интервю на Петър Андасаров

Стоян Райчевски, историк и публицист: Следвам примерите на много достойни българи, които са ни завещали Отечеството с неговата многострадална, но и величава хилядолетна история

- Грешна е била представата ми за теб в ония смутни, белязани от надеждата ни за дочакано демократично време, години. Все ми се струваше, че и ти си хванал пътя към ярка политическа кариера. Признавал съм ти това мое прегрешение, но в този наш разговор не може да не го припомня пак. Защото се оказа, че всъщност твоя път е и продължава към хоризонта на духовните пространства на България. Но трябваше сам да се убедя, че ти не само си тръгнал по него, а го следваш неотклонно. Кога осъзна тази истина?

- Не знам дали трябва да приема това  като осъзнаване на някаква истина, защото всяко време си идва с проблемите, видими и невидими, по-големи и по-малки, които човекът трябва да преодолява сам, съобразно своите стремежи, възможности и моралните си критерии. А това важи в най-голяма степен за твореца,  отдаден изцяло на съзиданието,  независимо дали в материалното или в духовното поприще. Не съм се замислял, кое точно определи този ми път. Може би съчетание на редица фактори, за които аз нямам заслуга. Ако някой има такава, тя ще е родовата памет, хората, с които съм живял и примерът, който са ни завещали много достойни българи и Отечеството с неговата  многострадална, но и величава хилядолетна  история.

И сега продължавам да съм убеден, че интелектуалците и интелигенцията въобще, са морално задължени към обществото да не остават безразлични, когато се взимат важни политически решения, при които всека грешка, недоглеждане или непремерен ход имат дългосрочни последствия.  Лицемерно ми звучи показното  „бягство”  на някои  от политиката, че тя не била възвишена работа, оставят други да я оправят, а те - „неизцапаните”, после  се вайкат от страни и мрънкат, че не се получило това, което са искали.

Не е ли тъкмо  тяхна длъжност, питам се, те именно,  временно да се лишат от своя комфорт и да послужат с познанията, опита и уменията си на своя народ като добри негови чада в периоди на кризи или наложени от живота радикални промени, за по-бързото, по-справедливото  и по-безболезненото преодоляване  на неизбежните в такива случаи несгоди. Имаме при това живият пример за ролята на интелигенцията през нашето Възраждане. Той не е толкова далеч в историята ни, че да сме го забравили съвсем.

Аз влязох в политиката и по силата на родова традиция с краткосрочни намерения и убеждението, че скоро ще мога отново да се върна към моите научни и творчески интереси, но някак неусетно профучаха като миг повече от десет години в нея, докато накрая се разделихме, но само от арената, а иначе още продължавам по навик да следя какво става там, опитвайки  се да разбера действителните мотиви в поведението и думите на едно или друго от действащите на политическата сцена лица.

На участието си в политиката съм гледал като на служене на кауза, за която трябва да работиш доброволно и безкористно, да отдаваш  време и сили, и да си готов да се  лишиш понякога дори от личен живот. Не всеки може да си го наложи, нито е длъжен,  но колкото повече от политиците се постараят да го направят, според силите си, толкова по-успешна ще е нацията и толкова по-добре ще живеят гражданите. Не твърдя, че  всички трябва да се изявяват в политиката. То си е и призвание и занаят, и то труден занаят, който на един се отдава повече, на друг по-малко,  към който някой има влечение, друг няма. Не  намирам за добре това, че ми се налага по културни, творчески, научни и други форуми, обществени прояви все по-често да чувам една и съща  реплика, употребявана  едва ли не като норма за добър тон или като визитка изтънченост: „Аз с политика не се занимавам, но…. искам…”

За мен и за теб това може да не е от значение, но се замислям,  как  това се отразява на младото ни поколение, от което чакаме да излязат  утрешните добри общественици и държавници, които да работят всеотдайно за Отечеството, от каквито то винаги ще се нуждае..

- Интересно е обаче в плен на мечти за какво си бил още в детските и юношеските си години, които си прекарвал в родния ти Бургас?

- Още като дете знаех, какво не мога да стана, т. е. какво не ми е позволено да стана, по независещи от мен причини. Знаех, обаче, какво искам да правя като порасна. Вярвах, че ще го постигна, въпреки всичко. Имах своите мечти и стремежи от които никой не можеше да ме отклони  и бях по детски  щастлив с тях.

- Казват, че началото на узряването на човека е през гимназиалните му ученически години. Почувства ли и ти някаква промяна в отношението ти към сериозността на живота и ориентирането ти към вярната посока?

