Иван Руж

Иван Енчев е поет, който търси своя тема, свой поетичен сюжет и свой изказ. Това доказва първата му книга „Хубав ден се случи” /Изд. „Народна младеж”, София, 1977/.

Кое ме кара да мисля така?

В „песнопойката”, както Ламар обичаше да нарича стихосбирките, Иван Енчев е представен с 19 стихотворения. Трудно е да се каже каква е преобладаващата в тях тема.

От патриотичния мотив в уводното стихотворение „Клетва” до мотива „живота - хоро” на нашето съвремие, имаме широко разперено ветрило от теми и мотиви:

Моят древен род ще продължавам
с балканджийска гордост чиста -
зид ще почвам само с камък
от Околчица и Плиска…
/Клетва/

Живея дните си - работни и неделни -
между съдбите на връстници мои:
живот ли е? - хоро,
причастие и грях стаило!
/Живея дните си/

В стихотворенията „Детайл”, „Нещо светло ще се сбъдне”, „Понеделник”, „Мъже докосват висината” го интересува трудовото работническо ежедневие.

Тук има очевидни сполуки повече в сферата на външно уловеното, отвън видяното, което той - в поантите - прави опит да осмисля по-широко, във философски план, макар и само с по един стих:

Вървят строители, вървят направо,
вървят пеша през новия квартал.
Наоколо е още всичко равно:
над улици, градинки и площадки съхне кал…
Един поет от най-високия прозорец
към гълъби присяга с поглед чист,
ала докосва само стоплено перо и лист.
И дълго търсена метафора за полет…
/Понеделник/

Темата за строителите интересува поета и в аспекта на потомствеността на работническа класа /„Биография”/.

Макар версификационно тази биография да се нуждае от додялване, същностно тя отразява много вярно уловено ново явление в растежа на работническата класа. Стихотворението на Иван Енчев „Биография” дава образа на потомствен представител на нашите строители.

Тук темата ни извежда извън ежедневието на строителните работници, подсказано в стихотворенията „Понеделник” и „Мъже докосват висината”, и ни прехвърля в темата за потомствената работническа класа, която върви от строеж на строеж, гради нова България, а сама се приютява в своите мънички фургончета.

С темата за израстването на съвременника, издигнал се от селото, се срещаме в „Кълбото”, „Корени” и др. Темата, че ние изграждаме нов живот, плодовете на който, в пълна мяра, ще берат нашите деца, е подадена в „Тихата следа”, за хуманизма на съвременника - в „Хубав ден се случи”.

Спирам се на тая страна в творчеството на Иван Енчев, за да я отбележа като негова отлика, а не като предимство или недостатък.

При това може още да се спомене, че в художествената трактовка на различните теми, с стихотворенията, с които е представен в стихосбирката „Хубав ден се случи”, постиженията му, общо взето, са равни.

Не може да се твърди що-годе категорично кои от тия теми по му се удават и кои по са чужди на натюрела му.

Неговите тъй разнолики тематични стихотворения са обагрени от бодро настроение.

То не е изкуствена усмивка на човек, който се насилва да бъде жизнерадостен.

То е естествено настроение на нормален, здрав човек, който добросъвестно изпълнява своя работен ден със съзнанието, че трудът му допринася за възхода на родината, на колектива и индивида /”Нещо светло ще се сбъдне”, „Тихата следа”/.

Отрони се и моят делник за покой,
окръгли го трудът ми спорен.
Лежи с голяма зряла ядка той.
Децата ми ще вкусят този орех.
/Тихата следа/

Тук, както и във встъпителните стихотворения, настроението е все още търсено. Повече се усеща човекът, който заема определена от самия него поза, макар сдържано, отколкото човекът, който е сам със себе си и дава изблик на едно свое дълбоко вътрешно състояние.

В други стихотворения обаче от външното се върви към вътрешното. В „Детайл”, „Понеделник”, „Мъже докосват висината” и др. се споделя бодростта от видяното.

Лирическият герой наблюдава действителността и се радва на хората на труда, но по-сложното си вътрешно изживяване, себе си той още не разголва.

Само тук-там и то крайно внимателно, бих казал дори предпазливо, той ни подсказва и за някои свои по-интимни вълнения, за тревоги или неспокойства, които понякога раздвижват и набръчкват гладката като тихо слънчево море шир на неговите преживявания.

Подобни усещания са характерни за младия наш съвременник, който вниква в сложността на съзиданието на новото, в заплетените проблеми, които се решават с огромни усилия, едва когато навлезе в зрелостта на съжденията си, когато се издигне над обикновеното текущо живуване и обозре хоризонтите на цялото, където става проверката и на неговата вяра…

Основният патос на тази поезия е оптимистичен. Стиховете ни облъхват с чувство за сигурност и увереност в днешния и утрешния ден на родината.

Този оптимизъм не е кух, креклив, лакиран.

Той идва от трезвия поглед върху действителността, извира от житейските обстоятелства и факти. Това са стихотворения на нескрити, но сдържани емоции, на овладяна бодрост.

В тях няма внезапни изблици на луд възторг, нито дълбоки скокове в меланхолични пропасти.

В тях няма херметизъм и себечовъркане, превръщане на своя вътрешен свят, на личните си преживявания в ос, около която са завърта всичко, що запълва душевността на лирическия герой. В тях преобладават зрителните усещания пред мисловните вглъбявания.

