за Медунка.

От кутийката наизскачват златни ноти, които сякаш идват направо от сърцето на Луната. Нотите бързо се подреждат и накрая се задвижват в ритъма на весела песничка:

Ние сме светли звездички.
Ние обичаме всички.
От небесни пътеки,
поздравяваме всеки.
С „добра нощ” го посрещаме,
с „хубав ден” го изпращаме.
И „обичам те” казваме,
със дела го доказваме.

Медунка притихва. Наблюдава танца на нотите и мелодията я хваща за гърлото. На земята дори не се и заслушва в думите на песните, които животинките пеят. „Стига сте врякали”, разгонва ги тя.

Но тази я привлича. С нещо я омагьосва. Нещо затопля и загъделичква коремчето й. Сърцето й затупва и без да се усети запява заедно с нотите.

От къде може да знае Медунка, че Луната й прелива от своята доброта. Красавицата я наблюдава с удоволствие, а звездите разбиращо й намигват.
Малката не усеща как в песни и танци минава и тази нощ.

В зори, двете мечки набързо се смъкват по Лунната пътека на Земята.

Весела и усмихната, палавницата отдалече се провиква:

- Добро утро на всички!

- Добро утро, Еленко!

- Добро утро, щурчета!

- Обичам ви, мравчици?

„Боже, чуди се майката заедно с другите животни , като гледа и слуша дъщеря си, Луната наистина върши чудеса! Тя наистина има магическа сила! Благодаря ти, Бухалчо, за съвета, който ми даде!

- Има защо! - разперва крила той и всички се засмиват.

А, вие, деца, ако някоя вечер сте будни и гледате към звездното небе, непременно се взрете в Луната. Опитайте се и вие да чуете вътрешният й глас и запомнете някоя от магическите й думи.

Защото винаги има какво още да научим. Както правят мама Мецана и нейната дъщеричка Медунка.

Всяка вечер те се превръщат в звезди. Хората, които ги гледат от Земята са ги нарекли Голямата и Малката мечка. Лесно се разпознават, защото блестят с по-ярка светлина.

А денем… Денем те просто си живеят в гората. И знаете ли? Малката мечка наистина си мисли, че е мнооого, много богата!

Защото притежава най-ценното нещо в живота - обичта на другите към нея.