Бойко Недялков - инженер, стопански ръководител, книгоман: „Купувам, колекционирам и дарявам книги не само от български писатели.”

интервю на Петър Андасаров

- Откакто се познаваме и през всичкото време, в което общуваме за какво ли не, най-вече за дереджето на днешната национална култура в срещи с нейни дейци и представители, не съм допускал, че всъщност ти си завършен технократ и действителния ти практически и научен живот е свързан с работа в и управление на инженерно-технически структури. Вече няколко пъти ни даваш възможност да посетим завода на СД „Торготерм” - Кюстендил и ни запознаваш с неговата сложна производствена дейност. А позициите, които си заемал преди, са толкова много и са доказателство за интереса ти към машиностроенето и признанието на ръководните органи за твоите специфични професионални способности в тази област. Откъде и кога дойде у теб закваската на този траен интерес, г-н Недялков?

- Траен интерес към техниката имам от самото завършване на висшето си образование. А интересът ми към проблемите на управлението много по-късно, когато започнах да уча в Марком. Всъщност с управление на хора и процеси съм се занимавал почти от самото начало на професионалната си дейност, но знания, научни и практически интереси в областта на управлението започнах да придобивам именно тогава.

- Вече по-конкретно да те попитам - защо избра за студентското си следване популярния в онова време ВМЕИ „Владимир Илич Ленин” в София по специалността „Технология на машиностроенето и металорежещи машини”?

- Аз завърших средното си образование в 114 АЕГ. До този момент говорех много добре френски и английски език, справях се прилично с руски и турски. Знанието на чужди езици обаче никога не е било самоцел за мен, а по-скоро като инструмент за общуване и за достъп до чужди знания. Много повече съм се увличал от математика и физика, както и от естествените науки изобщо. Кандидатствах физика  в Софийския университет и ВМЕИ. Тъй като не бях приет в профила физика, който бях избрал се, записах във ВМЕИ. Тогава машиностроенето се развиваше бурно и „Технология на машиностроенето и металорежещи машини” беше най-универсалната и всеобхващаща машиностроителна специалност. Инженерните специалности са по принцип приложни, но те се основават на такива теоретични дисциплини, като физика, химия, математика… и това ме привличаше.

- Убеди ли се още през студентските си години, че избора ти е „в десятката” и тази професия  ще е твоя съдба?

- Никога не съм мислел, че „изборът ми е бил в десетката”, но това което учех ми беше интересно и представляваше сериозно предизвикателство особено по вида и обема знания, които трябваше да усвоявам ( достатъчно е да спомена, че за петте години, прекарани в института съм положил два пъти повече изпити от това, което например е положила съпругата ми за да завърши право в СУ „Кл. Охридски”. Откровено казано никога не съм се замислял по това време каква ще бъде съдбата ми. Единствено съм мислел, че това, което ще правя трябва да го правя добре и да внасям своя принос в развитието на страната ни. В началото на своя професионален път се занимавах много повече с решаването на технически проблеми, но постепенно те бяха изместени от тези на управлението - планиране, организация на работата ресурсно и кадрово обезпечаване, реализация на продукцията и т.н.

- През годините на следването ти се случват доста и важни неща - работа като специалист в Централна научно-изследователска лаборатория „Електронна обработка на металите”, където правиш и дипломната си работа в областта на електроискровото рязане на метали. Разкажи ни за този период, ако си спомняш?

- В края на следването ми попаднах на електроискровите технологии, които са открити случайно през 1941 година в Русия. По това време в тази област сериозни изследователски работи се водеха в Русия, Япония и Швейцария и технологията беше новаторска и недокрай изследвана. Реших че в тази област ще бъде дипломната ми работа. Тъй като, в България, тогава най-сериозна работа в тази област се водеше в Централната научно-изследователска лаборатория и аз бях завършил семестриално, а родителите ми бяха заминали на работа зад граница постъпих на работа в лабораторията като специалист по научна апаратура. Там започнах да се занимавам с процесите на нишково и обемно рязане, а по-късно и електроискрово напластяване на метали. Участвах в работата по създаването на „Елфите” - машини за напластяване на основите на интегрални схеми със злато-силициева евтектика, тъй като тогава лабораторията беше към Института по полупроводникова техника в Ботевград.

Основно обаче започнах да се занимавам с технологията на рязане на детайли за оръжейната индустрия от специални сплави. Това беше и темата на дипломната ми работа. Подготовката и защита не бяха лека работа и ми отнеха почти 10 месеца. Но все едно - беше възнаграждаващо, преодоляването на трудностите беше и възбуждащо и носеше удовлетворение, но най-вече научих много нови неща, не на последно място и за военното производство.

- Докато аз бях в първият набор /1937-и/, току-що завършили средното си образование, повикани в казармата за цели две и половина години служба, ти си от следващите, които имат войнишки живот само една година като студенти. Как ти се видя това казармено време и остави ли то у теб интересни спомени? Какви?

