Енчо Господинов, журналист, публицист и хуманитарен дипломат: „Ние журналистите, дипломатите и историците трябва да знаем и да помним, че над нас винаги виси дамоклевият меч на времето и на истината! Журналистиката е като кучето - пазач, което трябва да опази обществената  нива от мошеници и от крадци”

интервю на Петър Андасаров

- Приятелю, предлагам ти да не следваме хронологията на етапите в безкрайно интересната ти биография, защото няма да издържа по дългия ти житейски, а и творчески път, по който в прави посоки и по внезапни завои гъмжи от срещи с хора - какви ли не - и от събития, които променят понякога главната посока на този твой път. Вярваш ли ми и съгласен ли си?

- Да. Давай напред, както е и в живота: рядко става така, както сме планирали. Действителността е в състояние да ни изненада всяка минута и да ни развали сметките. Джон Ленън, Трубадурът на моето поколение, понякога ни напомняше, че животът е онова, което ни се случва днес, докато ние кроим планове за утре. А друг великан на думите, Габриел Гарсия Маркес казваше (цитирам по памет), че животът е по-богат на изненади  от въображението на всички писатели по света, взети заедно. Съгласен съм и с двамата…

- Ще започна от свободолюбието ти, което те е жегнало в сърцето, дръпнало е погледа ти към хоризонта и те е карало да търсиш хора като теб, за да бягаш с тях задъхано, с устремление - без да спираш при най-малкото и най-големите препятствие, да изминеш дълги разстояния и да постигнеш крайната си цел. Залюбил си свободата, защото си я усетил още в детските си години в малкия домашен свят на огромните пространства между земята и небето на любородната и хлебородната твоя и на България Добруджа. Как я видя още тогава с детските си очи и какво бе всъщност това златно време, което всички наричаме Детство и Юношество.

- Хубавото на нашия свят е, че всички хора се раждат Свободни. В най-широкия смисъл на тази необятност, която наричаме Свобода и която ни дава възможност да станем такива, каквито искаме или поне мечтаем да бъдем. След това едни стават поети, други - земеделци, трети - музиканти, четвърти - лекари и така до безброя, който наричаме Избор.

В моето детство, в което все още имаше много патриархални елементи, аз откривах свободата във възможността да се кача на коня и да препускам до хоризонта в опита си да видя какво има там, зад него. А Добруджа е равна и трябва много да пътуваш, понякога цял живот, и пак да не стигнеш до местещия се хоризонт. Свободата беше между страниците на книгите, които четяхме с треперещи от вълнение сърца, защото имаше само радио, а нямаше телевизия. Бяхме свободни в утоляване на жаждата си да четем колкото искаме. Не винаги, каквото искаме, когато осъзнахме този факт към края на юношеството, но с достатъчно време и възможности да тършуваме за скрити тайни между страниците, редовете и думите. Това беше нашата свобода: родители и учители ни насърчаваха да я откриваме чрез четене и мислене, както и чрез живеене сред природата. Ние раснахме с Андерсен и Ангел Каралийчев, с Оцеола и Капитан Немо, с Робинзон Крузо и Тримата мускетари, с Джак Лондон и Джон Стайнбек, с Пушкин и Лермонтов, с Том Сойър и Хък Фин… И така до безкрай. Бяхме свободни да четем до премала.

По-късно на гости у дома ни дойдоха Йовков и Елин Пелин, Вазов и Алеко, Захарий от Медвен и мнозина други. Дойде  и Ивайло Петров, защото пишеше нещо ново за нашия личен живот в Добруджа, дойде Джордж Оруел с “Животинска ферма” и “1984″ да ни каже много верни неща за Свободата и за момента, в който една свиня с името Наполеон взема властта и управлява хората, дойдоха непознати нам философи, историци, журналисти от непознати краища и океани. Ние си избирахме с кого да тръгнем и кого да четем.

- Юношеството обхваща началните години на овладяването света на буквите и умението да се подреждат в мълчаливо говорещи изречения. Как навлизаше ти в тия светове в училището на родната ти Голяма Смолница?

- Юношеството беше богато на усещания, на ароматите на живота, на движение както на тялото, така и на събуждането и съзряването на духа. Това бяха години на луди игри на футбол и баскетбол, на волейбол и хандбал, на работа по необятните поля на Добруджа през ваканциите,  предимно яздейки коне, теглещи плугове или брани, косачки или жътварки, товарейки жито или бали от слама на каруци и ремаркета, преди да си получим парите за положения труд и да хукнем към морето. Баба и дядо по майчина линия живееха във Варна и в тяхната къща винаги имаше стая за нас. Целият август с брат ми прекарвахме на плажа в красивия град, харчейки собствените си пари, плюс още толкова - с бонус от татко, за да ни поощрява … Освен това бяха ни наредили да се храним по ресторанти, защото пенсиите на дядо и баба бяха скромни. Така с брат ми от малки се научихме да си угаждаме по ресторанти и други богоугодни места.

Паралелно с това, у нас растеше и интереса към духовното. При мен се яви магията на поезията и прозата, а книгите и детските списания като “Родна реч” и особено “Картинна галерия” ме омагьосаха с приказката за цветовете на Дега и Дьолакроа, на Дечко Узунов и Златю Бояджиев, на феерията на Цанко Лавренов и бурните вълни на Айвазовски.

- Какво научи от първите ти учители, интересни хора ли бяха и с какво най-вече ги запомни завинаги?

- Аз се смятам за голям късметлия, поне до деня, в който пиша тези редове. Не че съм бил застрахован от лоши събития и неволи, ядове и дивотии от всекидневието,  арогантни глупаци или неуки “елити”.

Но имах късмета да попадна при невероятно добри и широко скроени Учители. Родителите ми   бяха  първите и главни учители в живота за много неща. Добри, честни, работливи и етични хора, здраво стъпили на добруджанската земя, те  работеха за нашето (с брат ми) бъдеще в непоклатим синхрон с учителите ни. Учителят в нашето детство и юношество беше почти равен на светец, а библиотеката в читалището стоеше далеч над кръчмата с всичките й весели истории. Но от Марин и Мария Попови - учителите ми от първи до четвърти клас научих вероятно 70 процента от най-важните неща в живота, които формират всеки от нас: порядъчност и трудолюбие, справедливост и честност, искреност и оптимизъм, смесен с минимум 50% реализъм, обич към България и нейните красоти, страхопочитание към науката, творчеството, книгите, красотата, четенето, ролята на личностите в историята…. И дисциплина! Останалите 30 процента се падат на всичките ми учители след това: тези 30 процента бяха пълни с математика и физика, техническо чертане и много формули, Нютън и Херц, Лавоазие и френски език, по-късно сменен с английски, история и география, електромагнитни вълни и какво ли още не. Беше добро образование, но го оцених напълно по-късно, когато излязох на Международния трудов пазар в Женева и Москва, в Белград и Загреб, в Ню Йорк и Брюксел.

Марин и Мария Попови  бяха първите ми Учители. Велики! Възпитаха и образоваха вероятно няколко хиляди добруджански деца за двайсетте или трийсетте години, прекарани в Добруджа. Повечето станаха лекари, инженери, учители, агрономи, юристи… И един журналист-дипломат…. Но може да има и други, за които не знам.

През 1969, след завършване на Техникума в Толбухин/Добрич напуснах - изглежда  завинаги - родния край.

В прогимназията (5-8 клас) също имах великолепни учители. Особено Йорданка Мишева, по български език и литература, да е жива и здрава. Още си кореспондираме по Месинджър или Фейсбук… После Йорданка завърши и право и стана адвокат. Съпругът й Васко беше колега в Добричкия вестник “Добруджанска трибуна”.

Много харесвах и Иван Байчев, артистичен човек, учеше ни на фолклор, музика, преподаваше ни по история и по трудово обучение. От него се научих да си поправям сам много работи у дома.

