Николай Табаков

Новата стихосбирка на Ели Видева „Вечност колкото троха” изненадва с интересното съвместяване на човешка смиреност и космичност. Това е подсказано още в заглавието, което се основава на основния парадокс - мигът и вечността си дават среща в най-крехкото, в „трохата”.

Именно тя носи в себе си памет за всичко човешко и напрежение между голямото и малкото, между смъртното (тленното) и вечното (непреходното).

Творбите са разпределени в две композиционни части: „…Но е живот…” и „В стъпки на ангел”, в които се откриват няколко основни теми: вина, крехкост, тъга, свобода, любов.

От тях най-ярко е озвучена темата за човешката уязвимост и смъртността, но не като апокалиптична картина, а като необходима рамка на смисъла. Затова и в най-мрачното внушение изкристализира светъл оптимизъм.

Един пример още в отварящата стихосбирката творба с посвещение „Докосване до реалността”:

Животът се е скрил във нищото,
за да роди последната надежда.

И още по-емблематичното стихотворение без заглавие:

Животът по стръмното слиза.
А черната жътва посича
човеци, белязани с звездна дамга.
Така отмъщава - през болката,
вменявана на оцелелите.
Ала ние бутаме дните,
скандално осмисляме нощите.
И тя губи образ и сила
пред нашите странни послания.
Защото провиждаме бъдеще.

Любовта в стихотворенията никога не е декларативна, клиширана. Винаги носи ранимост, недоизказаност, свян.

Ръката помирява
трепети и страсти,
когато гали и прегръща,
когато през косите броди,
когато тихичко заспива,
притисната до уморено рамо.
Сърцето не сънува,
то Любов излъчва.
И ореолна светлина
над световете свети…
…А през прозореца
съседът нека гледа.

Или стихотворението „Думи”, посветено на Иван Здравков:

Най-съвършеното
любовно стихотворение
има само три думи:
“Обичам. До болка.”
Останалите
са тайнство.
Или излишни…

Със стиховете си Ели Видева потвърждава максимата, че истинската поезия е откровена, оголена до нерв, съвършена в своята чувственост и естественост.

Стилът й е едновременно прозрачен и с философска дълбочина, при нея няма да открием ефектни словесни жестове, а само автентичност. Езикът е стегнат, достигащ понякога до фрагментарност, а това подсилва интимната природа на преживяването. (А може би тази особеност е свързана и с нейния натюрел на математичка.)

Минимализмът в езиковия изказ носи плътност и изгражда свят, в който ежедневното се претворява в метафизика. Всяка дума като че ли е преминала през вътрешно изгаряне, за да остане само есенцията.

Стиховете не повишават тон, не крещят, а шепнат. Но този шепот е категоричен, преживян, изстрадан. В него е истината, произнесена тихо.

СЕДМИ АПРИЛ

От върха се спуска светлина,
грейва по разнежени поляни,
тръпне избуяла далнина,
а в земята плачат сухи рани.
Изворът бълбука с дъх забързан,
къдри из потока светла пяна.
Но във висинето жъне сърп
буря като громол и закана.
И човек усеща отведнъж,
че животът му е миг назаем,
че ще стане на трева и дъжд…
Брат ми се възнася към безкрая…

В книгата ще открием творби, различни по композиция и по стихотворен строеж - от класически строфи с четиристишия, през бял стих, поеми, до хайку.

Особено характерно е умението й да създава „стоп кадри” - мигове, в които времето се е свило до точка, а читателят влиза в медиативно състояние.

За това са показателни няколкото хайку творби във втората част. Ето например:

Сълза в потока.
По него стигна до морето.
И го вгорчи.

или:

СЕПТЕМВРИ

Изстива дъждът.
Съседът купува дърва -
трионът му стърже на зима.

Ели Видева създава и стихотворения пейзажи или такива, в които битуват природни образи - камък, птица, сняг, листо, трева но те служат за мост към душевни състояния.

В тези творби статичното и динамичното преливат - един камък тежи като нечия вина, едно листо трепти като нечий страх. Чуйте „Приказка”:

Искам да докосна слънчев лъч,
нищо, че ще прогори ръката ми.
Искам да ме суче буен вятър,
нищо, че ще ме отвее някъде.
Да погаля на морето, мъдрото,
перестите връхчета на пяната.
Искам да усетя свободата
като сливане със естеството
и тревата да осмисли пътя
между Горната земя и Долната.
Нищо, че ще стана сняг през август.

А първото стихотворение в първата част

Животът има вкус на див пелин
и мирис на разгонена вълчица.
Просветва с блясък ламаринен
и демонстрира силикон и трицепс.

Но е живот. И колкото да хапе,
и както да ме гледа под очи,
ще му намигне слънце,
смешна шапка
дъхът на вятъра ще му скрои.

И аз ще спра горчилки да преглъщам
Небето със сърцето ще погледна,
дори да носи облаци намръщени.
Ще го живея. Като за последно.

