Асен Масларски, композитор, поет и певец: „България е моят дом, родното ми село, вечното мое убежище”

интервю на Петър Андасаров

- Извини ме, но за мен е странно това, че си завършил специалността българска филология в Шуменския университет „Св. Константин Преславски”, а факултативно театрознание и режисура, но не и музикално училище или Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”. Странно, защото досегашните ти професионални изяви са главно като композитор и певец. Помогни ми - как да си обясня това?

- Наистина, може да изглежда странно, но музикалната история познава много случаи на изключително популярни музиканти и песнотворци, които не само че не са учили музика, но и въобще не познават нотите. Което не им е попречило да създадат невероятно красиви, сложни и обичани от хората произведения. Просто не са смятали за необходимо да учат да четат или пишат музика. И да се разберем: не визирам класическите музиканти и композитори, към които изпитвам невероятно уважение и респект! Говоря за имена в поп и рок музиката: Елвис Пресли, Ерик Клептън, Пол Макартни, Джими Хендрикс, Стиви Уондър, Боб Дилън, Лайнъл Ричи, Принс… И това е само върхът на айсберга. Мога да продължа до безкрайност.

Е, при мен не всичко беше „на гола поляна”. Майка ми беше учителка, преподаваше и пеене, занимаваше се със самодейни хорове и ме водеше с нея по курсове и обучения още преди да тръгна на училище. Та поне с нотите се оправях. Но идеята за музикално училище винаги съм отхвърлял с хлапашка самоувереност:” За какво ми е? Аз това си го знам!” Едва по-късно, като един доморасъл Сократ, проумях, че това, което знам, означава единствено, че нищо не знам. И се започна със самообучението, с едни опърпани от разгръщане школи, с много часове насаме с китарата… Наблягах на инструмента, защото това може да се учи. Но способността да създаваш музика не се учи! Това е Божа работа! Познавам цял куп перфектни музиканти, които на прима виста свирят невероятно сложни и трудни партитури, обаче те самите не могат да сътворят нищо свое.

- И другото, което ме впечатли, е началото на творческия ти път още през 1974 година, тоест първите си песни създаваш, когато си на петнайсетгодишна възраст. Разкажи ни за този много важен твой период, в който поемаш успешно по пътя на творческото си развитие.

- Връщаш ме в ученическите ми години, когато имах късмета да бъда в един клас с моя прекрасен приятел Цветан Начев. Тогава той правеше първите си опити в поезията, а аз пък започнах да обличам в музика  тези негови стихотворения. Хей така - като на игра! Но ни се получаваше! Тогавашните ни сбирки (или „купони”) не минаваха, разбира се, без звуците на грамофонните плочи и касетофоните, но съществената част от тези вечери отреждахме на китарата и нашите си песни. За трите години в гимназията направихме безброй песни (в смисъл, че изобщо не ги брояхме). Едва след време, благодарение на Валентин Митрани - озвучител на Шуменския драматичен театър, добих представа какво сме натворили. Той чу някоя и друга от песните ми и един ден каза: „Я си смени струните на китарата и ела утре в студиото!” След това прехвърли питата с първите ми професионални записи на една 90-минутна касета. Аз самият се изненадах колко много време е това! И то изключително авторски песни. В София живеех на сто метра от Националното радио, но тогава оттам излизаше продукцията на цялата българска музика и графикът за записи обикновено беше запълнен до края на годината, а често и за следващата. А имаше и едни комисии, чиято „цедка” беше много ситна и в ръцете на утвърдени композитори, музиканти и поети. Кой ще обърне внимание на някакво хлапе там, колкото и талантливо да е то?! След записите тази касета, естествено, попадна в женски ръце и беше „въртяна” до пълното ? амортизиране. Чак след много години възстанових някои от песните. И то, повярвай ми, без да променям нищо в хармонията или кантото! И  помня как големият композитор и музикант Димитър Гетов, който аранжира една от тях („Залез”) и в чието студио я записвах, се поинтересува кога съм я писал тази песен. „Някъде между 1973 и 76-а” - отвърнах. „Ако тогава я беше записал тази песен, днес щеше да е евъргрийн!” - рече той.

- Ако нямах примера с нашата съвместна работа в раждането на общата ни песен „Пътека през снега” по мои стихове и твоя музика и авторското ти изпълнение, нямаше да знам предварително, че ти пишеш музиката на песните си преди всичко върху едни от най-добрите образци на българската поезия, по стиховете на известни съвременни поети и върху собствени стихотворения. Как ще ни обясниш тези свои предпочитания?

- Едва ли ще мога да го обясня с няколко думи, но така се случи, че цял живот пея песни, чиято музика съм сътворил аз. Да, те са създадени по едни от най-добрите образци в поезията ни, но не си съвсем прав за известните поети. Не робувам на имена и имам песни по стихове на съвсем незнайни автори. Важното е поезията им да е истинска, да те докосва, да носи своето послание. Имам усета за качество, а и улавям мелодията на стиха. Тази любов и отношение към изящното слово сигурно ми е вродена или съм я култивирал още в детството си. Знаеш ли, като малък бях вечно болен. Все с висока температура, все на лекарства и инжекции, все вкъщи и в леглото. До към 5-и клас бях направо със статута на частен ученик. Та тогава дългите ми дни и нощи минаваха в четене. А покрай всичките индиански романи „погълнах” и много поезия. След време дойде и филологията, която дооформи вкусовете, предпочитанията и критериите ми. И като заговорих за онова време… Неизменна практика беше да си купувам всяка първа и втора новоиздадена стихосбирка - независимо на кой млад поет. Първата книга обикновено определяше в личната ми класация заслужава ли внимание авторът или не. От втората пък зависеше дали интересът ми към този човек и творчеството му ще продължи.