- Не съм съвсем сигурен, кои точно са най-раните ми детски спомени за света около мен, дали те са мои, или са разказваните ми по-късно от родители и близки, станали впоследствие част от детската ми памет. Бил съм само на месец,  когато са ме извели за първи път вън от родната ми  къща в Бургас след вой на сирени за авиационна тревога.  Времето и тогава е било пак преходно и то за радикална и безцеремонна промяна на всичко в политическия, духовния и стопанския живот, а отношенията между хората и обществените групи още по-силно изострени. Военните години бяха минали и навсякъде имаше изписани   лозунги за мир, но ние децата по градските улицата постоянно „воювахме” между отделните  квартали. И детските ни игри бяха необичайни с белезите и реквизита на войната. Най-много играехме на „патрони” - с гилзи, каквито имаше в големи количества и в голямо разнообразие от различни системи огнестрелни оръжия. Тия игри бяха безобидни, но имаше и опасни, като взривяването на заровени в земята консервни кутии, напълнени с карабит и вода. Ефектът им ни възторгваше, но се случваха и тежки наранявания.

Времето беше такова. Вечер понякога се чуваха и престрелки по улиците на града. Помня, че една нощ самолети, долетели от някъде през границата, вероятно  откъм Турция, бяха пуснали  много позиви с текстове на български език, но със стария правопис и с портретни снимки на непознати лица, които листовки през деня скришом от учителите разменяхме в училището в междучасията и после коментирахме на улицата, без много да ги разбираме. Разказвахме си, кой какво е чул да си говорят за това  родителите или съседите.

Такива бяха моите прогимназиални години - време, което тогава се наричаше революционно или постреволюционно. Раздвоение в обществото, едната част от която живееше със спомените и разказите за миналото, а другата - с планове и обещания за бъдещето, перспективите за което се чертаеха по петилетки.

- Впрочем - с какво ще запомниш гимназиалната си ранна младост след края на юношеството ти. Имаш ли добри спомени от порядките в гимназиалното всекидневие, които силно се различават от днешните? Като какви определяш от днешна гледна точка отношенията между учители и ученици?

- Живеехме срещу сградата на Първа мъжка гимназия „Георги С. Раковски” в Бургас и повечето си извънучилищно време прекарвах  в игри в нейния голям двор или в четене на книги в антикварната книжарница на баща ми. Тя се намираше в първия етаж на родната ми къща, собственост на бургаския ми дядо. Пак там, до книжарницата на баща ми, моят вуйчо имаше книговезница, също винаги отрупана със стари книги.  Веднъж в книжарницата дойте учителят ми по география, достолепен на вид и доста възрастен за тогавашните ми представи човек. Дълго разглежда книгите по рафтовете. После, като знак на уважение, повървях с него по улицата.  Той вървеше мълчаливо, но се поспря и ми каза,  че съм имал най-голямото богатство на света  -  книгите. Тогава  не разбрах съвсем тези му думи, но се позамислих и още не съм ги забравил.  Не казвам, че тъкмо той ми е повлиял в тези ранни години, но започнах още повече да се вглеждам и застоявам над книгите. Тогава, макар и буйни и без голям  надзор от родителите си деца, ние  имахме голяма почит към учителите, наследена от поколенията преди нас. Спомням си разказа на един бежанец от Одринска Тракия, че когато по улицата в тяхното родно село, от което били прогонени в 1913 г.,  минавала селската учителка, съвсем млада девойка, току що изпратена от Екзархията, насядалите по пейките белокоси старци ставали прави в знак на почитание.

Сочеха ме за най-добрият по  математика ученик в класа, но от учебните предмети в прогимназията и в гимназията най-много ме привличаха литературата и историята. Правил съм опити да пиша и стихове, които на никого не съм показвал. Но с моя съученик Митко често отивахме на брега на морето в сезони, когато там няма хора и четяхме или рецитирахме  високо  на глас, за да надделеем шума на вълните стихове на Вазов, Ботев, Яворов и на големите поети на световната литература. Заучавали сме подбрани текстове от Шекспир,  Шилер и от други автори. Не ме биваше никак по пеене. Когато  заявих на учителя ни по пеене, че не мога да пея, той, като назидание и за „изправление” ме зачисли задължително в ученическия хор на гимназията. Не ми се отдаваше  и рисуването, но по стенография бях много добър. Учехме и такива предмети тогава. В приземния етаж на гимназията имаше разни работилници за часовете по трудово обучение, където се научих да работя на струг и да заварявам с електрожен.

Спортувах  доста. Играех в градския младежкия отбор по баскетбол, тогава „Ботев - Бургас” и често пътувах с отбора из страната за участие в републикански и регионални първенства. С учителя ни по физкултура, обаче, не се разбирахме. Той някога е бил треньор по хандбал и се стараеше да ме привлече в сформирания от него  училищен отбор по хандбал, но не успя.