А между учителите основните пролуки в нашето с брат ми образование запълваха майка и татко. Майка отговаряше за науките в областта на домашната и лична естетика, хигиенно-санитарни науки, кухненски и други домашни задачи, основи на чистофайничеството, практически умения като гладене с тежка като трактор ютия на собствените панталони и ризи, основи на градинарството и цветарството и базисни уроци по пеене. Татко отговаряше за уроците по земеделие и овощарство, изхранване на малки агънца и кончета, уроци по косене и дълбока оран, управление на американски косачки или жътварки “Диъринг” и “Джон Диър” (внесени още преди Девети септември 1944); конна езда, основи на копаенето с мотика, боравене с тесла и брадва и прочие оръжия за масово оцеляване в онези години на Студената война в международното положение. От него научихме и първите уроци по международно право, междуличностна дипломация, основни човешки права, трудова етика и заплащане на труда при домашни условия.

- А пък ранната си младост посрещаш, за да поузрееш незабелязано във, както го определяш сам, великолепния техникум „Михаил В.Ломоносов” в още по-големия свят на твоя, вероятно първи видян град Добрич /Толбухин/. Изненада ли те тази нова обстановка, с уроци по коя наука? По сърце ли я почувства и прие и само ней ли посвещаваше младежкото си време?

- Четирите години в Техникума “Михаил Ломоносов” бяха великолепни, трудни, весели, напрегнати, обещаващи и даващи, вземащи и лишаващи. Времето никога не ни стигаше за всичко. А в допълнение бяхме започнали да откриваме магнетизма и красотата на момичетата. В класа и извън него. Това също отнемаше от “академичното ни време…”

Бях в електро-паралелка, изучавахме всичко за електричеството, имахме много математика и физика, проекти по техническо чертане, хиляди схеми, съпротивление на материалите, биографиите и откритията на гении като Нютън и Джеймс Уат, на Херц и на Максуел, на Попов и на Александър Бел, на Томас Едисън и Робърт Фултън… Техникумът беше като йезуитски колеж от 17-ия век: желязна дисциплина; строги и абсолютно задължителни униформи както за момчетата, така и за момичетата: тъмносини или черни костюми, сини или бели ризи, вратовръзки, шапки с монограми, черни кожени обувки. В класа бяхме 38: 32 момчета и 6 момичета. В 7 сутринта трябваше да сме в просторния двор на Техникума на единствения  хълм в Толбухин/Добрич. Следваше 20 минути физ-зарядка, както се наричаше този баща на  днешния “джим” под небето за 300–400 ученици. После 10 минути за събличане на палтата в гардеробите, ако беше студено, и за събуване на обувките. В класната стая и по коридорите беше позволено да се движим само по пантофи. Всичко блестеше от чистота. Муха да кацне на паркета и веднага си счупваше крака от подхлъзването.

Харесвах  математиката, физиката и геометрията. Учителят ни по математика Габровски беше голям чешит, проклет по характер и изключително стиснат на оценки. Аз бях в групата на Петиците, което си беше нещо като 6-минус. Само десетина момчета имаха пълни шестици при Габъра, както го наричахме. Ангел Костадинов, Веско Господинов, Димитър Русев, Живко Демирев, Тошко от Росеново и още няколко бяха блестящи математици и не случайно после всички станаха и блестящи инженери и стопански менажери.

Но моето сърце беше в литературата, в историята и в музиката. Електротехниката я карах така, между другото. Не се виждах в бъдещето като Тесла или Томас Едисън.

Учителката ми по литература - Христина Тотева - беше пленителна жена. Млади и красива, с външен вид като близнак на френската кинозвезда Фани Ардан, тя беше дошла май от Търново след някаква загадъчна любовна история, възбудила обществения интерес там. Нравственост, съвест и морал се сблъскваха пред очите ни с авторитаризъм, лъст за власт и тирания. Това за нас, 15-16-годишните хлапаци, беше като студен душ посред лято. По-голям плесник от този философски контраст не можеше да зашлеви остриганите ни главици…

По история ни преподаваше съвършено друг “образ”: даскал Сутрев. Нисък, набит, винаги със светла риза и скучна вратовръзка, той ни разхождаше из дебрите на световната и българската история от “урва на урва и от век на век”, както казваше Дядо Вазов. Неясно защо повечето учители тогава (само мъжете), ходеха в някаква странна “униформа” - нещо като лекарските бели халати, но в цвят тъмно-син или тютюнев. Сутрев беше избрал втория. Единият от джобовете беше винаги издут от бонбоните вътре. Имаше си бонбони човекът и ако някой отговореше три пъти правилно на въпроса му кога точно Ханибал е пресякъл Алпите с войската си, получаваше бонбон от даскала. Но когато някой шумеше или не внимаваше в час, той изваждаше един тефтер от другия джоб на тютюневия си халат и записваше името и номера му, като го ограждаше с кръгче. Кръгчето означаваше в неговия “регистър”, че Иван или Енчо не внимават и трябва да бъдат изпитвани по-често с по-трудни въпроси.  Личните ни  номера в класа бяха  според азбучния ред. Аз бях номер 15. Този наказателен церемониал се огласяваше пред целия клас с фразата: “Внимавайте да не ви заградя името с колло (колело, кръг). Това не ви обещава нищо добро.”

Но Сутрака, както му викахме, беше добър учител. И не само по история. Той водеше и училищния хор. Смесен - момчета и момичета. И многогласен - първи, втори и трети глас. От него научихме какво е хармония. И полифония, тембър на гласа - как да смесваш сопрано,  алт или баритон. Дирижираше с една дълга палка - около метър.

- Истинско узряване обаче животът ти прави с първите стъпки „На жизненото поприще в средата” в изпълнените със сурова романтика и неочаквани изпитания казармени години. Най-неочакваното и най-привлекателното в тия различни от цивилния живот дни и нощи? Почувства ли се с по-различен изминат, дарил те с мъдрост и здраве житейски път? Като стане дума за възмъжаването на младия човек как отговаряш ти - с да или не? Изобщо какво ни даде и какво отне този казармен живот, който не забравяме?

- Двете години в казармата  (1969-1971) бяха водовъртеж, в който всеки млад мъж е добре да попадне поне за 6 месеца. Задължително. Както е в Швейцария. За всички, годни физически и психически да носят оръжие. И след тези 6 месеца за придобиване на военна специалност, да се връщат солдатите в университетите или в заводите. После  армията да ги вика през година в запас за по десетина дни да си опресняват знанията и уменията. Пак както е в Швейцария.

За мен двете години не бяха нито много дълги, нито много тежки. Бях свързочник - радиотелеграфист в едно секретно поделение на ПВО в гори и храсталаци южно от Бургас. Работех на стар германски радиопредавател RFT, използвах азбуката от точки и тирета на американеца Самюъл Морз, който не подозираше нищо за НАТО, защото беше отдавна починал. Но с отличната германска машина и с американската азбука аз и моите приятели от радио-ротата свързвахме оперативното командване на Българската армия с командването на Варшавския договор.

Но за много от градските момчета това двегодишно изпитание беше полезно както за укрепване на физиката, така и на психиката. Много мамини синчета и глезльовци се превърнаха постепенно в стегнати млади мъже и после това им беше от голяма полза, когато излязоха на свобода и се сблъскаха с друг вид предизвикателства…

Аз и още 2-3 момчета, които също бяха музиканти, получихме по 5 дни домашен отпуск да си вземем китарите и другите инструменти, направихме си оркестър, пак започнахме с “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс” и получихме нови възможности за неочаквани привилегии. Командирите ни задължиха почти всяка събота вечер да свирим в Офицерския клуб в Бургас, а те си хапваха, пийваха и танцуваха с красивите си жени.

