Надя Попова, „Азбука за слепи”, изд. „Захарий Стоянов”, 2025

Банко П. Банков

Сборникът с избрана любовна лирика „Азбука за слепи” на Надя Попова ни среща с високо стойностна поезия, която притегля вниманието както на редовите читатели, така и на изкушени анализатори - да прогледнат в думите й отвъд директното послание.

Да отворят ум и сърце си за внушението, за магията, която те носят, споделена в непринудена изповед или кодирана в енигматични глъбини.

Защото поезията-изповед на Попова едновременно е мотивирана от преживяното, но открачва от него. В анализа на достъпното за всички, но неповторимо за всеки любовно чувство, което е господстваща тема в (простете трафарета) „женска”-та поезия, тя без да го омаловажава, проглежда през него, над него.

Осмисля през стихове за емоционалното ни хипнотизиране палитра човешки прояви, сложност на взаимоотношения; екстаз и разочарование, заслепеност и проглеждане, вярност и фриволност, уязвимост и ненакърнимост.

Разкрива безрезервно себе, без да се щади; изповядва дързостта да гледа срещу раняващи истини, да прощава, но и да отминава, да се изправя, па макар и с разранени колене след всяко падане, да преосмисля илюзии и заблуди. Предупреждава, че ще е безпристрастен съдник, първо на себе си, а оттам - и на другите.

Дотегна ми лъжи да слушам -
разсеяна или хаплива…
…на чужди рамене да плача,
по чужди маси да се смея,
да бъда топлата погача
за гладния…
…..До днес - търпях. Ту безметежна,
ту влачена от чувства мътни,
сама си бях и мост и пътник.

Поетесата е чужда на възпитаната представа за съществуване, не се притеснява да възнегодува:

Бях зърно. Златни дъждове сънувах.
Събудих се. Студ бе сковал земята.
Защо, стопанино не ме пося?

Не премълчава „шиповете” в темперамента, в характера си. Оня, който търси близостта й, трябва да я приеме, каквато е:

Аз по рождение съм скарана със всичко точно:
с посоките, с числата, със закона, с точката…
И ако можеш, приеми ме…
….не чакай слънчевото затъмнение,
а погледни сега и без опушено стъкло
към мене.

Не се бои да прекрачи отвъд каноничните представи за грешно и праведно, отвъд анатемата:

Дотогава не съм се познавала. И бих се изсмяла,
ако някой ми кажеше,
че и в ада имало черква,
че ще коленича в нея смирено пред чуждата радост,
дори когато тя мен самата зачерква…”

Отива по-далече, надмогва натрапената парадигма за колективизма, поема риска на индивидуалната воля за себеосъществяване:

Не разчитай на мен -
вече тръгвам, защото е време
да се връщам при себе си. Няма какво да ме спре.

Не се усеща повече длъжна да е всеопрощаваща, да дължи снизхождение и раздава благотворителност:

Сега свободен си
където искаш да осъмваш…
Не искам вече да те приютявам
в строфи.
Така естествено е отчуждението…
И ако пак случайността ни сблъска -
ще съм спокойна.
Като лунатик на покрив.

Ето още една респектираща отлика в поезията на Попова. Колко дълбочина и многопосочност в горния един единствен ред! Лунатикът е автономен в съновидението си, но свободата му е ограничена от плашещата стръмнина на покрива.

Това не е ли алюзия за всички нас, за претенциите ни да сме независими „единици” в множеството?

Много са подобните закодирани, мамещи с недоизказаност отправки в поетичните откровения на поетесата:

И ако разчетеш на хороскопа ми превратен знаците -
Ела. Ще те очаквам, докато разсъмне,
под съзвездие Близнаци.

А какъв е характерът на Близнаците? Могат ли да изпитват сляпа привързаност, стигаща до покорност, може ла да се разчита, че утре рутинно ще бъдат такива, каквито са спечелили вниманието ни днес?
Секретен е дори ключът за разчитане на заглавието на книгата:

Любовта
за слепеца е спасителна азбука.
Мир на зрящия - нека минава край нея.

Защото в дигиталното днес, когато цифровизацията манипулира света на думите, истината трябва не да се чете, а да се усеща.
Дори като пишещ тези редове спирам озадачен пред:

Защото винаги е свързан вятърът
с живота на тревите.

Долавям дълбочина, но не ми достига дъх, школовка, за да докосна дъното.

В цикъла „За нежността закърняла” погледът към живота прониква отвъд любовното чувство, в откровената проза на съществуването. Изповедта е белязана от урока на преживяното, от преболедуван скепсис:

Всеки копал земята, знае - гъмжи от червеи
пласта, под който светят
руда или вода…
…С нея посипват рани,
в нея отглеждат плод.
Грешни и съвършени тя ни създаде.
Това е.
Други ще бъдем после.
В следващия живот.