- След дипломирането ми нещата около прибирането ми в казармата се бяха пообъркали, тъй като подготовката на дипломната ми работа ми отне повече време, както посочих. Така през пролетта на 1976 година след определено отлагане, попаднах в НШЗО в гр. Плевен. Тогава военната служба не беше една година, а година и половина - шест месеца в школата и след това в редовните части. Аз попаднах в артилерията. Въпреки, че служех след следването си и вече бях на възрастта на взводните и батарейните си командири службата не ми е тежала. Моят баща работеше като военен дипломат, беше завършил Военната академия като първенец на випуска си, със златен медал, и аз исках да му докажа, че военното образование не ми се отдава по-малко отколкото на него. За съжаление поради определени обстоятелства, които не бих искал да обсъждам, не можах да стана първенец на випуска , а останах втори. Редовната си служба изкарах като артилерийски разузнавач, в артилерийския разузнавателен дивизион на 3-та Армия в Сливен. (като своеобразна компенсация на това, което се случи в Школата) Станах командир на радиолокационен взвод и трябваше бързо да уча нови неща. Но аз бях свикнал.

Артилерийското разузнаване се оказа още по-интересно от работата на огневия офицер. Тук човек се занимава с привързване на бойния ред на собствените сили и с определяне на координатите на целите и ръководство на огъня и неговото коригиране. Освен радиолокацията има още много други способи, един от които е звукометрията.  Аз се занимавах с ТНТМ още във ВМЕИ, и продължих да се занимавам с това и в казармата. Заедно с командира на звукометричната батарея ст. лейт.  Ради Радев (много години по-късно той беше командващ артилерийското разузнаване на Сухопътни войски, а след това и военен съветник на президента Стоянов) .  в дивизиона разработихме имитатор за звукови цели, който позволяваше голяма част от подготовката на операторите на звукометричните станции да се извършва в класната стая и да се икономисват много ресурси. Бяхме наградени на Националния преглед, а на следващата година разбрахме, че апаратът е доусъвършенстван от един от военните институти и официално въведен на въоръжение. Така, че казармата наистина остави нелоши спомени и там се родиха добри познанства и приятелства.

- Твърде интензивен и нестандартен е животът ти нататък - следдипломни специализации, завършване на други степени учебни заведения… Не само от любопитство бих те помолил да ни запознаеш с тези стъпки по професионалния ти път!

- Веднага след казармата направих две много важни неща в своя живот. Първото е сключването на граждански брак с Цветана Чуклева, млада българска юристка и младши адвокат тогава, и второ, започнах работа , по разпределение, както често се случваше тогава, в Бухово в ДСО „Редки метали” - българската уранова промишленост. Предложиха ми избор между две неща, или да работя като проектант към проектантската организация или да стана ръководител на Бюрото по научно-техническа и патентна информация. Тъй като трябваше да се занимавам с проектирането на химически съдове и реактори, нещо твърде далеч от това, което бях учил и правил до тогава, аз избрах второто. Бюрата и центровете за научно-техническа информация бяха нещо ново, модерно и  предложението определено представляваше предизвикателство. Знанията на чужди езици в тази област представляваше определено предимство. Оказа се обаче, че трябват и други знания и на втората година успях да убедя ръководството на инженеринговата организация към Обединението (към която беше придадено Бюрото), че трябва да уча Патентно право и закрила на интелектуалната собственост - след дипломна квалификация отново във ВМЕИ, но съвместно с Института по изобретения и  рационализации (сега Патентното ведомство). След две години, полагайки успешно 18 изпита и няколко зачьота се дипломирах  с отличен успех. След дипломирането си работих и като секретар на Технико-икономическия съвет по изобретателство и рационализаторство към „Редки метали”.. През тези години успях да завърша  и курсовете за начинаещи и напреднали по немски език към Института за чуждестранни студенти. Немският език се оказа доста полезен в техниката. Това беше откриването на нов прозорец за мен- трети западен език след френски и английски.

- Сигурно са били вълнуващи за теб специализациите ти в други области, но вероятно свързани с твоята професия, като финанси и управление на предприятия. Какво научи през дните в учебните структури в България и чужбина? Повлияха ли те и как на твоята научна и практическа квалификация?

- Следващата ми следдипломна специализация дойде много по-късно, след като бях назначен на работа в „Редметимпекс” - външно-търговската организация на Обединението, чието създаване стана след „освобождаване” на външно-търговската дейност на стопанските организации в нашата страна. През 1989 година, след посещението на президента на франция Франсоа Митеран, бе създаден Българо-френският център „Марком” за подготовка на управленски кадри. Да се учат в него бяха изпратени над 100 души от различни стопански субекти от индустрията, външната търговия и туризма. Като човек добре знаещ френски език аз станах естественият кандидат от „Редки метали” за Марком”. С дипломирането ми в „Марком” и след него промените в моята квалификация, знания и професионална реализация станаха драстични.

- Ти си от първия випуск на Българо-френския Център „МАРКОМ”, а малко по-късно ти е поверена високата чест да станеш негов генерален директор. Израз на какво бе за теб това доверие, изненада ли те и какви чувства изпита тогава?

