ЧИСТИЛИЩЕТО
превод: Евгения Динкова
Сериозното изражение на лицето ми може би ви е познато. Може да сте срещали снимката ми из пожълтелите страници на някое списание от ХХ век, в качеството на литературен критик, понякога хроникьор, на човек умеещ да говори на дамите за пролетта и за други ценени от буржоата неща. Едно време носех брада, която с времето побеля и която на мене сериозния ми придава още по-сериозен вид. Четяха ме стотици хиляди, което не значи, че това ме радваше.
Разбрах какво значи да остарееш и да ти пукат кокалите. На двайсет години бяха нервите. В това явно се състои остаряването. В преместване на болките на друго място.
Не обичах себе си. Което не беше тайна за никого. Книгите ми говореха вместо мене. Самобичувах се усърдно, някои биха казали че кокетнича, постъпвах така за да се самоунищожа, или по-скоро за да избегна да се самоунищожа. Нима първият ми роман не завършваше с неуспешен опит за самоубийство? В живота няма случайности или те са съвсем малко.
Приписваха ми влияние в малката република на литературата. Пълно влияние. Говореше се, че съм член на всички котила, на всички журита, за всичко идваха при мене, мислеха че съм в течение на всичко. Това да си призная ме ласкаеше. Макар и понякога да мълчах. Да не би да ме бъркаха с друг, който действително беше успял?
Нека кажем открито, освен заниманията ми на писател, литературен критик, редакторски съветник, бях член на значителен брой журита, в това число на най-престижното Гонкур.
Такъв бях: не можех да живея без книгите и обожавах да правя подаръци. Няма да се учудя, ако заради това ме обсипваха с ласкателства.
Ласкателствата са по вкуса ми само донякъде. Достатъчно страдах отвътре, за да се оплаквам от ниските поклони на събратята ми.
Никога не постигах зашеметяващи тиражи. Най-големият ми успех датира от началото на 70-те години. Около 100 000 екземпляра. По-късно издавах разумно, както и живеех.
Членовете на журитата не ми скъпяха похвалите си. За първия си роман получих наградата Feneon. Като начало не беше лошо.
Лошото беше, че по-късно нещо взе да ми липсва. Забуксувах на място. Търсех себе си, не бях метеор. Младостта не подхожда на тена ми, би казал Нимие. Винаги съм искал да остарея.
Истински влязох в литературата с «Дребния буржоа» през 1973. Тогава действително ми се стори, че нещо знача. По-късно станах едър буржоа и признат автор. Когато излизаше поредната ми книга, събратята ми си оспорваха честта да казват хубави неща за нея. Имах неколцина врагове, но те рядко се афишираха.
Длъжен съм да кажа - дали съм такъв по природа или е от възрастта? - че гледах да не се притеснявам. Критиките си приличаха с умишлено бащинския си тон, допадаше ми когато бяха балансирани, сладки.
Пишех както говорех, любезно и внимателно. Противно ми беше да стрелям по писателите, тия мишени са твърде крехки. Моето най-страшно оръжие беше мълчанието. Бях жесток, подминавайки нечие име. Убивах с мълчание.
Надали ще ви учудя, ако ви кажа, че в политическия спектър бях вдясно от центъра.
Бях неспособен на злоба, на хитри сметки, на интриги. Това винаги ме е отегчавало. Самият аз бях тъжен, сив; нима първият ми роман не се казваше «Сивата вода»? Не ме биваше да бъда щастлив, не ми беше дадено да съм такъв. От нещата възприемах само несигурната им страна.
Другите надали могат да си представят колко труд ми е струвало да стигна там, където стигнах. Но думите са предатели, никога не написваш книгата, която си желал да напишеш. Винаги съм знаел това. Бях залепен за хартията както муха за стъкло.
До ирония прозорлив отказвах да наричам нараняванията си болест. Казваха, че съм докачлив, възможно е да съм бил такъв. Защото добре е човек да свикне с похвалите. Макиавелщина? Недейте ме разсмива. Винаги сме на мястото, което животът ни е отредил. Нещата се случват и човек не винаги знае как. Да, нека речем, че съм направил така, че те да се случат. Това значи ли, че съм Макиавели?
Харесваше ми да съм потаен. Потайността като тишината беше мой съюзник. Бях човек на тайните, на загатнатото, на сянката. «Истински амбициозните са сдържани» - бях написал някъде.
Домът ми беше убежище в тих квартал, вратата бе вардена от куче. Не носех екстравагантни костюми, не карах порше, бях облечен скромно елегантно, закръглях, когато вършех нещо. Бях подчертано възпитан и учтив спрямо външни лица. Бях хартиен котарак.
Успял буржоа? Така би могло да се каже. Като буржоата имах слабост към реда. Обичах нещата да са си по местата.
Оттогава минаха дванайсет години. Напуснах света на редакциите. От мястото, където съм сега, наблюдавам литературната комедия. Нищо не се е променило, само дето ми се струва, че всички са ме забравили. Жестоко мълчание тегне над творчеството ми. Името ми не говори никому нищо.
Сигурно на това му викат чистилището.