- И - ето те и теб пред дверите на големия Храм на знанието и на истинското мъдро възмъжаване - мечтания Софийски университет - Алма Матер на България. И да не си ми казвал, аз съм предполагал и знаех, че изборът ти е факултетът по журналистика. Сам ли направи този избор, с мечта за съдба на журналист или… имаше и нечие чуждо препоръчение?

- Петте години в Софийския университет “Климент Охридски” бяха едни от най-хубавите ми изживявания. Приеха ме в специалността, за която мечтаех - журналистика, с профил “Международни отношения” а допълнително записах в лекционната и изпитната програма “Телевизионна журналистика”, и “Културна проблематика”. Въобще не почувствах, че съм се претоварил… Всичко ми беше интересно, особено лекциите при такива ерудити като проф. Георги Боршуков, проф. Дафин Тодоров, проф. Исак Паси, проф. Драмалиев, доц. Любо Николов - не мога да ги изредя всичките. Имаше и две-три силно идеологизирани и “клиширани” дисциплини, но те не успяха да развалят нито магията на журналистиката, нито да повлияят на мечтите ми. Истината изисква да кажа, че след Техникума баща ми мислеше, че е логично да уча за електроинженер - каквито станаха повечето ми съученици. За да не му счупя хатъра, аз наистина кандидатствах в  Машинно-електротехническите институти в София и Варна веднага след завършването на Техникума през 1969. Но като отидохме през лятото във Варна далеч преди кандидат-студентските изпити, с моя приятел Никола го ударихме през просото и вместо математиката и физиката се фокусирахме върху много по-приятните “вечерни библиотеки” в Морската градина и нейния дансинг. Там имаше доста приятни девойки, с които обсъждахме далеч по-малко особеностите на математиката и физиката отколкото трептящите милувки с варненските красавици в нощния уют под звездите. Резултатът на изпитите беше добър по математика, но плачевен по физика. Баща ми като научи този факт, се разяри и веднага ме набута в една строителна бригада от цигани, току-що излезли от затвора за асорти престъпления.

Дафин Тодоров, възпитаник на виенския Университет, беше възхитителен преподавател по История на Американската и Западноевропейската журналистика. Доктор Младен Младенов, тогава виден телевизионен режисьор, и също с виенски докторат, беше много забавен и отличен практик. Исак Паси беше неотразим. Проф. Георги Йолов по Социална психология беше дълбок и солиден учен; проф. Драмалиев по “Етика” беше хапливо-ироничен, а доц. Любо Николов по “Социология” - супер-симпатичен и безкрайно интересен. Човек може да стане добър журналист и без формално образование - както десетки световни звезди от занаята - но петте години с хората, които изброих ми отвориха хоризонта и очите за много неща. Не случайно поне една трета от състудентите ми в курса, около 40 момчета и момичета - по-късно станаха част от най-добрите професионалисти на журналистическия небосклон. Петте години минаха като пет красиви дни.

- И по наше, и по ваше време, и всякога в ония години студентският живот беше красив, щедър на духовни богатства, славен. Той ни даваше крила за полет в бъдещето. И определяше посоката на пътуването в него, за да се осъществяваме като личности и като творци. Така е било и с теб, нали?

- Да, следването беше приятно, обещаващо с хоризонтите си и с достатъчно практическа насоченост. Всяко лято имахме стаж в някоя редакция. Постепенно навлизахме в един нов свят, където имаше букви, писане, но с много четене преди да напишеш и три реда, имаше мислене и съзнание, че ще учиш цял живот, ако искаш да пишеш. Естествено, работа не се намираше лесно . В провинцията имаше само по една редакция в окръжните градове, а в София беше за предпочитане да имаш “вуйчо” или “чичо” главен редактор… Аз нямах и затова периодът ми за търсене на работа се удължи доста, но накрая ми излезе късметът в “ПОГЛЕД”. Решаващият фактор беше, че в 4-ти курс бях карал стаж там и ме познаваха. Назначиха ме на длъжността стажант-репортер с 85 лева месечна заплата. След което веднага бях изпратен на 45-дневна бригада в строителството, каквато беше практиката тогава. Понаучих се да въртя мистрията и маламашката и това после ми помогна в семейната дипломация.

- Малко повечко време да се спрем на преживяванията със самочувствието ни на хора със  завидна професия. Кои специалности предпочете тогава ти и кои твои преподаватели помогнаха с богатите си знания да се изградиш като добър, много добър, отличен и бляскав журналист?

- Журналистическият занаят е много особен. Една от тези особености е, че както и вътрешната  конкуренция (в редакцията) е много висока, така е и във външната. Аудиторията те оценява не само спрямо твоите български колеги, но те мери и с международния аршин”. Много хора у нас знаят чужди езици и дори по времето на социализма имаше откъде да си купиш френски, немски или английски вестник и да видиш как пишат и мислят отвъд Калотина или след Кресненското дефиле. После дойдоха и десетките чужди радио-и-телевизионни програми. Читатели и зрители безмилостно те слагат на кантара с някой колега от Белград, Виена, Париж или Лондон. И виждат колко “тежиш” професионално и интелектуално. Понятието “мисирка” може и да е сравнително ново, но “куха лейка” още тогава беше синоним на бездарие и интелектуален дефицит.

Колкото до моя случай, както ти казах вече - на мен ми провървя с много от професорите, които имаха какво да ни кажат,. Също и от състудентите - мнозина бяха будни, начетени, с чувствителни социални антени и бързо мислещи млади хора. Но моите ориентири и кумири бяха най-добрите пера в България и по света. Като Евгений Станчев от “ПОГЛЕД”, който ми беше пряк началник, а беше и извънщатен кореспондент на славното някога американско списание “Нюзуик”. В онези години това беше специален професионален ореол. Майстор в писането, Евгений беше с богата култура и искрящо чувство за хумор. А беше и добър менажер. Шепата млади репортери в “ПОГЛЕД” имаха отворени хоризонти и от тях зависеше дали имат силни криле да летят високо и да не ги е страх да паднат. Бяха деликатни времена в политически смисъл, но който искаше да покаже, че има зъби и характер, не беше чак  толкова трудно. Е, понякога получавахме и ритник в задника…

В редакцията също бяхме абонирани за 5-6 западноевропоейски вестници и списания: “Тайм”, “Нюзуик”, “Пари мач” и “Монд”, “Шпигел” и “Щерн”, “Икономист” и “Индепендънт”. Аз имах допълнително и абонамент за югославските “Политика”, „НИН” и “Нова Македония”. Четях като бесен - в редакцията, в трамвая, у дома…  Особено удоволствие ми доставяха югославските колеги  - Драгослав Ранчич, кореспондент на белградския в.”Политика” в Пекин; Момо Капор и Мирко Кларин от елитното сп. “НИН”, сатирикът Брана Црнчевич…  От “другите” много харесвах Уилям Съфайър и Джеймс Рестън от “Ню Йорк таймс”, Арт Бъкуалд и Дейвид Игнейшъс от “Вашингтон пост”, Ориана Фалачи - ненадминатата майсторка на интервюто и храбра италианка, Тео Зомер от “Ди Цайт”, Питър Арнет от “Асошиейтед прес” и по-късно легендарен репортер на СиЕнЕн… Да не ги изреждам всичките. Бяха блестящи журналисти и отлични професионалисти. Понякога ги печатахме и в “ПОГЛЕД”, както печатахме и най-смелите тогава съветски журналисти - Александър Бовин от “Известия”, Владимир Познер от Централната телевизия, Фьодор Бурлацки от “Литературная газета” - все умни и талантливи хора. И смели - в контекста на времето…

- И идват щастливите за теб години - време за професионалната ти реализация. Като имаме предвид и първите стъпки като стажант във вестниците „Добруджанска трибуна” и „Поглед”, истинското ти кръщение не е ли именно в най-популярния тогава „Поглед”, в който работиш всеотдайно и в който извоюва име на талантлив, от първата редица, журналист. Там е началото на заслуженото ти признание, нали?