Естествено, не мина и без мои стихотворни опити и изяви. В началото на 90-те години издадох един изцяло авторски (музика и стихове) албум „Спасителят на прага”. Но не пренебрегвах разкошните стихотворения на други хора. Те (стиховете) не ме оставяха на мира докато не се превърнат в песни. Понякога ги носех дълго в главата си, друг път мелодията буквално се „изливаше” още при първи прочит. Пък и приятелският ми кръг оказваше благотворно влияние върху мен. Говоря за такива поети и писатели като Виктор Самуилов, Васил Сотиров, Емил Симеонов, Борис Гуляшки, Валери Станков, Христо Карастоянов, Маргарита Петкова, Милена Лилова, Мишо Белчев… За времето, за което говоря, те бяха „младите”. Е, не странях и от поети като Любомир Левчев, Найден Вълчев и много, много други светли таланти. Да не изброявам безкрайната редица имена. Този период, за който говоря (от средата на 70-те до края на 80-те години), аз лично си го наричам „Златният век”. Имаше изключителен подем и постижения не само в музиката, но и в художествената култура като цяло.

- И съвсем естествено идва следващият ми въпрос - значи ли, че и музикантите, които композират по стихове на случайни автори и самозванци, са посредствени, тъй като общо взето техните песни са безлични, не правят впечатление и не се задържат в репертоарите на програми в радиа и телевизии?

- Виж сега, това творческо раздвижване, за което споменах, обуславяше появата на нови творци, които да го „захранват” и осмислят, да внасят свежа струя. В същото време литературната ни съкровищница сякаш трудно откликваше на новите динамични времена, модерни вкусове и настроения. От една страна имаше глад за поезия, от друга -   мнозинството от хората, пишещи песни, откровено казано, бяха на „Ви” с нея. И всичко това доведе до появата на т.нар. текстописци (между които и някои много добри и сръчни). Сред тях слагам и твоите „случайни автори и самозванци”. Не че ги е нямало и преди, но сега буквално се нароиха и избуяха. И ни заля огромно количество песни, чието съществуване авторите оправдаваха с това, че работят  за „лекия жанр”. Песни-еднодневки, чието съдържание въобще не те докосва, не те ангажира. Технологията по създаването им е проста и ясна. Първоначално се измисля мелодията с „на-на-на” или, както се шегува един приятел, с думи на „финландски”. Със симбиозата между музика и думички се захващат текстописците, които напасват сричките според матрицата на композитора. Бързото темпо на песента и танцувалният ? характер обикновено изискват кратки, често повтарящи се фрази, които в повечето от случаите не е задължително да носят кой знае какъв смисъл. Не случайно големият Стефан Диомов признава, че наистина най-трудното нещо е да направиш бърза и смислена песен, в която текстът да не е набор от произволно взети думи. А е факт, че има големи музиканти, които обръщат огромно внимание на музикалната форма на своите произведения, но думичките им служат единствено за пълнеж. Нещо там да се пее… Като музиканти не бих ги нарекъл посредствени, но продуктът им е „заразен” с посредственост. В резултат - неизбежно се стига до… да не кажа до провал, но в най-добрия случай до компромисно произведение. Мнозина изтъкват факта, че често драгият слушател харесва песни на чужд език. Език, който не разбира, не знае за какво става дума, за какво му пеят. Харесва обаче красивата мелодия на песента, ритмиката ?, майсторското изпълнение на певците. И тази констатация им „развързва ръцете”. Днес при младите се шири тенденцията песните задължително да са на английски език. Вероятно ги води ефимерната надежда, че по този начин току-виж са направили хит, който да покори световните сцени и да влезе в програмите и класациите на чуждоземските музикални телевизии и радиостанции. Шекспир ли им пише текстовете, Бърнс ли, не зная! Но все си мисля, че „модерните” изпълнители и групи в този си стремеж губят най-важното - част от българската публика.

Така е, подемът във всяка една област неизменно води до увеличаване количеството на продукцията. И би трябвало да потвърждава онова правило там… за съотношението между количество и качество. Но, уви, често чуваме неща, правени като за ширпотреба. Заляха ни поетични стъкмистики, а понякога се пеят дори откровени глупости, които показват бедната езикова и художествена култура на авторите им.

Вниманието към поезията, към всяка строфа, към всяка метафора, към запеваемостта и шлагерния момент в музиката  при мен са издигнати в култ. Това прави истински качествените произведения да изпъкват и да се помнят с години.

Казвам това, разбира се, от моята си „камбанария”. И признавам, че аз самият търся една доста по-различна аудитория от „широката”. Стига ми и онази част от нея, която чува и разбира. Какво да се прави? Въпрос на вкус, на възпитание, на естетика. А може би и на възраст?!

- И нещо, което силно ме отблъсква чуя ли самообявяващи се музикални дейци да обявяват своите нискокачествени, а понякога и с горе-долу приемливи качества песни, наричайки ги „парчета”. Има парчета от тухли, от камъни и от какво ли не, но да наречеш създаденото от теб музикално-песенно творение „парче” е най-малкото проява на неуважение към музикалното изкуство. Съгласен ли си?

- Че е неуважение към изкуството - неуважение е! Но иначе с право използват този термин, когато говорят за нискокачествените си или с горе-долу приемливи качества песни, както си ги охарактеризирал ти. Щом отговарят на посочените от теб характеристики, то ще е обида за музиката да ги наричат песни. „Парче” обаче е дума, която ме забавлява. Особено когато я променя в ж.р. Тогава излиза, че си създал „една парча”. Е, щом това харесва някому…

- След като си започнал на 15 години да правиш опити, и то успешни, в музикалното творчество, значи ли, че тъкмо през гимназиалното си време в Седма софийска гимназия са вече по-сериозните ти работи? Впрочем, кога усети, че стъпваш смело по професионалния си път?