- Аз действително попаднах в Първия випуск на Центъра. В него се учеха 0коло 40 курсисти редовно, т.е. слушайки директно лекциите на френските преподаватели и повече от 80 други курсисти, които работеха с преводачи. Курсът беше много интересен и с голяма практическа насоченост, като се решаваха различни казуси, правеха се компютърни симулации и играехме като съперничещи си на пазара екипи, работехме по бази на Ройтерс и за Файненшъл таймс за решаване на задачи по инвестиции на финансовите пазари. Завърших като първенец на випуска и бях избран като един от 13 -мата курсисти, които трябваше да продължат образованието си във Франция и евентуално в бъдеще да заменят френските преподаватели в „Марком”. Така на следващата година попаднах в Института по администрация на предприятията в гр. Метц, към университета в Метц-Нанси в Лотарингия, Източна Франция. На следващата година се дипломирах като магистър но бизнес администрация. Дипломът ми носеше доста екзотично, но и доста красноречиво име - Сертификат за правоспособност за управление на предприятие. Върнах се в България и тъй като урановата промишленост беше тръгнала по пътя на закриването си, ми предложиха да не си прекъсвам неплатения отпуск, а направо да напусна по взаимно съгласие. Тъй като „Марком” и без това ме очакваше като преподавател, постъпих на работа там. Отначало преподавах организация на производството и асистирах в преподаването на корпоративни финанси, като ръководех практически занятия по решаването на различни казуси, свързани с финансиране на инвестиционни проекти и оперативната производствена (търговска) дейност на предприятия. След година, ръководството на „Марком”, решавайки че се справям добре с преподавателската работа ме изпрати на допълнителна специализация по финанси в университета Лил II. Там вече учех с много по научна насоченост и идея в последствие да мога да се развивам като преподавател, с възможност да пиша и защитавам докторат и т.н.

- В този център имаш и други ангажименти и не можеш да защитиш дипломните си работи. Само този факт ли беше причината?

- В Лил основната ми специализация се наричаше Емпирично и теоретично изследване на валутно-финансовите пазари, Тя трябваше да приключи с получаването на Национална диплома за магистър по финанси, научен профил. Наред с това аз записах и допълнително курс по управление на финансовия риск, който трябваше да завърши само с т.н. университетски диплом. През пролетта на 1993 година „Марком” остана без  генерален директор и аз си подадох документите. За моя изненада бях предпочетен от френската страна  пред другия кандидат. Това наложи след като изкарах изпитите си да се върна спешно в България. Така, и не написах дипломните си проекти. Идеята беше това да стане на следващата година, но имаше винаги по-важни приоритети, а и „Марком” започна да изпитва финансови проблеми, заради неадекватното му финансиране от българска страна, особено след 1996 година. Така, отлагайки двукратно дипломирането си реших, че имам вече и без това достатъчна квалификация за да преследвам целта - нови дипломи.

- И друго ми направи впечатление - непосредствено след дипломирането си във ВМЕИ - през есента и зимата - си на стаж в „Рено-металорежещи машини” в предградието „Севр” на Париж-Франция. Там вероятно си научил много неща, кажи ми?

- Както казах по-рано, дипломирането ми във ВМЕИ „Вл. Ил. Ленин” се проточи във времето, защото подготвях работата си близо 9 месеца, вместо отредените нормално 3. Така се стигна до отлагане на военната ми служба. Тъй като баща ми работеше в Българското посолство като военен аташе, аз можах да се присъединя към семейството си веднага след дипломирането си, през есента на 1975 година. По това време всички в къщи се занимаваха с някаква работа - баща ми в посолството, майка ми нещатен кореспонденте на вестниците “Вечерни новини” и „Народна младеж”, брат ми следваше Геология. Аз се скитах две седмици, но бързо ми доскуча и с помощта на представителя на Комитета за наука и технически прогрес към посолството успях да си уредя този стаж. Прекарах в „Рено-машин ути” няколко месеца, в които учех и работех по много интересни проекти и с много интересни хора. Занимавах се първо с автоматични линии за производство на картери, където работех върху инструментални държачи с автоматично компенсиране на износването на инструмента, след това върху линии за точково заваряване на елементи от каросерията на Рено14, после върху автомати за динамично балансиране на колянови валове и накрая върху автоматична линия за монтаж на свещи за дизелови двигатели. Това беше време, в което научих просто невероятни неща в машиностроенето, нещо което никога не съм си представял, че може да ми се случи. Важна роля изигра и това, че тогава в България се монтираха автомобили на „Рено”, а и „Рено-металорежещи машини” бяха проектирали линията за производство на двигатели „Перкинз” във Варна.

- Понеже стана дума за специализациите по финанси - къде бяха те - в България или в друга страна и по кои конкретно области?

- За това говорихме вече. Специализацията ми протече основно в Лил II. Разбира се след това по време на работата ми като Генерален директор на „Марком” аз съчетавах и с преподаването на корпоративни и международни финанси, където трябваше да следя всички новости в развитието на тази толкова динамично развиваща се дейност

- Не ти е била чужда и преподавателската ти дейност - през кои години, къде и по предмети?

- Още в Института аз водех много добри записки на лекциите, които вечерно време преписвах на чисто и допълвах и хората обичаха да ги преписват от мен, защото всичко беше нагледно, логично подредено и  добре дефинирано. След това по време на специализацията по патентно дело, и в „Марком” много мои приятели обичаха да учат с мен. Аз винаги съм се стремял да разбера, защо нещата се случват по този, а не по друг начин, защо даден учен, инженер или друг научен работник мисли в тази посока, стремял съм се да търся логиката, смисъла на всичко, което се случва. Явно това ми е помагало в преподавателската ми дейност.

Освен в „Марком”, където вече споменах какво съм преподавал, аз водех и курса по „Микроикономика” във френския департамент на Института по туризъм, съвместно с университета в Маастрихт в Албена. С преподавателска дейност съм се занимавал фактически от 1992 до 2001 година.