- Да, “ПОГЛЕД” беше перлата в професионалната ми “корона” (извинете за нескромността) като репортер и коментатор. Първо, провървя ми с началници: Любен Генов, Евгений Станчев, Ясен Антов, Генчо Арабаджиев…  В Съюза на Българските журналисти (СБЖ), чието издание беше “ПОГЛЕД” - също имах поддръжката на сериозни, известни и солидни хора като Веселин Йосифов, Стойне Кръстев, Боян Трайков, Торком Гарабедов - за тях аз сигурно съм бил младок, но те ме виждаха, че не ме мързи да “бъхтам с перото” и ме подкрепяха. Тогава още не си падах по “срещи на високо равнище”, международни конференции или дипломатически дандании. Те дойдоха при мен по-късно - когато бях понатрупал “окопен опит”. Предпочитах да отразявам военни конфликти, въстания, бедствия - всякакъв вид мизерии по прашните кръстовища на историята. Кръстосвах надлъж и шир Близкия изток - Ливан и Сирия, Израел и Палестинските територии, Алжир и Тунис, после войната в Афганистан, конфликтите между Китай и Виетнам, кланетата в Кампучия, мизериите в Никарагуа, причинени от “контрите”, гладът в Етиопия и Судан… Списъкът е дълъг. 16 години това правех. Последните години бях и нещо като дипломатически кореспондент, бях минал по цялата стълбица на редакционната йерархия от стажант-репортер до Заместник-главен редактор и отразявах важни международни събития в Женева, Москва, Париж, Виена и Вашингтон; дипломатически конференции по разоръжаването, срещите между Михаил Горбачов и Роналд Рейгън в Женева, Москва и Вашингтон… Каквото дойдеше…  Получавах редакционни или награди на СБЖ, някои от репортажите ми се препечатваха в чужди вестници и списания, гледах си семейството всяка свободна минута и се радвах на живота. Естествено, имаше хора, институции и фактори, които ми разваляха съня нощем, но слава богу Любен Генов и един от бившите шефове на СБЖ ме спасяваха, когато имах “полит- тревоги”. Но било каквото било. Всяко време с битките и дивотиите си. Тогава букаите в журналистиката  бяха политически, днес са икономически. И двете са много неприятни.

- От публикациите ти в този водещ наш вестник започна и нашето приятелство - първо задочно и много по-късно в срещи и незабравими разговори. Беше ти интересно началото като стажант-репортер и репортер, което във всяка професия наричаме чирак?

- Чиракуването беше най-интересно. Още си много млад, но си горещ за “подвизи”, морето ти се вижда до колене, нямаш умора, нямаш спирачки, готов си като петле да се биеш с “големите”, докато един ден осъзнаеш, че трябва по-кротко да я караш, повече да четеш и по-малко да претендираш, повече да слушаш, когато другите говорят и по-рядко да дърдориш. Както казва журналистът и писателят Хемингуей, големият майсторлък в писането е умението да слушаш внимателно..

- И продължаваш по стълбата на йерархията - изкачваш се на стъпалото Калфа. С кои работни и отговорни места /позиции/ и не вече само като изпълнител на задачи, но и на ръководител във вестника, ведно с нейните служители, твои колеги. Имаше ли моменти на преустройство, с какво те изненада този етап в професионалната ти работа, като се има предвид, че той продължава дълго, по простата причина, че изкачваш още по-горни стъпала в йерархическото си развитие и получено доверие?

- Стъпалото “Калфа” е междинно, но мнозина не му обръщат много внимание и я карат, като че ли са вече главни редактори. За мен периодът на Калфата беше, когато ме “произведоха” от стажант-репортер в редактор, а после и шеф на Международния отдел. С това дойдоха и нови задължения, появиха се и нови елементи на администрация и бюрокрация, писане на оценки на колегите, обсъждане на заплати и хонорари - което не винаги е приятно - и т.н.  Но сега като гледам назад, това е било добра подготовка за предстоящите административни, кариерни и бюрократични битки, които ми предстояха, след като напуснах журналистиката и преминах в хуманитарната дипломация.

- И да стигнем до най-високото ти стъпало - кои бяха предишните и как посрещна изкачването си на най-горното за теб - зам.-главен редактор?

- Мисля, че веднага след промените през 1989 ми предложиха да стана зам-главен редактор. Преди това изглежда не бях много убедителен като “солиден и лоялен кадър в очите на някои кадровици извън редакцията”. Веднъж, след една командировка до Съединените щати, съответните органи, които наблюдаваха редакцията и нейните журналисти, ми казаха директно, че следят всяка моя стъпка, четат всяка моя дума и че - за мое добро - трябва много да внимавам. А след една по-дълга командировка до Женева, където работих 7 месеца в Щаб-квартирата на Международния Червен кръст, на връщане в София разбрах защо летището заслужено носи името “Враждебна”.  Двама строги мъже, намръщени и безцеремонни, ме отведоха в една изолирана стая,  накараха ме да се съблека гол, провериха след щателно ровене личния ми багаж и дрехите, разпитаха ме какво точно съм работил “там”, дали нося нещо за други хора “тук” и т. н. Доста унизителна церемония. Носех шоколад за децата и едно писмо с коледна картичка от един  приятел- наш дипломат в Женева - до родителите му в София. Сериозните мъже, които ме претърсиха, взеха писмото с коледната картичка до родителите на моя приятел.

Но бащата на този приятел работеше в отдела на ЦК на БКП, който  беше под ръководството на Димитър Станишев, бащата на бъдещия ни премиер Сергей Станишев. Обадих се аз по телефона в Женева на моя приятел Радослав и му разказах какво се е случило с писмото до баща му. След няколко дни в редакцията пристигна писмо до мен от неизвестен подател. Отворих го . Вътре имаше нещо като документ- квитанция от летище “Враждебна”, на която пишеше “Лицето  претърсено, нищо не е намерено”.

Такива ми ти работи, както казва Кърт Вонегът, американски писател, много патил през Втората световна.

- Но да се върнем към тогавашното ваше професионално семейство. Не съм си променял мнението, че в „Поглед” работеха едни от най-изявените български журналисти, емблематични имена на редактори и ръководители. Хайде ти ни разкажи повече за това знаменито семейство!

- В периода от 1976 до 1991 - когато аз работех там, “ПОГЛЕД” беше в разцвета на силите си. Показваше го и “пазарният механизъм” - въпреки огромния тираж от около 530,000 екземпляра, вестникът свършваше още към 9 сутринта. Всеки понеделник, когато излизаше още “топъл” от печатницата на ул. “Гурко”, пред РЕП-овете  към 6:30-7 сутринта читателите се редяха на “опашка” за “ПОГЛЕД”. Причината беше проста: вестникът много често пишеше за проблеми, които другите премълчаваха или “леко фризираха”. Това беше някаква своеобразна “гласност”, далеч преди Горбачов да се появи на хоризонта. Не само това: за разлика от повечето останали печатни издания, “ПОГЛЕД” предлагаше много по-разнообразно “меню”. Стилът на писане бе по-разкрепостен и по-искрен; публикувахме факти, за които читателите жадуваха, опитвахме се да бръкнем дълбоко в обществените проблеми, търсехме причините за язвите на обществото, пишехме как даден проблем се решава по света. Имахме специална рубрика “Световен опит”, която често дразнеше някои апаратчици, но читателите я обичаха. При нас пишеше елитът на българската журналистика, най-големите имена бяха редовно на страниците на вестника. След като Георги Боков бе освободен от поста председател, Веселин Йосифов, тогава главен редактор на “Антени”,  оглави Съюза на журналистите. Веднага лъхна свеж въздух в професията. Ясен Антов от “Стършел” дойде при нас като главен редактор в края на 1976. Всички бяхме ентусиазирани и окрилени. Ясен даде простор на десетина млади репортери да шетат навсякъде и да пишат за всичко, което интересува читателите. Писмата им пристигаха всяка седмица в редакцията с чували и отделът “Писма на читателите” беше един от най-големите. А от списание “Ново време” дойде като заместник-главен редактор Евгений Станчев, талантлив репортер и може би тогава най-”разкрепостения” от стари идеологически догми журналист-международник. Евгений беше мой пряк началник, скоро станахме близки приятели и работата потръгна още по-добре. Неговият опит от списание “Нюзуик”, познанията му в областта на международната политика, добрият му вкус и широките професионални връзки и контакти разшириха неимоверно регистъра на моите мечти и възможности за изява.