- О, гимназиалният ми период беше само романтичното начало. Последваха студентските ми години и песни. Май беше 77-ма, когато направих „Огън на брега” по стиховете на Валери Станков. Песен, която се роди буквално с първото прочитане на стихотворението и която съм чувал да я пеят край огньовете по плажовете от Дуранкулак до Резово. И знаеш ли кое е най-хубавото? Почти никой не знае кои са авторите й. Пеят я, защото им харесва, а не защото е на този или онзи. А някога, освен на студентските купони и бригади, се представях с моите песни и на т.нар. прегледи на художествената самодейност. Естествено! Къде другаде? Получавах какви ли не награди, радвах се на фотоапарати, книги и какво ли не, но си оставах самодеец. А като най-голямо постижение тогава се считаше, ако на тези прегледи те класират за благоевградския „Ален мак”.  По телевизията можеше да те покажат!… Мен за „Мака” все ме отрязваха с думите: „Хубаво пееш и свириш, много са ти хубави песните, но не са за там!” Какво да направя, като пеех за нормални човешки чувства и тревоги, а не вдигах юмруци и не свалях Пиночет? За форуми като „Златният Орфей” или „Песни за Бургас, морето и трудовите му хора” пък дори не си бях и помислял. Там беше царството на професионалистите.

Аз наистина не зная кога настъпи вододелът между аматьорските ми изяви и професионалните! Ако вземем за критерий получаването на хонорар, то началото тогава би трябвало да бъде годината 1979-а, когато след поредица от концерти, организирани от Младежкия дом в Толбухин (сега Добрич), където за първи път ми платиха. Там се срещнах и поставихме началото на едно дългогодишно сътрудничество и приятелство с популярния певец Михаил Белчев.

Да, това бих го нарекъл началото на професионалния ми път в музиката. С Мишо работихме цели три години. Но това не беше само работа. От него научих и разбрах много неща. Най-вече какво трябва и какво не трябва да се прави на сцената. Ние бяхме почти  денонощно заедно и направихме неизчислимо количество концерти, участия в сборни програми, пролетни и абитуриентски балове, участия в ТВ предавания. Най-хубавото беше, че навсякъде и неизменно бяхме „на живо” - една китара и два гласа. И тогава разбрах, че правим най-истинското нещо на света! Не лъжехме никого и се радвахме на любовта на хората, които ни слушаха. А тъкмо тогава изникна модата на плейбека и мало и голямо обикаляше страната с едни куфарчета, пълни с касетки, от които не се знаеше дали звучи само музикалния съпровод или има записани и гласовете на певците.

- И един междинен въпрос - през това време, когато се оформяш като човек на музиката, имал ли си силно влечение към нея, към какъв жанр и до каква степен?

- Влечение ли? Винаги съм обичал и живял С и ОТ музиката! И това, което неизменно съм поднасял на аудиторията, е изпятата поезия. Май Шарл Азнавур беше казал, че има музика за главата, музика за сърцето и музика за краката. Е, първите две явно са били направо част от кръвоносната ми система, част от мен. Не държа на някакво жанрово определение. Просто пея и усещам кога стиховете и музиката достигат до душите и умовете на хората и това ми е достатъчно. Поднасям песните си винаги от 1 л. ед. ч. Да, те са мои, но и на хората, които ги слушат. Няма нищо по-хубаво от това, когато усетиш, че с публиката сте едно и тя се отъждествява и с теб, и с лирическия герой. А от сцената към залата и обратно прехвърчат флуиди и това усещане е неописуемо и велико.

- Интензивно е развитието ти като изявен, известен и интересен композитор и изпълнител, твоето име е сред най-тачените бардове - поети с китара, и с изпята - реализирана в песни, поезия. Какво значение отдаваш ти самият на тази си дейност?

- Винаги съм усещал излизането пред публика като огромно удоволствие, но и отговорност. Тя е дошла да те слуша, а ти да я потопиш в чувствата и емоциите, които им носиш с всяка една песен. Най-добре се чувствам, когато залата не е затъмнена. Това, да си изправен на сцената само ти с китарата си и да виждаш лицата и реакциите на хората, не може да бъде описано. И никога не забравям, че хората идват да ме слушат, но и да се забавляват. А тук нещата опират до правилния подбор на песните, тяхната тематика и послание. Слава Богу, имам ги за всякакво настроение и ситуация!

А знаеш ли, че музиката е и терапия? Излизал съм на сцената уморен, със зъбобол, с ужасно главоболие или друго физическо неразположение, а след края на концерта съм забравил болките и се чувствам като новороден! Излекуван!

- А как чувстваш, че те приемат твоите колеги, най-изявените творци в областта на музикалното творчество и най-вече публиката?

- Винаги на първо място съм поставял Нейно Величество Публиката с  реакциите и оценките й! Не се взирам в лицата и не разчитам на оценките на колегите ми. Мнозина от тях живеят с чувството, че са най-доброто нещо под Слънцето, а конкуренцията по принцип е голяма и важна за тях. Аз искам и правя всичко по своя си начин и единственото ми вълнение е свързано с това как ме приема публиката, а не останалите на сцената или зад кулисите. Всеки един артист вярва, че е най-добрият и прави нещата по най-добрия начин. И аз така. Своите неща! Без тази увереност не бих излязъл на сцената. А колкото до конкуренцията? За мен важното е не да се поставям и чувствам на първото място, а да съм точно на своето си собствено място. Това ме прави силен, интересен, с това правя впечатление. Както и всеки един от колегите ми, между впрочем. Стига да са го проумели.

- Написаните, изпълнени и издадени досега твои 150 песни имат собствена вярна аудитория и това не е ли категорично доказателство за твоята зрялост и за популярността ти, убедил ли си се сам в това мое твърдение?