- Нашият тридесет и седми  /1937 г./ набор беше първият след гимназията, повикан за служба в казармата. Като гледах биографията ти - след завършване на средното си образование /1962 г./ веднага /1963 г./, тоест следващата година обличаш военните дрехи и ставаш редовен войник на родината си. Всеки отслужил това време минава през различни и интересни перипетии, ти какви спомени имаш и излезе ли след уволнението си наистина възмъжал младеж?

Войнишките години не се забравят, но и не могат да се разкажат в цялата им пълнота. Тогава си мислех, „няма излизане”, сега се връщам с много добро и разведряващо чувство към тях. Аз служех в Звездец, Малкотърновско - голямо бойно поделение на границата с Турция, такова още от времето на царство България, което вече го няма,. Минаваше за най-тежкото по отношение на службата. Тежкото му бе, че там две години се оказваш в пълна изолация от цивилния живот, от близки и познати. На  юг от поделението  - строго охраняваната граница  с Турция, а на север към Бургас - пак ограда, обозначаваща началото на граничната зона. Служех в артилерийския дивизион, разузнавателния му взвод като  далекомерист, да измервам разстоянията от наблюдателния пункт до целите, които батареите трябваше да поразят при ученията. Далекомерът,  заедно с металната си кутия, тежеше около 25 кг. При учения за заемането на позиции по височините го носех на гърба си  плюс раницата, личното оръжие, мунициите към него, лопатка за окопаване и пр.. Правехме много учения с дълги преходи, често  в лошо време, при дъжд, сняг и поледици. Всичко се изтърпява и забравя. Нито измръзнах, нито се разболях.

Ще призная, че въпреки трудностите и тежките понякога мисли,  никога после в цивилния живот не ми се е случвало да съпреживявам толкова  шеги и смях,  както в казармата. Същото  и  когато по-късно  са ме взимали в запас. Веднъж се откри възможност да се преместя от Звездец в друго поделение - и да служа  „по-близо до цивилизацията”. От щаба на полка обявиха, че търсят спортисти за предстоящо армейско първенство. Явих се пред комисията.  Баскетболисти не им трябваха.  Бях тренирал няколко месеца в боксовата школа в Бургас. Писах се боксьор. Взех, че спечелих всички срещи,  станах армейски шампион в моята категория  и ме  преместиха да продължа службата си в спортната рота в Сливен, където бе щабът на армията ни. Радостта ми бе кратка, защото след три седмици ме върнаха обратно в Звездец. Командирът на дивизиона възразил пред министерството за това преместване, защото нямал на разположение подготвен далекомерист, а предстояли важни артилерийски стрелби, по които щели да оценяват подготовката на дивизиона ни..

Ще завърша за казармения живот с нещо за войнишкото другарство и солидарност, каквито другаде нямам спомен да съм срещал. Целият ни взвод веднъж беше наказан за някакво дребно провинение. Наказанието се състоеше в това,  да изкопаем до сутринта един трап  в гората на около 500 м. от поделението ни с дълбочина,  колкото да се укрие в него танк. Времето беше студено. Офицерът, който ни наблюдаваше как работим, се прибра и ни остави да копаем сами. Копаехме с увереност, че бързо ще свършим,   но отдолу излезе скала и стана невъзможно  дори  и с кирка да се кърти. Наближи полунощ и някой каза да отидем по-добре да се наспим и на сутринта да поискаме да сменят мястото.  Прибрахме се и си легнахме. На мен ми щукна нещо. Станах, облякох се и си взех шинела с намерение да отида да дремя някъде в гората, тъй като съзнавах, че не е съвсем редно това ни своеволие.  По пътя ме срещна дежурният офицер и ме пита къде отивам. Казвам му, че съм дошъл да си взема шинела и се връщам до обекта. Той се усъмни нещо и се качи в спалното помещение. Обвиниха ни целия взвод  в неизпълнение на заповед и на следващия ден започна разследване, за да се установи кой е инициаторът и кой е тръгнал пръв. Почти цял ден се занимаваха с нас, да ни питат и нареждат, кой след кого е вървял, но се  оформи нещо като кръг, първият вървял след последния.  Това ядоса  разследващия ни офицер и той посочи мен за пример на останалите,  как аз съм могъл, като ми е станало студено, да  отида да си взема шинела и да се върна пак на обекта, а те легнали да спят в леглата си. Стана ми криво.  „Съвсем не, другарю майор  - рапортувах уставно, без да се замислям - Аз  отивах да спя в гората.”  Това сложи край на разпитването. Не мина за мен съвсем без нищо, но бях спокоен и доволен, че не се злепоставих пред другарите си, оставайки  солидарен с тях.