Възходът на вестника обаче започна 2-3 години след идването на Ясен Антов, когато един ден той се умори от крамолите между двама от заместниците си и се върна пак в “Стършел”. И тогава като лавина върху редакцията - и като манна небесна - се стовари Любен Генов от “Отечествен фронт”. Солиден професионалист с изтънчен вкус към вестникарското оформление и модерен дизайн, абсолютен езиков чистофайник и с много широк спектър от интереси, Любо наложи атмосфера на професионална чистота в отношенията както между колегите, така и в битовите детайли от редакционния живот.

“Къщата” на “ПОГЛЕД” беше на ул. “11 август” N 6, която днес е посолство на Ватикана и работно място на папския нунций. Красива сграда с изящна архитектура вътре, тя стана още по-бляскава след идването на Любен Генов. Той изгради редакционен дух, който да е в синхрон с архитектурната и историческата стойност на сградата, приютявала някога и Монсиньор Ронкали, папски нунций в София и бъдещ папа Йоан ХХIII в Рим.

Отмина известно време, докато Любо и Евгений напасваха характерите си. Талантливи, амбициозни, но и толерантни, те станаха този тандем, който знаем от историята на американската журналистика, когато собственичката и издателка на “Вашингтон пост” Катрин Греъм назначи за главен редактор на вестника Бенджамин Брадли - вестникарски талант с буен и непокорен характер, но солидна скала зад всеки от своите репортери и коментатори. Тези двамата - Катрин Греъм и Бен Брадли - и техните талантливи репортери Боб Удуърд и Карл Бърнстейн - разкриха аферата “Уотъргейт”, устояха на натиска и шантажа на президента Никсън, който искаше да спре публикациите за аферата и да унищожи репутацията на вестника. Професионалният им кураж доведе до обратното - на 4 август 1974 Никсън подаде оставка. Вестникът победи Белия дом.

Нещо подобно направиха през годините, когато работиха заедно, Любо и Евгений. Пазеха ни гърбовете, докато ние, като търсехме интересни теми и предлагахме на читателите си меню, което те не винаги можеха да намерят в другите издания. Бяха славни години. Легендарни и талантливи колеги като Станислав Стратиев, Генчо Стоев, Георги Мишев, Веселин Йосифов, Димитри Иванов, Кеворк Кеворкян, Тома Томов, Иван Гарелов, Васил Василев - огненият кореспондент на БТА от Бейрут и после на БНТ от Париж, Даниела Кънева и Иван Гайтанджиев, Еми Барух и Стефан Продев … И да ми простят другите звезди от занаята, че не мога да допълня имената им в “Божия списък на талантите”, за да не отегчавам читателите. Страниците на вестника бяха отворени за всички колеги, които имаха какво да кажат. А моята задача беше да каня най-известните международници - от нашите колеги, от Източна и Западна Европа, от САЩ и откъдето можех да намеря събеседници за нашите любознателни и критично мислещи читатели.

Радвах се на приятелството и колегиалността на съмишленици и приятели от редакцията, с които почти всеки ден обядвахме заедно в елитния тогава Клуб на журналистите на “Граф Игнатиев”4 - “свърталище” на много свободни духове и талантливи хора. После с Евгений и Пенка Чернева, с Чавдар Крумов и Митко Димков, със Здравка Константинова и Иван Григоров, със Стефан Десподов, великолепният ни художник, който сега ни рисува шаржове “отгоре”, с Ева Костова и милата Мария Филипчева - “Редакционната Усмивка” - и други колеги, се връщахме на “11 август” 6. А от 2 след обед започвахме приятелските си битки и маневри кой ще “заграби” повече страници в предстоящия брой. Кулминацията идваше в понеделник в 5 след обед, когато цялата редакция се събираше на “летучка” - ритуалното обсъждане на броя, което нерядко включваше и кръстосване на шпагите. Още в онези далечни години Любо беше въвел революционната практика с тайно гласуване в края на летучката да се прави класация на най-добрите материали. Критериите бяха обществена значимост, професионално майсторство и реакция на читателите. В края на годината имаше и годишни награди, които включваха не само редакционните “звезди”, но и извънщатните сътрудници. А “понеделнишките класации” след летучката носеха със себе си и прилични за времето хонорари, различни от “стандартните”. С огромния си тираж “ПОГЛЕД” носеше не само престиж на колегите, но и много приятна печалба на СБЖ.  Тази печалба пък осигуряваше нашите почивни домове на “Златните пясъци”, язовир “Батак”, къщата в Арбанаси и Стария Пловдив, както  и великолепната Творческа база в Банкя. По-късно, след 1989, тези имоти на СБЖ се превърнаха в обект на Гаргантюански апетит от различни колеги-бизнесмени, новоизпечени медийни магнати  и герои на капиталистическия труд. А славното наше гнездо, Клубът на журналистите, постепенно затихна, минавайки от наемател на наемател и изгубвайки магнетичната си едновековна сила… Остана само легендата - както Клуба, така и “ПОГЛЕД”

Не винаги ни е било лесно. Понякога сме “яли калая” на началниците горе, но имахме редактори зад гърба си. Помня как един такъв началник, брат на Андрей Луканов и шеф на отдел във Външно министерство, дойде със свита преторианци на летището с намерението да ми конфискуват журналистическия бележник и магнетофона. Пристигах от Женева с трима български заложници, отвлечени в джунглите на Ангола и освободени след няколко месеца от дискретната дипломация на Международния комитет на Червения кръст. Нашите хора от Външно министерство не искаха да се пише по случая. Но Любо вече ме чакаше на летището със сключените си вежди и строгата маска на лицето. Само каза на Големия чиновник да не ме закачат, и че всичко е съгласувал, с когото трябва. Преторианците се оттеглиха, на другия ден текстът ми за драмата на тримата заложници излезе на цяла страница, а аз освен аплодисменти не получих дори и плаха критика от “пазачите на реда”.

Само да не помислите, че сме били единствени по рода си “звезди” на професията. И ние имахме слабости, и ние правехме грешки. И другите редакции имаха много талантливи и смели колеги. Но ние имахме нещо, което те понякога нямаха: ние имахме главни редактори, които бяха слуги на читателите  и автори, които не искаха да се срамуват от същите читатели. А хора като Любо и Евгений не само че умееха да неутрализират евентуалните критики “отгоре”, но и да направят мнозина от тях наши съмишленици и защитници в критични ситуации. Стоян Михайлов, Лалю Димитров и Боян Трайков бяха само няколко от тях. Любо сигурно знае повече по този въпрос.

- Кои ще са твоите думи за журналистиката, която практикуваш вече толкова години, не, не те моля дефиниция да дадеш какво е журналистика, има научно определение за нея, а за теб лично какво е нейното съдържание, принципите за прилагането й в практиката?