Виждаме как се вият металните стружки под ножовите остриета на струговете, чуваме звъна на будилниците, които разбуждат в ранни зори първата работническа смяна, бригадирът на строителите разгръща коравата хартия на новия чертеж, здрав и още неомачкан, електроженистите са кацнали високо над покривните етажи, фиукат чучулигите в новия квартал, който още мирише на полска шир, на жито и треви, плодоносният облак ръси дъжд и сняг, пламналото под венчилото момиче посяга с упръхналите си сочни устни към зачервената буза на младоженеца под подвикванията „горчиво”, които изстискват сълзи у татковците и майките, белият петел на дувара в Жеравна като стар сайбия надува перушината на наперената си шия…

Доста често обаче бодрата рисунка преминава в бодро обобщение, свързано дълбоко с мисъл за народа и родината:

Лунната главня догаря.
Росни капки слънцето търкалят.
Край Балкана зазорява
гривесто огнище
с българска жарава.
/Лято първо/

Поетът понякога се увлича в многословни плетеници, реди хубави сами за себе си думи, но натрупани, недоуточнени, навървени прекомерно, те затрудняват възприятието на образа и картината, която се стреми да постигне.

Нека се спрем на едно стихотворение, например „Нещо светло ще се сбъдне”.

Каските, които завръщащите се миньори носят под мишниците си, предизвикват у поета зрителния наглед за хлябове: сравнението говори за поетическа находчивост, за стремеж да се търсят оригинални, красиви, убедителни метафори.

То заслужава внимание. Оригинално намереното сравнение поражда и съответна асоциация - топлина от топли хлябове - „И топлина ще лъхне”.

Образът за топлината не е свързан пряко с хлябове. Но той следва веднага подир тая дума и ни кара да си припомним топлината, излъчвана от пресните хлябове. В стиха обаче тя може да се тълкува и по-широко: топлината идва от хората, които се връщат от своя трудов, достойно изпълнен ден.

Хлябът предизвиква асоциация за храна, каските подсказват римата, тя е „масите”. Въображението на автора намира интересен образ: на българските маси, които в живота на съвременните работници са заменили софрата, синията, има люти чушки /националното/, лютите чушки подсказват думата „салюти” с оглед да се получи вътрешна рима и съзвучност.

След обикновения работен ден, тези хора на тежкия физически труд няма да бъдат посрещнати, както се посреща рядък празник със салюти, думата „салюти” поражда усещане за тържество, това усещане е засечено с лютивината на чушките, тя е „туширана”, за да не се изтълкува неправилно, с туй, че картината е чисто битова, не е иносказателна: българският обяд е сладък с люти чушки.

Така се е получила усложнена, ала хубава, според мене, картина. Тя несъмнено би спечелила още, ако бе по-опростена.

В другите, по-първите куплети на стихотворението, има търсене на сложна образност, която обаче не е навсякъде изяснена, поне дотолкова, доколкото е в последния куплет.

Миньорите пристигат до рудника, понесли звън от ранните будилници. Ясно. И убедително. Картината се възприема без смущение.

Но защо пристигат именно „от изток”? Разбирам, че „изток” се римува с „напористо”, или че „говорят напористо”, за да се римува с „изток”, но ако на автора този „изток” подсказва нещо конкретно, определено, у мене той не буди същата представа или същото усещане.

Като хрумване интересен е вметнатият в картината най-неочаквано въпрос и то с такъв интимен тон: „С миньорите пред смяна бил ли си?”.

Неподготвени за него, сепваме се. Авторът обаче не ни оставя да отговорим, не чака и не търси отговор, не ни обяснява защо ни е запитал, а продължава по-нататък прекъснатата с въпроса картина: „Събират се за идващия ден. Говорят напористо”.

Миньорите са „мъжки мъже”, прилича им да говорят напористо, римата, подсказана от „изток”, е натъкмена добре и като съдържание.

Тук те говорят. За тоя им разговор, в третия куплет, поетът казва: „А диалогът - без почивка”. Това следва подир „Изстрадани ще бъдат думите”.

Защо изстрадани? За какво страдание става дума? Неясно! Дали от рудничната пещ гореща или от туй, че поглеждат още към жита, както се споменава в предшестващия куплет?

Или защото работят в тъмнината /”Очи в очи ще срещнат тъмнината”/, т.е. неизвестността, риска, трудността на миньорската професия? Пак неясно.

Под сводове от грапав шум и трудни камъни
ще се изпича дълго тяхната усмивка.

Каква е връзката между изстраданите думи и изпечената усмивка? Как и защо това страдание се превръща в такава усмивка?

Сводовете са от грапав шум, камъните са трудни. Търсени са пак оригинални метафори, но дали са намерени сполучливо?

Шумът може да е грапав в забоите от неравния терен, от боботенето на компресорите и пистолетите, но за да приемем, че се дължи на това, би следвало авторът да ни даде поне една-две „опорни точки”, да не ни оставя ние да си съчиняваме обстановката, картината, действието.

Не е нужно описанието да е пълно, достатъчно е читателят да бъде насочен, да му бъде подсказано, той ще си допълни. Ала тука, на мене поне тъй ми се струва, че подсказването, насочването, не е достатъчно…

Несполуките обаче вървят редом със сполуките:

Дали изгаря падаща звезда,
или се стрелва орех към тревата? -
Но дето свършва тихата следа,
се пуква с екот тишината.
/Тихата следа/

В нощ балканска -
хляб и ласки,
и водата мед е майски,
лудо вино са очите,
лудо вино - щуро яре!
Огънят развихрен жари,
пламък вее до звездите…
/Лято първо/

Какво е дадено на един начинаещ стихотворец или повествувател, в смисъл как и докъде ще се развие и издигне като творец, си остава винаги една загадка, решението на която се донася от по-нататъшното му развитие.

Новороденият носи надежди: спомени той няма. В залеза на живота си човек живее със спомени: територията на надеждите му, като шагреновата кожа на Балзак, се свива, смалява, топи ежедневно пред очите му.

Като новороден поет Иван Енчев е надежда.

———–
Сборник „Кръгозор”, Хасково, кн. 1, 1978 г.