- Особено приятно ми стана когато научих, че имаш служебно време в областта на Минно-добивната промишленост. И за моя изненада - за добив на уранова руда. Сигурно ти пък ще се изненадаш от това, че аз имам три месеца трудов стаж като електровозчик  в 9-та штолна на урановите мини - една от най-големите с флотационна фабрика в родното ми село Елешница на Съветско-българското смесено уранодобивно дружество „Дружба”. То, доколкото си спомням, беше под ръководството на „Редки метали” в Бухово, Софийско. Какви са ти спомените от това време и тази конкретна дейност - като секретар на ТИС по изобретения и рационализации към ИО „Редмет” в ДСО „Редки метали” и после като ръководен кадър - ид. зам.-директор на „Редметимпекс” към същото обединение?

- Действително, в Елешница беше вторият хидрометалургичен завод за производство на „жълт кек” (уранов хидроокис) след завода в Бухово. „Редки метали” бяха особено стопанско обединение. Производството на уранов концентрат беше от изключително значение, както за ядрената енергетика, така и за нуждите на отбраната. Работата ми като ръководител на Бюрото за научно-техническа и патентна информация беше свързана със следене на всички новости в областта на геологията, проучването и хидрометалургията на урановите месторождения. Следял съм всичко, което излиза в изданията в различни държави  и най-вече в СССР, така също и от тези от редица научни форуми, организирани от Агенцията за мирно използване на атомната енергия във Виена. В Обединението за няколко години успях да създам една от най добрите научно-технически ведомствени библиотеки. Работех с Националния институт за научно-техническа информация, с Националната научно-техническа библиотека, превеждах от френски, английски и руски, а и от немски понякога, множество научно-технически статии и изследвания. Като секретар на ТИС ИО „Редмет” беше три години подред първенец в системата на Министерство на металургията и минералните ресурси в областта на изобретателската и рационализаторска дейност. След това дойдоха годините в „Редметимпекс”, където работех като главен специалист по вноса от капиталистическите страни и като изпълняващ длъжността зам. директор, отговарящ за международния транспорт и застраховането на товарите. Това бяха наистина изключителни години.

- За себе си намирам, че твоя научно-производствено-ръководен живот е многопосочен, защото част от него си посветил на, доколкото разбирам, развойна и управленска работа в „Албена” Ад и „Албена Инвест Холдинг”. Само в туристическа насока или … в какво се състоеше тя, г-н Недялков и на какви позиции бе ти самият?

- През последните години в „Марком” споменах, че Центърът имаше финансови затруднения. Българската държава не внасяше пропорционалните си вноски за финансиране на център, а и Франция започна да губи интерес. След като дълги години българо-френския смесен икономически комитет не можа де се събере нито веднъж на заседание и Франция се свлече от шесто място по значимост като външно-икономически партньор на страната ни на тринайсето, нещата тръгнаха съвсем зле. Аз реших да не получавам заплатата си в центъра и се издържах като програмен директор на Фондация за развитие на гражданското общество, където работех по съвместителство. В края на 1998 година, реших да се върна в реалната икономика и приех поканата да стана директор “Развитие” на „Албена инвест холдинг”  АД. На следващата година „Марком” беше окончателно закрит и заменен с нов проект Франкофонски институт по администрация и управление, финансиран не от Франция, а по линия на франкофонията.

„Албена инвест холдинг” АД се развиваше основно около „Албена „АД , но в състава си включваше редица други предприятия, една част от които бяха вертикално интегрирани с туризма, като „Бряст” АД ., произвеждащо мебели, „Добруджански текстил” АД , произвеждащо чаршафи и памучни тъкани, „Торготерм” АД, за производство на професионално кухненско обзавеждане, и още десетина по-големи и по-малки предприятия. Самият факт, че Приватизационният фонд се превърна не в инвестиционно дружество, а в холдинг показваше, че ръководството му има намерение сериозно да инвестира и управлява производствената и търговска дейност на дружествата, влизащи в неговия състав. Председател на надзорния съвет на Холдинга беше Красимир Станев, изпълнителен директор на „Албена” АД и мой добър приятел от първия випуск на „Марком”. През всичките години след това ние сме дружели и аз съм помагал и консултирал „Албена”, като имах и важна роля в създаването на приватизационния фонд. Посочвайки, че ще получим решителна подкрепа на цялото население на Добруджанския край, както и стана.

В холдинга съм се занимавал с много неща, свързани с развитието на дружествата от състава му. Основната ми работа беше в областта на инвестиционната дейност, свързана с оживяването и развитието на придобитите по време на масовата приватизация дружества, в които през последните 10 и повече години не беше инвестирано нито лев и те практически бяха оставени на доизживяване. Имаше и други проекти, като създаването на Швейцарското д-во „Хотел де маск” и придобиването на едноименния хотел. Както и неговата реконструкция и пускане в експлоатация. По време на работата ми в „Албена инвест холдинг” съм заемал поста на директор „Развитие” на самия Холдинг, на „Албена”АД и изпълнителен директор на  Холдинга, приблизително до края на 2005 година. След това съм изпълнителен директор на „Металкомплект инженеринг” АД - мажоритарен собственик на „Торготерм АД. През всичките години на работа в АИХ съм бил член на неговия УС, и председател или член на СД на редица предприятия от Холдинга.

- Дотук вървяхме по пътищата на зрялата ти възраст след завършването на висшето си образование. А преди това? - още по-интересни са годините, прекарани в различни страни и учебни заведения, поради стекли се различни обстоятелства. Вярно ли е моето предположение и ако - да - да започнем от началото, което ни води в мечтания за кой ли не - Париж. Защо там и колко класа учи в него?