- На тази тема  мога да напиша половин книга, но ще си наложа спирачки: още от Гутенберг насам, от Бенджамин Франклин, от Томас Пейн и Марк Твен, от Христо Ботев, Захарий Стоянов и Алеко Константинов, та до наши дни, Журналистиката има една-единствена задача: да информира хората честно, бързо, задълбочено, обективно и от всички гледни точки, които аудиторията иска да чуе. Журналистиката е “първата чернова на Историята”, както казва един мъдър човек, затова всички, които я упражняват, трябва да помнят, че над тях винаги ще виси дамоклевият меч на Времето и на Истината. Както е смятал Бенджамин Франклин, нашата професия трябва не само да информира правдиво читателите си (слушателите и зрителите), но и да възпитава добри, морални и отговорни граждани. Марк Твен се шегува, че журналистиката е “най-хубавата професия в света, стига да я напуснеш навреме…” А полският сатирик Станислав Йежи-Лец ни напомня, че “…прозорецът към света може да се запуши и с вестник”. Това е “сръгване в ребрата”, да ни напомня, че не трябва да робуваме на пропагандата и на онези, които дърпат конците зад кулисите, а да останем верни на хората, които купуват “продукта ни”, надявайки се да разберат какво става в света и какво може да очакваме от утрешния ден. За жалост днес много медии са предимно пропагандни институции, а не независими, обективни и неутрални съдници на един нестабилен и объркан свят, в който няма “правила на Играта”, а Силата на Правото е смачкана от Правото на Силата. Както е казвал Кардинал Ришельо, “…накарайте и най-честния човек да напише шест думи, и аз ще намеря поне три от тях, заради които да го обеся.”. Ето как стоят нещата днес.

- Кой е добрият журналист, перфектният професионалист, честният журналистически деец?

- Този въпрос има частичен отговор в по-горните думи. Качествата на добрия журналист са иманентни (вътрешно-присъщи, както ни втълпяваше Проф. Исак Паси) на интелекта и на характера му: те включват задълбочени познания по въпросите, по които пише, честно, обективно и всеобхватно третиране на темата, морален и професионален интегритет и съзнание за отговорността си, че не само информира хората, но и формира гражданските им чувства и отговорности. Това е Сизифов труд сам по себе си и бутането на камъка нагоре към върха е тежка съдба.

- В социалистическо време нямаше така наречените жълти вестници, но след промените и до днес жълтата преса почти царува на вестникарския пазар. Твоето отношение към нея?

- Боя се, че “жълтенията” е неизбежна като плевелите в житната нива. Както в днешната световна “кулинария” присъства т.нар. “джънк фууд” - т.е. долнокачествена храна, така е и в журналистиката; така е и в киното; така е в театъра, така е в политиката, така е и в литературата. Едното върви с другото, за съжаление. Има различни хора, с различни вкусове и критерии. И понеже в живота няма вакуум, хора със силно развит нюх на търгаши умело правят пари от “жълти” продукти във всяка сфера на живота. Понякога това може да е долнопробен “кич”, както казваше покойният професор Иван Славов; понякога може да е нискокачествена пропагандна каша, забъркана от полупразни редакторски глави или миш-маш от клюки, лъжи и дивотии, които обаче се продават лесно на пазара. Както е казвал унгарският евреин Джоузеф Пулицър, емигрирал в САЩ и считан за “Баща на жълтата журналистика”, “Новина е не когато куче ухапе човек, а когато човек ухапе куче”. Ето това обяснява донякъде същността на жълтия потоп, в който се дави днес голяма част от занаята.

- И в този смисъл - с няколко думи можеш ли да охарактеризираш предназначението на медиите - печатни и електронни - днес. Какво е състоянието на журналистиката в демократичното ни уж време?

- Ако говорим за българската журналистика - днес тя е на колене. Подчинена изцяло на политически, финансови и технологични фактори. Тъжна поза, тъжна ситуация. Предназначението й не е да информира обективно и задълбочено и да възпитава добри граждани, както е мечтаел Франклин. А да прави основно две неща: Пропаганда на властимащите и Пари на издателите.

Интернетът и социалните мрежи набутаха професията в ъгъла. Политически велможи й диктуват какво и как да пише, а едрият капитал стесни периметъра и броя на медийните собственици, които често се държат на сцената като чорбаджии със сопи в ръцете, както  е описал Алеко своите незабравими персонажи Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина. Автоцензурата стяга душата и мисълта на много колеги, а страхът сковава сърцата им. И цяло чудо е, че все още има доста голям брой смели и талантливи колеги, които  държат знамето на професията високо. Тази картина може да се наблюдава и в повечето страни от дълбоко разединения и поляризиран свят, в който живеем днес.

- Твоите принципи за честна, истинска и високопрофесионална журналистика?

- Честност, Обективност, Ерудиция, Финес, Нетърпимост към Пропагандата и уважение към аудиторията.

- Това, което е недопустимо в работата на журналиста?

- Фалшът, Лъжата и липсата на професионална етика.

- Журналистиката наука ли е или занаятчийска работа извън нейните изисквания?

- И едното, и другото. Във всеки занаят има елементи на наука, както и много елементи от науката с времето се превръщат в занаят. Важното е да се зачитат критериите от точка 19 по-горе.

- Какво е отношението ти към едностранното отразяване на събития и поднасяне на факти от всекидневния и особено от политическия живот у нас, а по света?

- Не е трудно да се отгатне - отрицателно е. Животът е многолик, хората са различни, както реалностите са често различни от мечтите ни. Картините, които рисуваме във всекидневните си репортажи или есета трябва да са многоцветни, а не черно-бели. Черно-бели са само клавишите на пианото  - белите са от слонова кост , черните от абанос. Но музиката на пианото е “многоцветна” и именно тя ни доставя огромното удоволствие.

- Ти дълги години бе между водещите журналисти като пътуващ кореспондент за отразяване на войни, природни бедствия,  конференции и различни видове форуми. Допринесоха ли тези пътувания за обогатяване опита ти на опознаващ света и човека по земята, за да си наясно кой е добрият и кой лошият живот? Имаш ли отговор на въпроса ще надвие ли, да не кажа - ще победи ли все някога господарят на земята днес - Злото, за да възцари така необходимото му Добро?

- Много дълбоки въпроси ми задаваш… Първата част на въпроса е с по-лесен отговор: всяко пътуване обогатява. Просто ще повторя китайската мъдрост, че е по-добре да пропътуваш 10 хиляди мили, отколкото да прочетеш 10 хиляди книги. А най-добре е да комбинираш и двете. Един от моите любими примери за добра журналистика е тази на покойният вече коментатор на “Ню Йорк таймс” Джеймс Рестън. Той казваше за нашата професия, че е благословена и специфично привилегирована: Не стига, че цял живот правя това, което обичам най-много - пиша за личните си впечатления - ами на всичко отгоре пътувам където искам и редакцията ми плаща за това. Това ако не е привилегия… Пиша както искам и за каквото искам, а в допълнение ми дават и заплата. Мисля, че аз би трябвало да плащам на Главния си редактор, за приятния живот, а не той на мен…

Естествено, не всеки е великан в професията като Джеймс Рестън, нито вестници с влиянието, тиража и финансовите авоари като на “Ню Йорк таймс” са много… Повечето вестници в света днес едва кретат. Но имаше времена, и ние с теб “хванахме” част от тези години, когато дори вестниците в България плащаха по-достойни заплати от днес…  Аз не помня някой от “ПОГЛЕД” да се е оплаквал от липса на командировки. Даже обратното: Любен Генов не искаше много да се мотаем из редакцията, а да сме сред Живота, както казваше той.