Поетесата осъзнава присъдата ни, произнесена от тленността, приема я с мъдро примирение:

След последната глътка,
пред стъпката първа,
ще приседна за малко,
преди да си тръгна,
откъдето дойдох…

Защото разстоянието между началото и края в света на емоцията, е едно на отиване и съвсем друго - на връщане.

Дълбока лична загуба пронизва стихове на Попова от този цикъл. Но тя не прехвърля скръбта, протеста срещу участта от сполетялото я нещастие, върху читателя.

И ни респектира с висок стоицизъм. Поетът, чиито душевни струни отзвъняват със съпричастност на хорските злощастия, трябва да е готов да ги понесе достойно, когато почукат на вратата му:

… И все пак
не са ли тези загуби спасително лекарство
срещу абсурда на живота,
през който - ден след ден -
изтича всичко ценно, истинско, насъщно
като през продупчен джоб,
докато се усмихвам…

Така Попова достига до прозрение, достъпно за оглашените сред нас:

ГОСПОД МЕ ОБИЧА.
Затова ме изпитва с всичко…

Поетесата ни дава щедър урок по жизнеустойчивост, по стоицизъм и вътрешна свобода. Надмогва с красноречива ирония неразбирането, пренебрегването, подминаването на мисията й:

Как съм? - О, по-добре от всякога!
…като книга, която подлагат
под куция крак на дивана,
като нож трофеен, с който
си чисти правнукът ноктите;
чувствам се като котка
на горещ ламаринен покрив,
като щурец наесен,
в тревите изпуснал лъка си…
Колко образно и достъпно е казано!

Випускница на престижен литературен институт, тя владее виртуозно техниката на класическия и белия стих. Голямата поетична култура й „развързва ръцете” за изненадващо въздействие върху читателя.

Смисловото богатство на посланията й, алюзиите и асоциативността правят бели стихове под перото й да се възприемат като римно озвучени.

Разгръщайки страниците на книгата, впечатлен от музикалността на изказа се връщах назад, да открия римуване в бели стихове.

И се оказваше, че формално такова няма или е като акварелна мазка, но впечатлението за класическо озвучаване, за мелодичното им рамкиране е реално.

Не може да се отмине без внимание и сродяването на проза и поезия, вплавяването им, което поетесата майсторски владее, когато разказът, споделянето на емоцията подсказва такава необходимост.

Красноречива илюстрация за това е етюдът опоетизирана споменна проза в цитирания вече раздел „За нежността закърняла”.

Връщайки се назад по екзистентните и емоционални пътеки на живота си, тя вплита разказа от проза в изповедна поезия.

Защото истинската поезия, опряна върху буквалността на разказа, е над него, тя е в чувството, породено от събитието, в прозренията за свят и живот, в екстаза от близост и преглъщане на горчивина, във волята да отминеш без да се обръщаш и човещината да простиш.

Искреността и вдъхновението в тази споменна проза водят до органичното „изкачване” на белетристичният слог до пророчески поетични предупреждения:

В чувството за греховност
винаги сме новаци.
В чувството за несрета
ни посвещава трапът…

Поетесата ни се доверява със съкровени стихотворни признания в минути на смут, на временна слабост:

Сред поледица и безпътица
нямам смелост назад да погледна.

За да стигне до хладен реализъм, мъдра обективност и надмогнато съжаление:

Ще падне върху листа моята глава,
тъй както ябълка - в смълчаната трева.
Ще онемея аз - ливада след косач.
Ще ослепея аз - сирак след дълъг плач.
Ще стихна в твоите ръце - за кой ли път…
И ще прилича на любов, на сън и смърт.

В последния цикъл „Късни стихове” Попова препотвърждава впечатляващите отлики на дарованието си. За разлика от делничния поетичен поток, в поезията й изненадващо се съчетават тематичен демократизъм с рядко срещан благороден аристократизъм на изказа.

Бушуващите чувства не са изкрещени, не са натрапени, те са споделени мъдро и сдържано.

Трогва ни и респектира с трудно стаяваният поплак за загубената рожба. С парадоксалната сякаш нужда живият да бъде чут, да бъде подкрепен от отишлия си от света.

С прозирането на траурни подсказки в живописната гогеновска градина на лятото. С превръщането на жалейните думи в каменна стена, преграждаща, зазиждаща скърбящия от света.

Оттогава съм сянка на себе си.
Безсмислена,
оцеляла по чудо
едничка стрелка на часовника
в спрялото време.

И като послепис - цикълът „Студени отражения”, стихове, невлезли в книга. Изстрадано ръководство за да приемем мимолетната си житейска съдба. Да осмислим преходността на съществуването.

Да дочуем в стъпките на идващите след нас, в самоуверените им гласове вечността на живота. Да приемем, че в техния живот е възможното продължение на нашия собствен..

Стоя пред своята заключена врата,
но няма как да я отворя.
А някой в този мит
с моята връзка ключове подрънква:
- Какво безценно звънко притежание,
Бог знае само от чия врата?…

Всичко е казано, премислено е трезво. Остава да не отминем като слепци прозряното за нас от поетесата.