- През 1957 година баща ми беше изпратен на работа в българската легация в Париж -тогава дипломатическото ни представителство все още нямаше статут на посолство. В началото на септември същата година, под влияние на майка ми , която предишната година се беше завърнала от Москва, където беше на специализация, родителите ме записаха в руското училище към посолството на СССР. Под влиянието на съветските колеги на баща ми обаче, той каза, че би било  престъпление да не се ползваме от случая да науча западен език. След едномесечен престой в училището на посолството аз се оказах в първи клас на близкото до посолството френско общинско училище.  И така до края на трети клас. Въпреки следенето на българската учебна програма с помощта на мама, аз прописах първо на френски, и едва в последствие на български език.

- А после - до края на завършването на прогимназиалното си образование?

- До края на четвърти клас, който прекарах в 42-ро основно училище в София, аз все още бърках латинските и български букви и това ми създаваше немалко проблеми. Завършвайки шести клас, баща ми отново беше изпратен зад граница и аз трябваше да тръгна отново със семейството си - този път за Анкара, столицата на Турция. Там попаднах в подготвителен клас на Анкара колеж, училище с преподаване на турски и английски език.

- И къде преминаха твоите младежки години, с други думи - през кои средни учебни заведения трупаше знания в гимназиалното си време до дипломирането си?

- В Анкара учих до 9-ти клас, след което, поради това, че тогава не съществуваха системи за взаимно признаване на образованието се завърнах в България и записах в 10-ти клас на 114-та гимназия с преподаване на английски език. Родителите ми останаха в Турция, а аз живях в България под „надзора” на баба си (по майчина страна). Тъй като нямах оценки от 9 клас се наложи да завърша с пълна матура, където не се представих възможно най-добре, но завърших с много добър, но не отличен успех, което остави у мен доста горчивина.

- Нека се върнем няколко години назад, за да ми кажеш имаше ли хубаво детство, по-различно ли беше в Париж, отколкото у дома?

- Нещата са несравними. България си е България - Родина! Всичко е мило, родно, познато. Париж, макар и културна столица на света по това време, с впечатляващия си блясък, изключителни музейни и исторически сбирки и паметници си е чужбина. Колкото и да си добър и даже да превъзхождаш местните, ти си винаги чужденец и не докрай приет. Иначе престоя там ни научи всички на нови, много нови и впечатляващи неща.

- И хайде да продължим пътуването на наша си, българска земя. И не в учебни зали за усъвършенстване, в експериментални центрове и в цехове със шум на  машини и със съсредоточено мълчание на хора. Нямам търпение да те попитам откъде и кога попадна в плен на книгите на изкуствата, на културата? Аз така те наричам - техен пленник и предан почитател! Имам ли право?

- Книгите - това е нещо специално. Когато си лишен от нормалната си среда, искам да кажа на родните си връстници и живееш в чуждо обкръжение, книгите стават твой пръв приятел. Още от първите ми училищни години. Това бяха и годините в които започнах да се запознавам с българската литература, с Ран Босилек, с Ангел Каралийчев, с Елин Пелин, Вазов, Йовков, Каравелов,  Ботев, Чинтулов, Петко Славейков. Четях и много руски книги, знаех почти наизуст „Сказка  о царе Салтане” на  Пушкин,  знаех и обичах „Чук и Гек” на Аркадий Гайдар,  „Золотой ключ или приключения Буратино” на Алексей Толстой, „Тарас Булба” на Гогол, четях Лев Касил, Александър Фадеев, Валентин Катаев, Александър Грин и др. Четях и на френски, басните на Лафонтен, приказките на Шарл Перо, „Парижката Света Богородица” и „Клетниците” на Юго, „Граф Монте Кристо” и „Тримата мускетар”, „Гаргантюа и Пантагрюел” и още, и още… С колежа се появи интересът и към английската литература, а по-късно - в София и към американската.  В английската гимназия имахме театрален състав, в който участвах. Тогава започнах да се интересувам много повече от театъра, в началото с древногръцката драматургия на Аристофан, Есхил, Софокъл, Еврипид. След това се прехвърлих на Шекспир, Молиер,  на Бертолд Брехт, Сърдитите млади хора, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу, Артър Милър, Горки, Кокто, Дарио Фо,  и т.н., и т.н. Четях много и безсистемно. По това време българския театър беше наистина на висота, както и българската драматургия. Тук не е нужно да изброявам, тъй като колективите на Народния театър, на Младежкия, на Сълза и смях, Трудов Фронт, на Театъра на народна армия, на Сатиричния театър бяха събрали такава плеяда от таланти, просто незабравими и недостижими днес. Да не говорим за автори - Валери Петров, Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов и още много други. В тези години, четях и много научна фантастика и най-вече, световната класика. Най- малко познавах азиатската литература, а всъщност  и сега също, въпреки, че знаех  автори като Рабиндранат Тагор (Индия), Сабахатин Али, Назим Хикмет, (а по-късно се запознах и с Орхан Памук, Орхан Кемал, Решат Нури от Турция), Кобо Абе, Шюсако Ендо (Япония), и някои арабски мъдреци, като Омар Хаям, например. Африка също ми е абсолютно бяло петно.