Колкото до втората част на въпроса ти - за Доброто и Злото, мисля, че тази борба е вечна и ще я има докато светът съществува. В даден момент Злото е на върха и ни праща - чрез политиците, генералите, кралете и останалите свои “избраници” - войни, бедствия, епидемии и какво ли още не… После на върха се изкачва Доброто, идват по-добри времена, по-добри и по-мъдри хора на ключови постове и настъпва период на мир и спокойствие. Докато един ден нещата пак се обръщат като при мъртво вълнение и светът започва да се дави или да потъва…  А сега, за да се усложнят нещата още повече, дойде и нов фактор: Изкуственият интелект. Чудя се какво може да стане, ако към безотговорността, лудостта и идиотизма на Човека се добави и погрешно съдбоносно решение на Изкуствения интелект. Просто не ми се мисли за последиците…

- Впечатли ме признанието ти, че по време на многобройните ти мисии като военен кореспондент на в. „Поглед” във Виетнам, Кампучия, Ливан, Сирия, Израел, Афганистан, отразявайки войни, трагедии, катаклизми, си срещнал и си се сближил с хуманитарни работници от Международния Червен кръст, което променя професията ти след 1991 година. Не е за вярване, че ще се разделиш със журналистиката, донесла ти толкова голяма популярност и слава през всичките години. Как стана това и в коя нова посока пое през времето на прословутия ни преход?

- Имаше някога една почти постоянна рубрика в много вестници, списания, а дори и в електронните медии. Казваше се “Журналистът сменя професията си”. Може да приемем, че аз - след 17 години репортерстване и редакторска работа - си смених професията и работих около 30 години като хуманитарен дипломат. Стана естествено и случайно. Като репортер на “ПОГЛЕД” от не много приятните места по света, където бушуваха военни конфликти, мизерия или урагани и земетресения, често се натъквах на млади хора с емблемата на Червения кръст, които се опитваха да спасяват ранени, пострадали или болни. Много често те бяха швейцарци, защото да си от неутрална страна помага много, когато си между две воюващи страни. Освен това тези хора бяха отлично информирани какво става в района, в който действаха и аз получавах от тях информация от първа ръка за ставащото. Те ме харесаха, аз ги харесах, започнаха често да ме канят за мисии “на терена” заедно с тях и така постепенно станах хуманитарен работник. Уж мислех само да опитам как ще се почувствам като “спасител на фронта” за 2-3 години, но те станаха 25. От тях 11 бяха в Ню Йорк и Женева, а останалите - в места като 7-годишните войни в Югославия, в Армения и Азърбайджан, в Румъния след Чаушеску, в разпадащия се Съветски съюз и раждащите се нови независими държави… Но никога не изоставих напълно журналистиката и когато имах време, пишех тук-там, говорех по радиостанции и телевизии, наши и чуждестранни… Често ме канеха да коментирам хуманитарни трагедии, свързани с бедствия, войни и други катаклизми… Говорил съм многократно и по СиЕнЕн, и по БиБиСи, и по Ал Джазира, да не ги изреждам всичките.

- Дали ще се съгласиш с мен, че всъщност ти не се разделяш окончателно с професията си на журналист, а продължаваш по генералния път с два разклона. Защото - както отбелязахме, една от специалностите ти във факултета Журналистика е именно Международни отношения, а от друга страна всичките ти следващи, нови мисии отново са свързани с творчески ангажименти и отразяването на някои от тях. Впрочем ти съвместяваш през следващите години двете професии - на журналист и на дипломат, нали?

- Точно така. На практика аз съвместявах и двете, а освен това все още вярвам, че добрата журналистика е както наука, така и занаят - в добрия смисъл на думата. Но журналистиката е и Призвание, Зов в тъмнината,  Страст да кажеш нещо ново, важно и съдбоносно, което може да помогне на много хора, да предотврати бедствие или война. Журналистиката за много хора е като кучето-пазач, което трябва да опази обществената нива от крадци и мошеници; в Африка много хора вярват, че както хиената е санитарят на саваната или джунглата, прочиствайки ги от мърша и предотвратявайки епидемии и зарази, така и журналистът е “обществената хиена”, която като съвестен и бдителен санитар  поддържа здравето на един народ и функционирането на държавните институции. Именно поради тази причина бащите-основатели на Съединените щати  и техните наследници са предвидили най-важната поправка към Американската Конституция - тази за свободата на словото и още няколко стълба на демокрацията. И тя е не-случайно Първата поправка към конституцията. Със съжаление трябва да констатирам, че днес в повечето от около 200 държави в света се наблюдава както ерозия на свободата на словото, така и ерозия на Международното право.

- От първата ти мисия с Международния комитет на Червения кръст /МКЧК/ в Женева и Никарагуа през 1984 год. до неотдавна ти изминаваш толкова дълъг път в дипломацията, колкото и в журналистиката. Невъзможно е да изброим всичките ти позиции и места на отсядания и посещения по различни поводи, но аз ще те помоля да ни разкажеш за дейността си през периода 1999 -2007 и 2007-2009 години. През първия, когато два мандата ръководиш Мисията и си постоянен представител на Международната федерация на Червения кръст - ООН в Ню Йорк, работейки с елита на световната дипломация. Слушам те!

- Работата ми в Централата на ООН в Ню Йорк беше чисто дипломатическа с фокус върху хуманитарните проблеми, като защита и помощ на цивилното население при войни и бедствия; осигуряване на дипломатическа и политическа подкрепа на нашите екипи на терен - в над 120 страни на света; спазването на Женевските конвенции и допълнителните протоколи към тях по време на военни действия, грижа за бежанци, военнопленници, вътрешно разселени хора, координация на терена с агенциите на ООН и различни неправителствени организации, логистични операции като доставка на храни, дрехи, лекарства и всичко необходимо за оцеляването на милиони страдащи хора по света. Имах “подвижен екип” от сътрудници - специалисти по проблемите, които изброих, и броят им варираше от 7-8 до петнайсетина души по време на големи кризи. Основната ми цел и задача беше да осигуря политическа, дипломатическа и логистична подкрепа и координация с агенциите на ООН  за гладко провеждане на нашите операции във всички континенти и страни, в които има военни конфликти или тежки природни бедствия. Участвахме редовно в работата на основните органи на ООН - Общото събрание, Икономическия и Социалния Съвет, различните комитети (общо шест),  а понякога и по покана - в дискретни консултации с членовете на Съвета за сигурност. Беше много отговорно и напрегнато, дълги часове на дебати и препирни за езика или съдържанието на един или друг документ, резолюция или доклад. Но това беше и е голяма школа по многостранна дипломация, която често е далеч по-сложна от двустранната, по-рискова, по-тромава и с резултати, които могат да се видят чак след няколко години. Особено когато се отнася до превенция на конфликти или бедствия и технологични аварии. Но да се работи с дипломати от световен ранг - като Ричард Холбрук, Сергей Лавров, Джон Негропонте, Виталий Чуркин, Кофи Анан, Лорд Марк Малок-Браун, Серджо Виейра ди Мелу, Ян Егеланд, Маргарета Валстрьом и много други -  за мен беше чест, привилегия и удоволствие.

- И разкажи за втория ти мандат като директор на Комуникациите и на хуманитарната дипломация на МФЧК в Женева с ранг зам.-генерален секретар!

- Като минаха 8 години в Ню Йорк ми звънна Марку НИСКАЛА, Генерален секретар на МЧК и мой пряк началник и ми каза, че е време да се върна в нашата Централа и да се простя с дипломатическия живот в най-интересния град в света. “Покани” ме с началнически тон да се върна в Женева и да кандидатствам - ако искам - за поста Директор на Комуникациите и Хуманитарната дипломация на Международната Федерация на Червения Кръст и Червения полумесец, която ние често наричаме с абревиатурата МЧК. Тази Федерация е огледално копие на ООН, но с хуманитарна, а не политическа основа. Както ООН обединява около 200 държави-членки и техните правителства, така и МЧК обединява около 200 национални дружества на Червения кръст и Червения полумесец. Нещо като  хуманитарна “армия”, чието “обединено и координиращо  командване” е в Женева, оказва хуманитарна помощ на милиони хора по света на стойност за милиарди долари - според нуждите на бедстващите хора, според възможностите на донорите да помагат във финансирането на нашите операции и в контекста на условията на терена, както казваме ние. Силата на Червения кръст е в неговите принципи, особено тези на неутралност, независимост и хуманност; в неговите професионални служители и експерти - над 100,000 в цял свят, и особено на неговите доброволци - над 15 милиона обучени и екипирани мъже и жени. Моята работа в Женева и като зам-генерален секретар беше да осигурявам стабилни комуникационни и информационни отношения с всички международни партньори на тази огромна машина; аз отговарях и за мобилизацията и акциите по време на здравни кризи, пандемии и други бедствия, имах шест важни отдела с много и различни специалисти, годишен бюджет от 300-500 милиона долара според характера на годината и степента на бедствията или конфликтите, както и да поддържам интереса на големите световни медии към нашата работа. Но не по-малко важна задача беше да опазваме здравето и живота на нашите собствени специалисти или доброволци, които на свой ред спасяваха десетки хиляди човешки животи. Не винаги успявахме в тези жестоки времена и губехме ценни хора.