и последното във втората част

Край два полусъборени дувара
бухлата слива като захарен памук
посипва със треперещи цветчета
дърво, опалесцирало до камък.
Животът обитава дълговечност:
в зърно, отнесено от вятъра,
в щурец, потънал в дъхава октава,
в троха в разперената детска длан.
Под слънцето.

са в недвусмислена връзка помежду си с последните стихове от двете стихотворения - Животът … Ще го живея. Като за последно. Под слънцето.

Така стихосбирката се затваря в композиционна рамка.

И да завърша. „Вечност колкото троха” оставя фин прашец върху съзнанието на читателя и този прашец може да се окаже с по-голяма сила за промяна от големите поетически жестове, от бурята.

Това е книга за четене в самота, за тихи срещи със самия себе си. Тя носи на страниците си поезия деликатна и съдбовна. Напомня, че вечността понякога е малка, крехка, „колкото троха”, но винаги непреходна.

Вътре има и стихотворение, всъщност първото, посветено на художника, на Неделчо Кучков. Ние често говорим за връзката между изкуствата, понякога споменаваме и теорията за съответствията на Шарл Бодлер.

Всъщност идеята за всемирна аналогия не е негова, а на Сведенборг. И на практика тази всемирна аналогия големият поет и философите преди него търсят в съответствията между нашия свят и небесата, между трансцедента и реалността, и стигат до извода, че до тези почти недоловими тайнства, могат да се домогнат единствено избраници.

И, разбира се, избраници са поети и композитори, художници и действителни писатели. Тоест - хората на изкуството.

В тази връзка спокойно можем да открием аналогии между рисунъка на Неделчо Кучков и текстовете на Ели Видева. Аз ще рецитирам стиховете на Ели, посветени на художника, а вие разгледайте илюстрациите.

Короните на старите дървета
потъват в изтънялата река.
Горят пожарища и светят
езиците им в злачната лъка.

Стърчат овъглените коренища,
а пепелякът въздуха прецежда.
Животът се е скрил във нищото,
за да роди последната надежда.

Има още едно стихотворение, което като че ли по-ясно може да обясни връзката рисунък - поезия. То се нарича “Пейзаж”, но него вие и сами може да си го прочетете, намира се на 51-ва страница.

Ако обаче се вгледаме внимателно в стихосбирката, ще открием и един друг тип стихотворения, посветени на суровата действителност, с която се сблъскваме всеки ден, всеки ден. Ето такива стихотворения:

Те някога строяха къщи.
Сега от некролозите
ги пазят.
До тях виси табела:
“Продава се”.

Е да, животът може да бъде и такъв!

В този случай ( а и не само в него) реалното не отстъпва на иреалното или поне не иска да отстъпи. Мечтите, висините, ефирните воали и светлите пространства ще трябва малко да почакат.

Как ли се чувстват горките поети, когато са принудени, искат или не искат, да описват и поривите, и паденията. И върховете, и подземията. И белите ангелски крила, и гнойните рани. Пак казвам - искат или не искат.

Защото така са устроени. Защото така са пригодени зрителните им възприятия - нищо да не пропускат. И защото точно очите им, с които наблюдават света, са най-уязвимата част от тяхната анатомия.

Тук мога (като едно малко обяснение на случващото се) да цитирам колегата Джеръм Дейвид Селинджър. “Твърдя - казва той, - че истинският художник-ясновидец, божественият наивник, който е способен да създава красота и я създава, бива ослепяван смъртоносно предимно от собствените си скрупули, от ослепителните форми и багри на собствената си свещена, човешка съвест”.

Толкова!

Надявам се, че горе-долу всички сме наясно с високата поезия и низостите на живота, който ни заобикаля. Надявам се, че всички сме наясно с изпитанията, пред които е изправен всеки един роден поет. Надявам се още, че е време да приключваме с обясненията и най-накрая наистина да се захванем с четене на поезия.

И все пак - пустата му Ели Видева!

Как само е успяла да обхване и облаците, и долините, и страховете ни, и надеждите, и разтърсващите ни преживявания. Че дори и слънцето да свали в краката ни. А уж скромна поезия, нали?

Всъщност Ели Видева е пресъздала и пресътворила цял един свят в тази проникновена книга и то така, че да звучи автентично, истинско, наше си.

Некролозите са наши, братята, които се възнасят в небето, са наши братя, ние сме тези, които мечтаем живота и които го искаме въпреки всичките му недъзи. И пак ние сме тези, които можем да го променим (казва тя). Защо ли?

Защото сме въоръжени с нещо свято. С нещо, което е по-силно от атомните инсталации, от свръхзвуковите изтребители, от дроновете. Те, тези страшни неща ще си отидат, буквално ще изчезнат от света, а това, което ние си имаме, ще пребъде.

Историята отдавна е доказала това. Но какво всъщност си имаме ние? С какво сме въоръжени до зъби? И кое ще да е това нещо, което никога няма да свърши, няма да загине и ще съществува и грее чак до свършека на света? Това нещо, уважаеми съмишленици, се нарича “поезия”.

А го имаме и му се радваме тази вечер, благодарение на Ели Видева.

Честит юбилей, момиче!