Не мисля, че имам системни знания, четял съм и продължавам да чета безразборно и много и винаги намирам нови идеи, различни възгледи, опитвам се да вляза в кожата на автора и да разбера, какво го кара да вижда по този начин нещата, защо интерпретира едно или друго явление по един или друг начин, какъв е контекста, на времето в което е живял и писал. Мисля че до последния си дъх и до последната си капка съзнание няма да се отегча от това да чета и да се сблъсквам с непознатото за мен. За съжаление трябва да призная, че колкото и да знаем, все пак ние сме с доста ограничен капацитет (примерно ако човек е много голям читател и чете да речем по 100 книги годишно, и ако има 60 години съзнателен живот, да речем между 17 и 77 години, той би прочел максимум 6000 книги). Сега с помощта на компютъра и още повече с появата на изкуствения интелект, възможностите ни значително се разширяват. Но пък и количеството информация, което се генерира около нас, нараства лавинообразно и това, което е смислено и полезно, се открива все по-трудно и изисква значителна предварителна подготовка и способност да се мисли критично.

- Започнах въпроса си не случайно с обичта, с привързаността си към книгата, защото с нея е свързано началото на нашето общуване и трайно приятелство. След като дълго време те виждах почти на всички премиери на новоизлезли книги от различни автори, дойде и нашето първо пътуване с книги за кюстендилското читалище от водещото наше издателство „Захарий Стоянов” и изключително интелигентната среща на поети и публицисти с техни творби в една от залите на Художествената галерия „Владимир Димитров - Майстора”. После присъствах и в други, поредни творчески събития, за да разбера, че идеята ви с акад. Иван Гранитски, директор на издателството, е станала традиция. Кажи ми как родихте тази идея и кое ви кара с г-н Гранитски да я поддържате, радвайки й се?

- Тази идея се роди преди много години. Първоначално исках просто да помогна на издателството и на Иван Гранитски,  защото го виждах как се бори с трудностите и каква апостолска дейност извършваше за поддръжка на съвременните български литературни творци, които в годините на прехода живееха и живеят съвсем не радостно и уютно. В съвременна България ние направихме преход от „развит социализъм” към „див, и пещерен капитализъм”. Решихме да отречем всичко, което Държавата беше постигнала за 45 години и да строим от нула „нов либерален модел”. И то по англо-саксонски образец. Това, кое е най-добро, се диктува от крайно прагматичното мислене. Необходимо е обществото да се манипулира, да се дезинформира, да се държи разединено, объркано, за да може да се „управлява” лесно и удобно. За целта образованието трябва да се доведе до това всяка група да има някакви специализирани познания, позволяващи й да изпълнява определени внушени й функции и да не мисли критично, да не е в състояние да анализира действията на управляващите, да бъде конформистко настроена и да прави това, което се иска от нея. Обществото трябва да бъде едно голямо „стадо”. Англо-саксонците са родили „1984″, „Прекрасният нов свят” и „Биг брадър”, не някой друг. И не случайно. Тяхна измислица е „меката сила”, бихейвиористичната психология теорията на рекламата, маркетинга и „връзките с обществеността”, всичко, свързано с тоталната манипулация на човека и с възползването от слабостите на нашите рецептори и психика.

През последните 35 години държавата ни се плъзга към бездната на тъмнината и безпросветността. Неграмотността нарасна до 30% и с нашето постепенно изчезване(искам да кажа на нашето поколение) ще расте още по-бързо.(от по-малко от 1% по време на социализма). Младото поколение, с новите средства за комуникация се превръща във все по-първосигнално, загубва способност да чете и общува с езика. Без език се губи способността за второсигнално поведение, за абстрактно мислене. Отиваме към интуитивно мислене, говорим не вече за интелигентност като характеристика на съзнанието, а за емоционална интелигентност, която в голяма степен е функция на подкорието и подсъзнанието.

Това, че вече 14 години организираме с  Иван Гранитски дарения на книги на издателство „Захари Стоянов”, и се опитваме да срещнем българските интелектуалци  и учени с обществеността е нашият начин да отговорим на тези пагубни тенденции, да забавим и да спрем, до колкото можем, този процес. Не че съм голям оптимист, но пък не мога да се примиря, че ще загубим без борба (сега е модерно да се казва: не искам да съм лузър - пак от английски).

- Знаем, че твоята скромност те въздържа да споделиш, че не можеш без книги, че купуваш много от книгите на издателство „Захарий Стоянов” и че заедно с акад. Гранитски правите дарения не само на кюстендилската библиотека. С какви чувства правиш това, достойно за уважение, духовно благодеяние?

- Мисля, че на този въпрос в голяма степен  вече отговорих. Но, разбира се ние насочваме не малки усилия и към училищата, въпреки, че наблюденията ми са, че младото поколение все по-малко чете и е все по-неграмотно. Факт е, че младите, не могат да възпроизведат точно това, което са прочели и по-скоро чули и т.н. Правим дарения и на читалища, защото има все повече хора, които не могат да си позволят разходи за покупки на книги. Както казах, ние не можем да гледаме безразлично на всичко това и да не се борим.

- Освен, че даряваш, ти и колекционираш книги не само от български писатели, имаш ли предпочитания от кои жанрове да купуваш най-много?

- Да, така е. Купувам и колекционирам много книги и на различни езици. В последно време, купувам много научна литература, свързана с управленските науки и финансите най-вече на английски и френски език, но също така и книги по математика, философия, психология, история, и разбира се, художествена литература. Следя и доста периодични издания.

- Именно като дарител и колекционер на книги да те попитам - идва ли краят на живота на печатното слово, респективно на желаната от много българи книга и поддържането в къщите си на домашни библиотеки?

