ВЯТЪРЪТ СЕГА Е МОМЧЕ…
превод: Татяна Любенова
***
Вятърът сега е момче весело,
на брезичката не дава да заспи.
Месецът къдрици златни е провесил
и в прозореца ми се усмихва мил.
Ех луна, луна, и цяла нощ да грееш,
и да светиш даже до зори,
какво щастие е няма да разбереш
по първата бразда в полето да вървиш.
Да се втурне песента на чучулига,
кукувичка да отвърне на зова.
Роден край, моя страна любима,
не достигат думите за обичта!
——————————
***
В декември - мраз, виелици през февруари,
първи капки - през замисления март.
Какво обичам повече не мога да ви кажа,
четейки нощем на небето отворената карта.
Кръговратът влачи целия живот напред,
зиме чакаш пролет, после молиш се за лято.
Звън от часовник чул, си казваш от тъга обзет,
че най-прекрасната ти песен е още неизпята.
——————————
***
Сред тревите и детелината,
дето ручей бълбука тих,
момче русичко в ленена риза
по моравата босо върви.
Той напряко върви, без пътека,
вижда всичко като през стъкло,
той - приятел на всяка тревичка
и на всяко дърво е гост.
А под веждите му упорити,
колко слънце в очите му сини!
От гнезда на оси не бои се,
ни от змийки в храста с малини.
Че са в белези и синини нозете,
и с мазоли ръцете - не е беда.
За предпазливите и недосегнати
не отваря се нивга света.
——————————
БЕТХОВЕН
Когато малкият затворил очите си завинаги,
окаменяла майката, сълзите си изплакала.
Светът, който за нея бил широк и звънък,
престанал да звучи, потънал тесен в мрака.
Като капак на гроб, небето слязло ниско,
о, скоро ли в земята покой ще найде тя!
Пленила неотдавна Виена, пианистка,
безсилна да докосне клавишите с ръка.
Усещала е тя самия звук греховен,
че пречи й да бъде с душата насаме.
Но изведнъж явил се кумирът й - Бетховен.
И казал й: аз моля ви, сега елате с мен!
Не ще ви утешавам аз със думи жалки,
няма в света слова, които да ви утешат.
Ала за музиката искам със вас да поговоря…
Да тръгваме по-бързо. Сега. Във този час.
И повече не казал учителят ни дума.
Когато до приюта му, безмълвни те дошли,
той седнал зад пианото, спокойно и сурово,
клавишите докоснал. Потекли звуци в миг.
Как пълни те били с печал и със униние,
и с думи неизказани, и сълзи непроляни…
А звуците течали и ставали по-силни,
о, ако би могло да отнесат тъгата й!
Поне една частичка!… Сърцето зачестило,
по бузата се стичала радостна сълза.
Заслушай се: там храсти под дъжд шумят унило,
но ето, птичи песни зазвъняват в тях.
Дъх поеми! Животът - как ли не ни мъчи,
той сладък и добър е за нас дори в скръбта.
И ето, че подхваща те вълната мелодична,
да се въздигне е готова оживялата душа.
И нека бъде полетът й, за първи път неравен,
като преди пред нея отворен е простор.
Глухотата не случайно преодолял Бетховен,
с душата отзивчива чува всичко той!
***
Нынче ветер, как мальчишка, весел,
Спать не даст березке все равно.
Месяц кудри золотые свесил,
Улыбается в мое окно.
Месяц, месяц, хоть всю ночь не прячься,
Хоть до самой до зари свети,
Не поймешь ты - что это за счастье
В поле первой бороздой пройти.
Втожрить звонким песням жаворонка
И кукушке отвечать на зов.
Край родной, любимая сторонка,
Все сказать - не хватит нежных слов!
——————————
***
Морозы - декабрю, метели - февралю,
Капели первые - задумчивому марту.
А я сказать не мог, что больше я люблю,
Читая по ночам небес открытых карту.
Всю жизнь влечет вперед круговорот времен,
Зимою ждешь весны, весною просишь лета.
И говоришь всегда, часов заслышав звон,
Что песня лучшая твоя еще не спета.
——————————
***
Средь цветов медуницы и кашки,
Где журчит тишина ручейком,
Русый мальчик в холщовой рубашке
По лужайке идет босиком.
Он идет прямиком, без тропинки,
Все, что встретится, видит насквозь,
Друг-приятель здесь каждой травинке
И у каждого дерева гость.
Сколько солнца в глазах его синих
Под упрямым разлетом бровей!
Он ни гнезд не боится осиных,
ни шипящих в малиннике змей.
Что в ожогах и садинах ноги,
Волдыри на руках - не беда,
Ведь оглядчивому недотроге
Не откроется мир никогда.
——————————
БЕТХОВЕН
С тех пор, как навсегда закрыл глаза ребенок,
Все слезы выплакав, окаменела мать.
Тот мир, что для нее был так широк и звонок,
Стал тесен и угрюм и перестал звучать.
Спустились небеса, как крышка гроба, низко,
О, скоро ль и она найдет в земле покой!
Пленившая давно всю Вену пианистка
Не в силах пробежать по клавишам рукой.
Ей кажется теперь что самый звук греховен.
Что он мешает быть с душой наедине.
И вдруг явился он. Ее кумир - Бетховен.
Явился и сказал: я вас прошу ко мне!
Не стану утешат вас жалкими словами,
Нет в мире слов таких, чтобы утешит вас.
Но музыкой хочу поговорить я с вами…
Пойдемте же скорей. Не медля. Сей же час.
И больше не сказал учитель ей ни слова.
Когда ж в его приют, безмолвные, пришли,
Он сел за инструмент, спокойно и сурово,
И тронул клавиши. И звуки потекли.
Как много были в них унынья и печали,
Невысказанных слов, невыплаканных слез…
А звуки все текли, а звуки все крепчали.
О, если б их поток хоть часть тоски унес!
Хоть часть ее тоски!… А сердце бьется чаще,
Скатилась на щеку отрадная слеза.
Прислушайся: шумят под вешним ливнем чащи,
Вот-вот и зазвенят в них птичьи голоса.
Поглубже бы вздохнуть! Нет, как нас жизнь ни мучай,
Она и в горе нам сладка и хороша!
И вот уже, волной подхвачена певучей,
Готова взвиться ввысь ожившая душа.
Пусть будет в первый раз полет ее неровен,
Как прежде, для нее открыт простор большой.
…Недаром глухоту преодолел Бетховен
и слышит в мире все отзывчивой душой!