- Аз вечно се съмнявам във всичко! Е, в себе си не чак толкова. По-скоро  съм зверски самокритичен. Но във всички случаи се старая да удовлетворя очакванията на хората. Казваш, че песните ми имат своя вярна аудитория. Прав си. Доказва го и фактът, че често ме канят като гост-изпълнител на лични празненства, рождени дни, приятелски сбирки. Неописуемо удоволствие е да видиш как хората се радват на песните ти, искат да ги чуят не от диска, а „на живо” и да ги пеят с теб. С тях те се обичат, с тях страдат и се разделят, с тях празнуват. Те са им някаква утеха, а често и стимул да направят някоя решителна стъпка в живота си. И съм щастлив, че чрез тях ме идентифицират като частица от техния свят. А дали са точно 150, малко по-малко или повече - не съм си играл да ги броя. Отскоро започнах да мисля за един бъдещ концерт, който ще носи името „Нечувано”. Песни, някои от които и в буквалния смисъл нечувани. И са останали нечувани, защото винаги енергията, която хвърлям, е до момента, в който песента е записана. Последващата реализация на песента вече по-слабо ме интересува. С две думи - не ставам за търговец или пласьор на творчеството си. Но когато започнах да описвам песните, които ще изпея, разбрах, че е невъзможно да се поберат в рамките на един концерт. Изреждайки само авторите на стиховете стигнах и надминах цифрата 40. А като имаш предвид, че по някои поети имам повече от една песен! Или, че само по стихове на Валери Станков съм написал повече от 20 песни. Ясно е, че концертите трябва да бъдат поне два, за да успея да изпея поне 90% от тях. И най-интересното е, че същият процент от поетите са членове на СБП. Ами то това направо си е една антология на съвременната българска поезия! И дано Съюзът помогне за реализацията на това мое намерение, че очевидно няма да е по силите ми да го организирам сам. Пък и защо да не провокирам някой издател? Това наистина ще бъде една голяма антология, а почитателите на поетите ще станат част от вярната аудитория. Не казвам „вярната ми аудитория”, защото смятам, че всяка песен е рожба на четворката - композитор, автор на стиховете, автор на аранжимента и изпълнител. Всяко едно звено трябва да бъде на ниво, за да се получи добър резултат.

- И сега - по-конкретно за издадените твои 11 албума - CD. Би ли ни казал какво съдържат те, кои от тях са ти най-мили и кои ти са донесли най-голяма слава?

- Слава? За славата не ми се говори! Дори не съм се замислял дали наистина са ми донесли някаква слава. Знам само, че музиката на всички песни в тези албуми е моя, а доста и от аранжиментите. Преди време, по повод моята 50-а годишнина издадох една книга, придружена от два аудио диска, която съдържаше мои 100% авторски песни. Покрай нея ме приехте в СБП, но не за това ми е думата. Питаш кои песни са ми най-милите. Всички! Знам, клише е, но това си е самата истина. Все едно да кажа коя от рожбите ми е по-свидна. Слава не знам дали са ми донесли, но популярност - да. Най-вече песните ми от дуетния ни албум с Милица Божинова от „Тоника СВ”. Тези песни стигнаха до огромен кръг от хора и се радвам, че ги харесват и слушат навсякъде по света.

- Музикалната ти биография не би била пълна и без дългосвирещите ти грамофонни плочи, музикални касети и сингли. Можеш ли да ги назовеш и да откроиш най-значимите от тях?

- Е, че то всичко започна от дългосвирещата плоча „Място за огнище”, която „Балкантон” издаде през 1986 г. То тогава все още нямаше и други носители, де. Това беше едно голямо и неочаквано начало за мен. Неочаквано, защото всичко се случи след един концерт в почивната станция на писателите на „Дружба, спирка „Писател” - Златни пясъци край Варна. Тогава имахте една традиционна среща през август на писателите с Първия държавен и партиен ръководител, на която бях поканен да пея. Но не си мислете, че Тодор Живков е виновникът за плочата. Срещата си мина и замина според протокола, но след това… След това се заформи една дружеска дълга маса, на която се оказах до Любомир Левчев и неговия гост - композиторът Александър Йосифов. Цяла вечер пихме и пях моите песни. И толкоз! На другия ден обядвахме и си говорихме смешни и любопитни истории от професионалното ни житие-битие с Любо Левчев, запалих колата и се прибрах вкъщи със спомена за една приятно прекарана вечер. Каква беше изненадата ми, когато след няколко дни у дома звънна телефонът и от другата страна се оказа Александър Йосифов?! Та той ми каза да подбера 12 песни, които „Балкантон” да издаде. От вълнение едва смогнах да смотолевя нещо за аранжименти, но той ме прекъсна: „Никакви аранжименти! Искам ги точно така - китари и гласове!”. А, между другото ме уведоми, че ми изпраща и две свои песни. После песните станаха повече, та накрая се оказа, че двамата с него си поделихме по една страна от плочата, която си излезе по каналния ред. Без никакви протекции, поръчки и т.н. Явихме се (тогава в записите участва и Стефан Златев) на договаряне, където бе определен тиражът на плочата. Аз по-демократична процедура и до днес не съм виждал! В огромния ресторант на хотел „Кубан” на Слънчев бряг бяха събрани представители на всички магазини за плочи в България. Всеки изпълнител представи по две от песните си и тези жени (каквито бяха повечето) поръчваха по тяхна преценка бройката, която смятаха, че ще продадат. Та така се появи „Място за огнище”.

А следващият ми албум - „Спасителят на прага”, го издаде „Рива саунд” през 1993 г. само на касета. (СD-тата още не се бяха появили). Този албум ми е много скъп, защото го записах в студиото на Румен Бояджиев (ФСБ), а повечето от аранжиментите бяха на Иван Лечев. Трябва ли да казвам нещо повече, освен че удоволствието беше неописуемо?! Само една неприятност имаше и тя беше, че в навечерието на записите с баща ми - голям риболовец, похапвахме кефал и в гърлото ми се заби някаква кост. Реших, че до сутринта ще се стопи, но уви! Болеше ме здраво и отърчах при моя приятел д-р Бибо Свинаров в Александровска болница, който след дълго взиране откри и извади забитата в небцето ми кост. Костта вече я нямаше, но болката си остана. И така, едва преглъщайки, се наложи да изпея всички песни от албума.

