Борис Марзоханов

Ботьо Савов е от онези писатели, които гледат на литературата като на едно особено изкуство, такова, което е определено за отделен посветен в детайлите на изкуството обществен слой.

Затова в неговите герои ние съзираме характери годни на силни преживявания и достойни като образец на подражание.

В много от разказите тези герои са взети направо от простолюдието: те са овчари, кавалджии, работници, селяни и копачи, но в нравствения лик, обрисуван от писателя, ние виждаме рядко достижими нравствени качества.

Такива, които обайват, както по своята глъбина, така също и по живо предаденият им темперамент.

Ние виждаме образа на обикновения воденичар, който обича силно едно селско момиче, обаче не смее да му признае това, - не, той отива още по-далеч - пред себе си не смее да признае това.

Колко близо и вярно до природата и до непокварения дух на селската младеж. Но и колко далече същевременно от изопачения и извратен темп на модернизма.

В съчиненията на Ботьо Савов трябва да съзираме техният силно възпитателен елемент. Нека не забравяме, че във всеки литературен откъс този елемент не бива да бъде пренебрегван. Особено днес, когато във водовъртежите на войната човечеството като че ли скъсва с нормите на етиката.

На някои от хората на едностранчивата литературна критика прави впечатление, че някои изрази от разказите на писателя не отговарят никак на оня делничен и общоприет начин на изказване.

Например: „черните очи погледнаха цветята, като че ли се впиха в тях”. „В този миг пред майката стоеше нейният отдавна умрял Стоян”. „Кръвта му се запали и димеше, като последна останка от някакви развалини.”

Всички тези и други подобни изрази бяха изтъкнати от критиката като слаби страни на писателя.

Обаче не ние, а обстойната анализа е решително против това твърдение.

Нека си помислим много малко… Та нима майката, чиято единствена надежда е нейният единствен син, не може да живее с неговият образ и след неговата смърт?

Та нима никой в този свят не може да обича цветята така, че когато ги гледа просто да иска да ги погълне с очи? Не. Това са крайно положителни качества, такива, които трябва да бъдат сочени на младите и да им служат за образ.

Защото тези, именно, езикови достояния са свойствени само на нежния човешки темперамент и на непокварената поетична душа.

Ето защо съчиненията на Ботю Савов ще надраснат своето време. В тях винаги ще блести честната, неподкупна и богато обдарена душа на тоя самобитен български писател.

——————————

в. „Родопски възход”, бр. 43, 24.03.1943 г.