Може би малко колеги от нашия занаят знаят, че големият репортер и писател Ърнест Хемингуей е отишъл на фронта в Северна Италия през Първата световна война като санитар и шофьор на линейка от Американския Червен кръст. Първо пробвал да се запише в американската армия, но му отказали, защото нямал навършени 18 години, бил дюстабанлия и със слабо зрение на едното око. Тогава се “изхитрил” и се записал доброволец в Американския Червен кръст. След няколко месеца на фронта го раняват тежко в крака, 14 парчета от шрапнел буквално натрошават коляното му. Оздравява. Но от опита му във войната написва шедьовъра си “Сбогом на оръжията”, който по-късно е филмиран в Холивуд. Кариерата му на писател започва като репортер от фронта и доброволец на Червения кръст. По-късно е репортер и в Испанската гражданска война (1936), както и във Втората Световна война. Получава “Пулицър” и Нобелова награда за повестта си “Старецът и морето”. А Международният Червен кръст - двете му “крила” - за помощ при войни и помощ при природни бедствия, заедно с основателя си - швейцарецът Анри Дюнан от Женева - получават общо 3 Нобелови награди за мир заради хуманитарната си дейност.

- Е, не трябва да отминем и една от последните ти високи позиции - член на Кабинета и специален съветник на Кристалина Георгиева, европейски комисар за бедствия и кризи, хуманитарна помощ и международно сътрудничество - Брюксел. За какво отговаряше през целите пет години. Ако има още нещо, много важно от този период, което сме отминали, можеш да разкажеш и за него…

- Докато работех в Ню Йорк често ходех по работа във Вашингтон за срещи с партньорите ни от Държавния департамент и с шефовете на Американския Червен кръст, член на нашата организация в Женева. При една среща в Световната банка, чиято сграда е съвсем близо до Белия дом, срещнах и се запознах с Кристалина Георгиева. За нея съм написал цяла глава в книгата си “Сянката на петнистия кон”. Тук ще кажа само, че тя е забележителна жена, попиваща много бързо всяка тънкост в политиката, дипломацията и икономиката, с изключително развит нюх към социалните проблеми на света и управляваща екипите си с разбиране, такт и упорита твърдост. Когато към края на 2009 ми омръзна от административните главоболия  в Женева,  с по един сандвич на ден и 12-14 часа по срещи, доклади, пътувания дори и в събота и неделя, си взех шапката и се пенсионирах. Бях на 59 години. Усещах, че като “уморено куче се въртя в кръг и си гоня опашката”. Трябваха ми  свеж въздух, свежи идеи и нов начин на живот. Исках да се огледам наоколо “и ако не идва влак”, да пресека старата улица и да мина на нова. Върнах се в София и се отдадох на двата вагона книги, както казваше Димитри Иванов, които все исках да прочета  през годините, но все нямах време.

И тогава един ден от Брюксел дойде изненадващ телефонен звън. Обаждаше се Кристалина. Беше напуснала Световната банка и поканена от Шефа на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу за Комисар по международното сътрудничество хуманитарните кризи.  Попита ме дали искам да поработя като неин специален съветник и член на Кабинета й. Приех без да се замисля, защото вече я бях виждал в действие както на хуманитарния, така и на менажерския терен. Дори не усетих колко бързо минаха петте  години с нея. Проблемите за решаване бяха почти същите като в МЧК: оказване на хуманитарна помощ при всякакъв вид кризи; координация на операциите, предприемани от страните-членки на ЕС; създаване на нови модели на сътрудничество, превенция на кризи, устойчивост на икономиките при кризисни ситуации, сътрудничество с ООН, МЧК и други големи “играчи” на терена, хуманитарна дипломация, разплитане  на деликатни политически, социални и икономически възли и всичко останало, което днес засяга пряко човешкия живот, човешкото здраве и достойнство. От мен тя очакваше да й предлагам идеи как да намираме успешни решения за често нерешими въпроси. Дадох от себе си всичко, което можах. Тя беше вдъхновяващ пример за целия ни екип и с личните си инициативи и иновативен стил понякога ни караше да се чувстваме виновни, че не можем или не искаме да тичаме С НЕЙНАТА СКОРОСТ. А тя не можеше на по-малко от Пета скорост. Не случайно Кристалина много бързо “набра точки” и се превърна  в звездата на екипа на португалеца Барозу. Мое лично мнение е, че след като тя разбра колко много вътрешни слабости има Европейската комисия, колко “примадони” има сред държавите-членки, колко ревност и “охраняване на личните административни градини” има между играчите вътре в Комисията, предполагам че и тя може да се е разочаровала от Брюкселската машина. Напусна по средата на втория си мандат и се върна в Световната банка, оглави я за известно време, а после спечели битката за кормилото на Международния валутен фонд. Короната й стана още  по-тежка, а може би и още по-бодлива…

- Винаги съм казвал, че ти си един от най-добрите публицисти не само в българската журналистика, но и в родната литература. Ти продължаваш активното си сътрудничество в наши издания, а през 2020 година в издателство „Захарий Стоянов” излезе чудесната ти книга „Сянката на петнистия кон” Имам право да я определя така, защото я четох с голям интерес! Знаменателно е това за теб - тя получи наградата за публицистика на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Как посрещна и с какви чувства това високо признание от такива авторитетни организации на българското слово?

- Когато излезе “Сянката на петнистия кон” през 2020 и получи високите оценки и от двата творчески съюза - на писателите и на журналистите, и аз като повечето хора - се почувствах поласкан и доволен, че както журитата, така и читателите са харесали книгата. Още повече, че това е публицистична книга с много автобиографични детайли. Кой от нас не би се развълнувал? Но трябва да призная, че ако не беше настоятелният приятелски натиск от издателя Иван Гранитски, сигурно още щях да се размотавам, оплетен в собствените си планове как един ден ще си седна на панталона и ще  опиша живота и приключенията си… Пак да цитирам моя любим поет и музикант Джон Ленън: Животът е това, което ни се случва днес, докато кроим планове за утре.

- СБЖ отдавна отвори вратите си за твоето членство, а аз имах честта като член на Управителния съвет на СБП да гласувам за приемането ти и в нашия писателски съюз. Аклиматизира ли се вече в неговата атмосфера и какво е самочувствието ти на творец, признат за майстор на българското слово?

- Чувствам се уютно и в Съюза на писателите, и в Съюза на журналистите. Още повече, че ние сме два съседни парцела от една и съща нива, ако перифразирам един афоризъм на Веселин Йосифов за „ПОГЛЕД” и “Антени” от 80-те години на миналия век. Но макар и на 75, в СБП се чувствам по-млад, защото съм отскоро сред писатели и като “младок” гледам повече да слушам и да дешифрирам казаното и написаното от “старите майстори”, отколкото да тикам напред собствената си персона. Само като си помисли човек какви магьосници на словото са били в този Съюз и се сепвам… За мен СБП е като храм, който тихо налага смирение, когато си в него.