А синглите се редуваха един след друг - според времето на записването на песните. След натрупания горчив опит с някои мои издатели вече продуцент на дисковете бяхме ние двамата с Милица.

- И все ме гложди въпросът за музикалната чалга - какви чувства предизвиква у тебе тя, има ли впрочем и добра чалга?

- Хващаш ме натясно, защото не съм специалист в тази област на музиката, а не съм й и почитател. Знам само, че още в средата на 80-те години се разчу за някакъв хисарски поп, камъни започнаха да падат от небето, бели мерцедеси започнаха да преследват някакви певици, а вредом касети с такава музика се продаваха на сергиите на някакъв „Пайнер”… Това беше само началото, но след 10 ноември въпросното нещо заля тотално пазара и се оказа, че българският народ просто е жадувал за балкански ритми и кючеци. Какво да се прави?! Пазар имаше и инженерът от Димитровград се възползва от това. И тук му е мястото да ти кажа, че не говоря с ирония за Митко Пайнера. Той успя да създаде цяла индустрия. Затвори кръга музиканти - звукозаписни студия - телевизия - печатни издания - чалготеки. „Произвеждаше” собствени звезди и им осигуряваше ангажименти в заведенията си. Така че, от гледна точка на бизнеса той подходи абсолютно професионално. Друг е въпросът с хитовете му. Оказа се, че май не сполучи да наложи роден чалга хит. Най-продаваните, популярни и търсени от чалголюбителите хитове се оказаха турски, гръцки и сръбски „парчета” (нарочно употребявам тази дума). Поне това съм чувал от хора, запознати с проблемите на този вид музика. Да, въпросните песни се правят по добър и професионален начин. Само погледнете Ку-ку бенд! Всичките музиканти до един са суперпрофесионалисти, но като краен продукт… Моята естетика се разминава с подобни творби и „добра чалга” за мен няма.

- И още - чалгаджийските песни не са ли признак на липса на професионализъм у създателите им и малокултурие у публиката?

- А-а-а, сега опираме до другия аспект на чалгата. Не можем да обвиним в липса на професионализъм авторите на вече споменатия „Бял мерцедес”, чийто автор на текста се оказа писател, член на СБП, СБЖ, сатирикът от редакция „Хумор, сатира и забава” с над 40-годишен стаж в БНР, авторът на буфо-операта, на която безкрайно съм се забавлявал „Цар и водопроводчик”, а именно Любомир Пеевски. Автор на музиката пък е големият композитор Димитър Пенев. Човекът, който написа хита на Орлин и Кристина „Детски спомен” и още близо 500 песни. Не можем да обвиним в липса на професионализъм и музикантите и аранжорите, които правят хитовете на чалга изпълнителите. Това са много добри музиканти. Просто свирят друг вид музика за едни пари. И какво да ти кажа повече? Аз просто поставям знак за равенство между чалгата и халтурата. Та няма ли чалга в театъра, в киното, в сериозната музика, в поезията и прозата, политиката?… Има! Само един поглед върху театралните афиши ни убеждава, че най-хитовите представления са онези, които се опитват да предизвикват смях у публиката и разчитат именно на малокултурието на онази част от аудиторията, на която не й се мисли, а иска просто да я забавляват. Да разтворим ли книгите на някои „напредничави” автори или да почетем модерна поезия, която сякаш е писана от нечовешкия Изкуствен интелект? Да погледнем ли към Трявна и нейния конкурс? Че и не само към него? Не, не ми се гледа! Чалгата си е чалга във всички области на живота!

- Да те попитам - в свободното си време, ако имаш такова, каква музика слушаш, без какви песни не можеш и имаш ли любими такива?

- В последно време предпочитам тишината. Особено, когато пътувам с колата. Но когато слушам - слушам всякаква музика. В зависимост от настроението. В трудни ситуации и моменти на умора ми помага класиката. За настроение пък си пускам всичко - от „Бийтълс” до АС/DС. Да, с удоволствие слушам хард рок, но има моменти, когато се прехласвам по многогласието и обработките на Филип Кутев. Въобще - всеяден съм. За съжаление моят глас не става за хард рок и метъл, но за сметка на това особено ми импонират канцонетите и шансоните. И съзнавам, че това отношение към тях го култивира националното ни радио, което в ония, „застойните” години, ни заливаше с най-новите италиански и френски песни и филми. Какво да се прави - ретро човек съм!?!

- А любимите ти композитори?

- Знаеш ли, с моя приятел Пламен Ставрев често се шегувахме, когато ни наричаха композитори, и в такива случаи казвахме: „Композитор е Моцарт. Композитори са Бетовен, Хендел, Брамс… Ние сме просто хора, които измислят песни”. И не случайно в днешно време в англоезичния свят въведоха термина “singer-songwriter”, което ще рече „песнописец” и се родее с нашето „текстописец”. Със “songwriter” се обозначават хората, които създават музика, но не са я учили в съответното заведение. И мисля, че е точно определение - песнописците не са учили музика, а текстописците не стават за поети. И няма как и къде да се научат.

- Зная, че си един от основателите на популярния фестивал „Поетични струни” в Харманли, който догодина ще навърши 40 години, началото му е през далечната 1986 година. Да ни дадеш повече информация за него и да ни кажеш какво е той в твоя досегашен живот?