- Сега има много нови възможности. Например дъщеря ми чете много електронни книги, а и аз самия също „свалям” от мрежата не малко неща. На компютъра си имам книги, музика и друга информация, която е над един терабайт, а имам архиви, заедно с фотографския ми от няколко терабайта, нещо като информацията в Народната библиотека. Няма да имам сили (поради ограничените си възможности, за които вече говорих) да обработя всичко това в детайли, но бога ми, имам огромното желание да бих могъл.

Въпреки това не мисля, че идва края на печатната книга. Ние сме прекалено свикнали с нея, а тя е по-удобна и по-ергономична от компютърния екран.

Освен това наблюдавам какво се случва в дните на книгата на бул. „Витоша” и в градинката на НДК, колко много издателства има и колко много публика. Книги се купуват, въпреки, че днес тиражите не са като едно време.

- Как си обясняваш този печален факт, че освен хора като вас, малцина останаха продължителите и поддръжниците на възрожденските традиции за разпространението на българската литература?

- Да, вярно, е че не сме много, но все пак ни има. Е, надявам се, че с времето ще имаме и други последователи.

- Как управници и цели правителства допуснаха големият брой книжарници в цяла България да се превърнат в кръчми, игрални зали и бутици?

- Това, че правителствата и държавата абдикират от подкрепата на културата като цяло и в частност на литературата, е голяма трагедия. Неадекватността на управлението в областите на обучението на подрастващите, културата и науката се вижда най-вече в това колко малко средства се отделят за тази цел в сравнение например с разходите за полиция, военни цели и заплати в държавната администрация. Всичко това, обаче неминуемо ще има тежки последици за националната икономика в най-близко време. Образованието отдавна не подготвя необходимите хора и дефицитът от квалифицирани кадри в редица икономически отрасли в страната достига критични стойности.

- И още - защо сринаха из основи разпространителската мрежа за всяка новоизлязла книга. Къде са духовните апостоли-възрожденци като Матей Преображенски-Миткалото?

- Това е тъжна история. Имаме празник на българските будители, но кои са те и колко останаха? Българският учител, който в средновековна, възрожденска, поробена България е бил основния стълб на това движение в страната ни, сега вече далеч не е такъв. Той е смачкан, без самочувствие, без себеуважение и най-вече се е предал, та камо ли да подбужда някого към действие. Хора като Иван Гранитски, които са като Миткалото, можеш да ги изброиш на пръстите на едната си ръка.

- Казваш, че колекциите ти с картини от различни художници са скромни, но интересни за теб. Не само за теб, драги Бойко. За мен е удоволствие да разглеждам само изложените на етаж и половина в завода в Кюстендил картини. Какви са намеренията ти за разширяването на изложбата и увеличаването на броя на картините в личната ти колекция?

- Картините са нещо специално за мен. Аз обичам рисуването от детските си години, даже ходех по кръжоци в Пионерския дворец. Участвах и в детски конкурси и то не съвсем безуспешно. Имах и желание да уча в художествената гимназия, но това така или иначе не се случи. Така, че слабостта ми към изобразителното изкуство е обяснима. Картините всъщност са много повече от това, което сте видели и колекцията ми продължава да се увеличава бавно, но сигурно.

Освен картините имам и огромна колекция от албуми, както от почти всички големи световни музеи, така и по автори, като особено ценя изданията на „Ташен”, които са наистина уникални.

- В друга част от свободното си време отделяш за любителската си фотография. За съжаление не съм виждал подредени на едно място твои снимки и на по-големи фотоси? Какви са амбициите ти в това отношение?

- Заниманията ми с фотография започнаха сериозно с раждането на дъщеря ми. Тя беше първият ми най-важен обект. Въпреки това и преди това се бях увличал по фотография под влиянието на мои приятели, които се занимаваха професионално с нея. Това, че работих в „Редки метали” и имах относително високи доходи за онова време, ми даде възможност да си купя добра техника, руско и немско (от ГДР) производство.

Имаше моменти, в които увлеченията ми поохладняха, особено с появата на цветните филми. Просто проявяването и отпечатването в домашни условия стана по-сложно и времепоглъщащо.

С появата на цифровата фотография и портативните лаптопи и особено телефони и таблети работата се промени. Сега създаването, съхраняването и обработването на фотографии и филми (клипове) стана много по-лесно и бързо. При това фотографията замества заниманията ми с изобразително изкуство (въпреки, че и до днес понякога, извънредно рядко, хващам молив и акварелните четки). Тъй като нямам много свободно време да се занимавам със софтуерна обработка (а съвременните софтуери, още повече тези с елементи на изкуствен интелект, имат огромни възможности) винаги съм обръщал повече внимание на композицията, момента и настроенията. В снимането съм също хаотичен, снимам пейзажи (включително и от ракурси, които изискват използването на дронове), животни, хора. Особено интересно ми е да снимам приятели, когато не позират и са заети с мислене или с работата си, или пък се забавляват. Така ги преоткривам, улавям настроения, вътрешно напрежение, концентрация, удоволствие и още много други фини  нюанси и емоции. Обичам след това да им подарявам портретите им и да ги обсъждаме или просто да им доставям радост.

Вече имам архив от няколкостотин хиляди снимки и въпреки, че Иван Гранитски  и Ивайло Мирчев многократно ме подтикват да направя изложба, аз никога не съм си представял, че действайки като любител, имам основание да правя такова нещо.