- Какво говориш: „Далечната 86-а”? Вчера беше! Или поне така ми се струва. Този фестивал се роди като опит за бягство от матрицата и омагьосания кръг на тогавашното статукво. И, разбира се, като ответна мярка… Но дай да го караме детайлно. Представи си, ти си млад човек, който пише добри неща (поезия или музика - няма значение), и се опитваш да покажеш на света какво правиш. Далеч си от влиятелни приятелски, музикантски, писателски и въобще всякакви професионални кръгове и лобита. Как да го направиш? Вече ти споменах за т. нар. „прегледи на художествената самодейност”. Попадайки там, обаче ти вече си дамгосан (или се самодамгосваш) като второ качество творец. („Самодеец” не се използваше като много любезен и мил термини.) Но за по-напористите и жадни за изява люде това беше пътят, който водеше към Благоевград и тогавашния „Ален мак”. Респективно - към шанса за някаква общонационална гигантска (обикновено имагинерна) телевизионна изява. Този фестивал, a propos, по своята същност съвсем не беше толкова калпав, колкото сега го изкарват. Беше едно младежко сборище със свой дух и настроение, където се чуваха и добри неща. Проблемът беше в огромната разлика  между човещината на участниците и агитационния плам на телевизионните вечери. Но… това беше фестивал на политическата песен и в това отношение нямаше какво да се коментира и мърмори. Като не искаш да се занимаваш с такива неща - не ходи там! „Поетични струни” беше ответната мярка на казионния фестивал и статукво. Създадохме го с идеята да има едно обетовано място, където да се пеят песните, които в контекста на тогавашното време нямаха шанс да бъдат излъчени по радио, телевизия или допуснати до официална сцена. А това означаваше и място за истински свободен дух и песни, освободени от плакатност и политически клишета, често с еретично съдържание, направени от можещи и мислещи хора. И не случайно мястото му е по средата на пътя между Лондон и Калкута - в Харманли. От единия край на България се преместихме в другия. И оцеляхме! Вече цели 40 години не се превърнахме в спомен, както други фестивали. То това не може и да се случи, защото хората, които правят съдържанието му, се множат. В началото бяхме петима-шестима „отци-основатели”, както шеговито ни наричаха по-младите. Днес е трудно да се даде място за изява на всички желаещи да участват. И идват не заради наградата. Нея я връчвахме не заради блестящо представяне, пеене и свирене, а за развитието на автора като творец. Когато е доказал, че с последните си творби е надскочили себе си. Единствено на първото издание на фестивала наградата не я определяхме ние. Тогава именно аз получих Първа награда от първия фестивал „Поетични струни” от Н. В. Публиката!

„Струните” бяха генетично обременени със свобода. Никакви лозунги, никакви агитации, никакви тематични ограничения! Чиста изпята поезия. А най-изненадващо първите четири издания на фестивала се радваха на изключителен медиен комфорт. Но скоро разбрахме, че дори най-свободното събитие може да носи проблеми. Главният се състоеше в това, че песните трябва да са авторски. Мало и голямо, можещо и неможещо се втурна да пише поезия, която да изпее. А струните бяха наречени поетични не заради нещо друго, а за да подскажат, че се допускат и песни по чужди стихове. И стигнахме до другата крайност - прекалено внимание и изтъкване на стиха?, в което няма нищо лошо, разбира се. Но стихове, поднесени с елементарна мелодия, безкрайно бедна и простичка хармония и на всичкото отгоре често изпяти компромисно, не носят добри резултати. До хората достига едно безкрайно „каканижене”, което ги отблъсква, колкото и прекрасно да е стихотворението или текста. Да съчетаваш музика и поезия предполага наличието на образованост, ерудиция, професионализъм и най-вече талант!

И така, улисани в поетически и музикални терзания, преживели и оцелели 40 години осъмнахме в едни други времена. Преди тридесетина и повече години БНР, „Балкантон” и БНТ продуцираха, издаваха и налагаха най-новата българска музика. Но от тогава, с промените и разрастването на електронните медии, се стигна до пълното или почти пълно неглижиране на българската музика. Съществуват радиостанции, гордеещи се с това, че излъчват изключително англоезични песни. Ако пък гостуваш в някоя от телевизиите задължително се стига до подписване на декларация за отказ от авторски права. (Сякаш създаваш песните си ей така, от нямане какво да се прави!)  Оправданието им е, че са комерсиални търговски дружества и продават програмата си на зрителите, а се изживяват и като благодетели, тъй като телевизионното ти участие е един вид реклама и ти ще си набавиш пропуснатите ползи от бъдещи концерти! Дрън-дрън! Единствените „островчета”, които плащат авторски права останаха националните БНР и БНТ.

- Ти си автор и на балетна музика (етюди) за театрални спектакли. Кажи ни за кои и по кое време?

- О, връщаш ме вече много повече от 40 години назад. Всъщност първата ми изява като автор на театрална музика беше… анонимна. Написах песните по стихове на Емил Симеонов за спектакъла „Румето и старият лъв” на Кукления театър в Русе. Беше някъде в началото на 80-те години на миналия век и всъщност помогнах на приятел, който беше поел ангажимента, но просто беше забравил за него. Всичко стана за две нощи, като в първата измислих песните, а втората ги записах „на черно” в Националното радио в късна доба. (Тогава и така ставаше понякога!) Както и да е… Спектакълът стана много хубав, на премиерата дори и аз се мярнах на сцената, но в афиша си остана името на моя приятел.

Няколко години по-късно пък направих музиката за един спектакъл на детското литературно студио „Камбанка” в Шумен. Освен песните, трябваше да има и балетни етюди, и това беше голямо предизвикателство за мен. Всъщност най-интересното в този спектакъл беше, че изцяло си го написаха талантливите деца, а музиката и някои от песните ги помня и досега. Като тези на 10-годишния тогава Николай Гундеров, който днес е популярен драматург, режисьор и актьор.

- И понеже сме още на темата „Поезия и музика” - през изминалите години ти публикуваше в периодичния печат свои стихотворения, по някои от тях създаде и чудесни песни. Върни ни, моля те към тях, като посочиш и конкретни заглавия.

- Е, тук не зная дали ще мога да ти отговоря съвсем коректно, защото всичко е така преплетено… И в главата, и в спомените ми. Но ще ти разкажа една случка от миналата нощ. Обади ми се стар познат да ме поздрави и да ми каже, че компанията им тази нощ купонясва и слушат мои песни. Когато усили музиката чух песен от албума ми „Спасителят на прага”. По дяволите, та той излезе през 1993-та и беше изключително авторски - и музиката, и стиховете! Т.е. преди повече от 30 години! Значи няма стара и нова музика. Има песни, които просто остават във времето и в паметта на хората. „Вън вали” е още една песен от този албум, без която не минава нито една сбирка. Надявам се същата съдба да сполети и последните песни, които направих, но вече по стихове на страхотни поети. Много си обичам „Кафе” по стихове на Валери Станков, „Монолог на ловеца” и „Наздравица” на Елица Виденова, „Пледоария на вълка” от Камелия Кондова. И, разбира се, нашата с теб „Пътека през снега”. Май стана нещо много хубаво!

- И, което за мен е много важно - през 2009 година ти издаде своята стихосбирка „Вън вали” с приятна, романтична лирика. Сигурен съм, че ти ни даде основание по-късно да те приемем за член на Съюза на българските писатели. Така ли беше или греша?

- Да, това беше един неочакван и изключително важен и вълнуващ момент за мен. Не съм си и представял, камо ли надявал, някой ден да бъда член на СБП. Забавното е, че тогава аз самият не бях сигурен  точно какво издавам - стихосбирка или песнопойка! И заради това кръстосах двете думички и се получи песносбирка и стихопойка.

- Да добавя, че книгата ти със стихове, за която стана дума, бе съпроводена с 2 CD-та. Представи ни и стихосбирката, и двата албума, важно е!

- Мисля, че в началото на разговора ни ти споменах, че книгата я направих за моята 50-годишнина. Издаде я Анго Боянов, който ми даде и идеята за форм?та й, който да е съобразен с размера на дисковете. А тях ги включих към книжното тяло неслучайно. Просто стиховете и музиката бяха родени заедно и нямаше как да ги разделя - само като песни, или само като стихове. А след пълните версии на песните включих и вариантите само с музикален съпровод (т. нар. плейбек). В реализирането на записите на тия песни участваха едни от най-добрите музиканти, които познавах: Иван Лечев (ФСБ), Юксел Ахмедов („Фоноекспрес”), Валери Градинарски (LZ), Росен Сеновски („Горещ пясък” и „Фанданго”), Руслан Карагьозов (студио „Горещ пясък”)… Тези брилянтни музиканти свиреха така, че музикалният съпровод на всяка песен звучеше напълно самостойно. А другата причина за плейбеците беше и да задоволя желанието на хората, които искат сами да изпеят песните. Пък и да видят (това - в кръга на шегата) лесно ли се пее на плейбек!

- Забележителна е и твоята медийна кариера, която е свързана с музиката. Дали защото си завършил Университета „Св. Константин Преславски” в Шумен, оттам започва тя през 1992, та до 1999-а? Интересно ще е да ни запознаеш с тази своя дейност…

- Въпросните ми медийни „забежки”, както ги наричам аз, бяха продиктувани от времето и събитията, които се случваха. След промяната, която настъпи през 1989 г., изведнъж се оказа, че музиката и песните, които правех, вече не са толкова актуални. Изплуваха и бяха наложени други жанрове, друг тип естетика. Една от новостите беше чалгата, за която си говорихме преди малко. Но това не беше единствената беда. В стремежа си да демонстрира собствената си освободеност и да е в крак с разкрепостяването на обществените вкусове дори Българското национално радио започна да излъчва т. нар. „черна музика”. В резултат на което хората можеха да чуят всички ругатни и дори откровени псувни в ефир. Но на английски език. Та, с две думи, това, с което бяхме свикнали, замря. Настъпи някакво безвремие и аз, след като упорствах цяла една година, застанах от другата страна на микрофона. Медийната ми кариера започна в БНР - Радио Шумен като продуцент и един от водещите на музикално-развлекателното предаване „Фул макс” (още съществува!) След това направих частното радио „Форте”, с което потвърдих собствените си разбирания, че добрата музика може да обедини всички хора. И ги обединих дотолкова, че след като започнаха експерименталните излъчвания на радиопрограмите, навсякъде в Шумен звучеше само „Форте радио”, а собствениците на заведения изхвърлиха касетофоните си и монтираха тунери.

Но в онези години нещата се развиваха много бързо и често непредвидимо. След няколко години се разделих с радиото и започнах да правя едно петчасово магазинно предаване по ТВ Шумен, което нарекох „У дома”.

Следващото предизвикателство беше създаването на местния клон на „Дарик радио”, чийто главен редактор бях точно една календарна година. Причината да се разделя и с него не беше само неговият собственик, но и възкръсването на старата ми любов - музиката.

Захвърлих всичко и прегърнах отново китарата. Със стария ми приятел Пламен Ставрев започнахме да свирим из бургаските кръчми, за да си изкарваме хляба. Но това не бяха концертните зали. Не беше моето място. Използвах времето, прекарано в Бургас и влязох в студиото на „Горещ пясък”, където записах албума си „Огън на брега” и всичко започна отначало.

- Помня и двете ти предавания, като техен водещ в Българското национално радио - „Маестро, музика” по програма „Христо Ботев” и легендарното „И рибар съм, и ловец съм”. Участвал съм в него преди години по покана на твоя колега от екипа, непрежалимият ми приятел Димитър Бежански. Но ти ни кажи няколко думи за тях!