- Как възприемат всичките ти, от интересни по-интересни, хобита, занимания и посещенията ти на толкова много културни събития най-близките ти у дома? Питал ли си се кой си ти в техните очи и как гледат на този начин на твоя личен живот?

- Аз действително имам много хобита и никога не скучая. Жена ми твърди, че никога не е виждала по-любопитен човек от мен - готов да си навре носа навсякъде. Картините, фотографията и книгите са само една част от нещата. Това не са единствените ми колекции. Имам колекция от пишещи средства - писалки, химикалки, ролери, автоматични моливи на почти всички известни марки. Някои от тях са истински произведения на изкуството, други са истински технически достижения. Никога не трябва да се забравя, че преди пишещи машини и персоналните компютри, преди издателската работа всичко е минавало през перото на автора.

Но не само това. Една от мечтите ми в юношеските ми години, която никога не можах да осъществя, е да летя. Всъщност не съвсем, защото леля ми и вуйчо ми са военни и в последствие граждански летци, и аз от детска възраст съм ходил по летищата и съм летял с Ан-2, Ли-2, Ан-14 и почти всички машини на авиокомпания „Балкан”. Интересът ми към самолетите и самолетостроенето обаче е огромен. Самолетът е едно от върховите достижения на човешката техническа мисъл и е фокусирал моето внимание, възхищение и ако щете пиетет.

Притежавам уникална колекция от модели на военни и граждански самолети и хеликоптери, като се започне от Първата световна война, премине се през Втората и се стигне до последните модели пето поколение „Стелт”. (За огромно съжаление и в миналото, и сега трябва да отбележим, че върховите технологични решения и достижения на човечеството се развиват и използват първоначално за разрушителни, военни цели и едва в последствие се търси приложението им за граждански цели. И така е със всичко, като започнете от създаването на барута и взривните вещества, минете през транспортните средства и завършите със съвременните средства за комуникация, за навигация и изчислителните машини. През всичко, без изключение.

Но и колекцията от граждански и транспортни самолети си я бива. И там човешките постижения са изключителни. Имам не малко модели от средата на 60-те години на миналия век та до последните Еър-Бъс и Боинг, Ил, Ан и Ту.

Вярвам, че всичките ми колекции ще продължават да се развиват, защото, човечеството не се спира, и в техниката, и в изкуството, изобщо във всички сфери на човешка дейност.

Семейството ми в лицето на съпругата ми и дъщеря ми (която всъщност вече отдавна е самостоятелен човек) проявява много търпение, въпреки, че често прекалявам като им натрапвам това или онова. Аз им дължа много, защото без тяхната „мълчалива подкрепа”, и изключителната им роля в осигуряването ми в чисто битово отношение, аз едва ли щях да мога да отделям толкова внимание на „капризите си”.

- Моите впечатления са, че имаш искрени и верни приятели, а дали са достатъчни за необходимото ти общуване, ти си знаеш. Много или малко са те в твоя интересен и взискателен живот?

- Познати имам много, искрени и верни приятели много по-малко, но това е естествено - те са хората, които имат значение за мен и са важна част от моя живот.

- Впрочем какво е за теб приятелството и готов ли си да стъпиш в огъня за верния приятел, както е казал народа ни?

- Човек е обществено животно. Не мога да кажа със сигурност, кое е по-важно за неговото формиране като личност от генетичния материал или възпитателното въздействие на човешкото обкръжение. Въпреки, че генетичният материал, като материален носител на наследствени белези е първичен, ролята на възпитателните въздействия е решаваща за крайното му оформяне (достатъчно е да споменем децата отгледани от вълци и намерени и върнати в обществото след 7 -та или 8 -ма година от живота им - те никога не стават истински човешки същества. И това е доказано от науката и е неоспоримо.) Така, че нашето обкръжение е изключително важно за нас. Човек не избира семейството си и ако има шанс именно в него  получава първото си възпитание и уроци,  започва оформянето му като човек. По-късно се намесва училището и там вече той за първи път започва да се сближава с други чужди нему човешки същества, да разбира че с някои от тях има общи ценности и интереси. Появяват се първите му другарства.

Истински приятели обаче той започва да има след  самоосъзнаването си и самоутвърждаването си в юношеските си години. Човек не може без приятели, той винаги е част от група, от съмишленици, от близки по разбирания и ценности хора. У тях той намира увереност в личностните си качества,  учи се на взаимопомощ, съдействие,  намира емоционална близост и получава подкрепа. Истинския ти приятел е този, които не ти спестява нищо и който безкористно ти се притича на помощ на подходящото място в подходящото време. Ласкателите не са истински приятели. Не са и тези, които търсят користно близост с теб. Това е моето разбиране за приятелство. По принцип винаги съм смятал, че хората трябва да се отнасят с реципрочно уважение и търпение един към друг. Когато има колизии на интереси трябва да се търсят компромиси. Никога не трябва да се забравя максимата че „Твоята лична свобода спира там, където започва свободата на някой друг”. От тук и моето разбиране, че по принцип, когато това нищо не ти струва, винаги трябва да помагаш на другия. С приятелите обаче минаваш отвъд този принцип. Към тях имаш задължение. Те са нещо повече от обикновени заобикалящи те. Не подадеш ли навреме ръка, значи, че ги предаваш. Не забравяй, че техният кръг е твой личен, съзнателен избор. И за теб те са повече от роднини!