- Да, след като издадох „Огън на брега”, тъкмо в началото на новия век най-накрая се върнах отново в София. В живота ми настъпиха сериозни промени - някои от тях много хубави, други - трагични. Да, наложи се да преживея най-ужасното нещо, което може да се случи на един родител, след което не исках самият аз да живея, камо ли да мисля за музика и песни. Към живота ме върнаха приятели - Петър Стоянов и Стефан Димитров. Стефан тогава беше директор на програма „Христо Ботев” на БНР и ме покани да водя предаването „Маестро, музика” заедно с Найден Андреев и Здравко Петров. Отново бях обграден от велики композитори и музиканти, които заразяват със своята креативност и виталност и ми помогнаха малко по малко да преодолея ужаса от загубата ми. По същото това време в редакция „Хумор и сатира” пък работеха други чудесни приятели - писателите Димитър Бежански и Любо Методиев, а в тяхната компания човек не можеше да не се усмихне. С „пълния глупак” Митко, както и с останалите „глупаци” - „главният глупак” Доньо Донев и „безотговорният глупак” Витя Самуилов (както те самите се наричаха) сме приятели от време оно. Заедно преживяхме спирането на вестника им „Тримата глупаци”, заедно се радвахме, когато се окопитиха и започнаха да издават списанието „Фрас”, където и аз съм публикувал. Въобще, славни времена бяха, а и никой не пропускаше поредната сбирка, наречена „Всяка сряда” в „Старата къща” на кв. „Изток”. Та съдбата отново ни събра и започнах да ставам нормален човек. За съжаление много бързо си отидоха повечето от тях. Найден Андреев, Доньо Донев, Любо Методиев, а скоро след него и Митко Бежански. Светла им памет, велики творци бяха!

- А как се чувстваш като гражданин в това хаотично бездуховно време? Аз намирам спасение от неговото бездушие в труда и в общуването с изкуството, с близките и приятелите ми. А ти?

- Не се чувствам никак. Просто имам чувството, че съм се капсулирал. След трагичната загуба на сина ми живея с чувството, че съм недосегаем за чуждите страдания и тревоги. Но въпреки това не мога да не реагирам на ставащото около нас. Ужасява ме всичко наоколо - времето, в което живеем, мръсната пяна, която се издигна до върховете на държавата ни, неграмотните хора, които ги издигат и ни заобикалят… Лутам се между минало и настояще… А някога си мислехме, че през 21-ви век ще летим в небето, ще паркираме по покривите на къщите си, ще се борим доброто да стане по-добро… Сега разбирам, че и аз съм бил герой на „Тримата глупаци”. Романтичният глупак!

Все повече си мисля и вече вярвам, че съм на този полудял свят само за малко - да напиша едни песни, една музика, да я изсвиря и изпея и… да ме няма! Все пак ме радват коментарите по мой адрес под песните ми в YouTube. Значи не всичко е напразно. Все някой ги харесва, слуша ги, радва се с тях, влюбва се, разлюбва. С тях се смее и плаче… И това ми е достатъчно.

- Да ти доверя, че сигурното ми, необходимото ми и постоянно мое убежище е незабравимото ми детство в милата ми Елешница. А ти връщаш ли се към своето детство, какво бе то и обичаше ли още тогава песните на твоите съселяни, хората и приказките?

- Да, все по-често се връщам към детството и времето на младостта ми. И аз, както всички, живея с вярата, че съм имал една щастливо и безоблачно детство. Независимо от безкрайните ми боледувания. Независимо от един случайно дочут коментар на лекуващия ме лекар, който обясняваше тихичко на родителите ми, че нещата ще продължават все така, но може, ако премина пубертета, след това всичко да се оправи. Е, една моя съученичка със същите болежки не го премина. За мен Някой реши да продължа. И аз с черна неблагодарност и до днес се отнасям по най-брутален начин към здравето си. Но се радвам, че все пак живях в различни времена и видях и двете страни на живота. Затова днес е много трудно някой да ме излъже кое е по-доброто - преди или сега.

А що се отнася до някакво сигурно убежище, каквото ти имаш?… Не! Моето село не ми е убежището! Нито имотите, нито хората в него. Чувствам се истински, когато пътувам. Когато съм в движение. Когато съм на различни места. И си мисля, че когато дойде оня там… неизбежният ден, ще е хубаво приятелите ми да разхвърлят по щипка прах от мен из цяла България. Тя ми е домът, тя ми е селото, тя ми е убежището. Обиколил съм много свят и държави, но никъде не ми мина дори и през ум да остана. Аз съм си просто българче!

- И да завършим с тези два въпроса: Първият - продължават ли традициите създателите на съвременната музика в различните нейни жанрове? Кои се развиват най-силно и кои изостават, според теб?

- Не мога да говоря от името на представителите на всички жанрове. Но специално за съвременната музика от „лекия” жанр мога да кажа, че не виждам да следва някакви традиции. Обратното! По-скоро се развива традицията на взаимстването, копирането (да не кажа направо краденето!) и сляпото следване на насадените модерни течения. А го няма основното нещо - мелодията! Аз съм радиочовек и слушам непрекъснато това, което се „върти” като най-нова и модерна българска музика. Хайде, запей ми една модерна песен! Знам, че няма да можеш. Аз също.

- И вторият въпрос: Какво е равнището на музикалната култура у нашия мъдър български народ, май че вече се пробужда, а?

- Нашият мъдър български народ, както го наричаш ти, продължава, в зависимост от местообитанието си, да слуша и да си обогатява музикалната култура от съседите. Една част от България слуша гръцка музика, друга се прехласва по сръбска, трета - турска и т.н. Слава Богу, има едни  хора, които се занимават с фолклор! В тях ми е надеждата, че нещо ще остане след нас.