- И ти ли си на страната на тези, които са убедени, че момчето, което не е минало през войниклъка, не е истински мъж, или…?

- Убеден съм, че е добре всеки младеж да премине  поне през  минималната военна подготовка, което е от интерес и за обществото, и за него самия.  Това е залегнало и в народопсихологията на българите. Помним как изпращането на момчето в казармата се бе превърнало до неотдавна  в един от най-емоционалните и шумни семейни празници, почти като сватбарските. Една от големите мъки за българите във вековете на робството е била отнетото му право да носят оръжие и да служат като войници, което те  компенсирали с влечение към хайдутството, възпято така добре в българския фолклор. Имаше в казармата момчета от Разградско, които си признаваха, уж на шега, че ако не се върнат от казармата поне с ефрейторска нашивка за добра служба, нямало да могат да се оженят, защото никоя мома от тяхното село нямала да ги вземе. Две и три години в казармата в днешното динамично време действително са много за младеж, който  няма амбиции за военна кариера, но този срок може да бъде разумно редуциран, та всеки да получи необходимата военна подготовка.

- Ти си последователен в преследването на своите цели. Уволняваш се през 1965 година и през есента на следващата - 1966 година си вече първокурсник студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, с първа специалност немска и втора българска филология. А имал ли си колебание, и някакво друго намерение по отношение на бъдещата ти професия? Ако не, кои са били мотивите за категоричния ти избор?

- Не съм мислил тогава за професията си, нещо, което зависеше не само от мен, а и от редица други фактори, на които не можех да разчитам, а и не бяха много благоприятни за мен. За това сега няма да говоря. Силното ми желание беше да продължа образованието си по хуманитарните дисциплини в Софийския университет, най-престижното висше учебно заведение тогава. Броят на  висшите учебни заведения  беше твърде скромен спрямо днешния и влизането в тях за тези, които не ползваха някакви предимства, ставаше в условията на много голяма конкуренция.  Съучениците ми от баскетболния отбор в Бургас ги записаха безпроблемно студенти в новосъздадения там Химически институт във  изградения голям Нефтохимически комбинат. Тази възможност бе открита и за мен, но химията не ме влечеше. Решително следвах желанието си към  хуманитарните науки - независимо дали ще е литература, философия или история. В казармата и веднага след това нямах възможност и време да се подготвям за кандидатстудентските изпити, които тогава не бяха никак леки и за едно место се състезаваха много голям брой кандидати… Най-добре подготвен още преди казармата бях за изпитите по български и по немски език. Приеха ме от първото класиране в специалността немска филология. Като студент в  Софийския университет посещавах по мой избор и предпочитание  и лекции на по-известни преподаватели и в други факултети - историческия и философския. Филологическата подготовка, по-точно познанията по историческа граматика, езикознанието, произхода, родството и развитието на езиците и диалектите ми помогнаха много по-късно  в  етноложките и историческите  ми занимания.

- Още по-интересно е, че специализацията ти е по етнология. С какво те привлече тя?

- Етнографията или етнологията, като археологията и езикознанието, е наука тясно свързана с историята и допринася за изясняването на  редица исторически процеси и явления, за някои от които няма дори писмени сведения. По-рано у нас тази наука се е наричала „народознание”. Етнографията е дисциплина , която се занимава не само с традициите, бита и фолклора на народа, но и наука  чрез която могат да се определят и очертаят много точно етническите граници на един народ. Тя доказва по безспорен начин , например, че в Тракия, Мизия и Македония през нашето Възраждане, преди и след освобождението ни,  е живее  един народ, който не само  говори български език в неговите източни и западни диалектни форми, но е и носител на  българска традиционна народна култура с българско народно съзнание.  Чрез етнографията или етнологията най-лесно се разобличават и опровергават всякакви манипулативни теории от миналото, че  съществували,  отделни от българската,  тракийска, добруджанска, гагаузка, помашка и др. нации. Етнографията разобличава и битуващата  в по-ново време пропаганда за съществуването и на някаква „шопска”  нация. Тя доказва, че шопите в Пиротско и Царибродско, например,  са част от българската  шопска етнографска област, от която са и шопите в Софийско - ярки представители на  българската  нация.

Когато в 36-то обикновено народно събрание пожелах да бъда  включен и в парламентарната комисия по национална сигурност, някой от ръководството  ме попита с любопитство, каква връзка имала етнографията с националната сигурност. Вместо да му обяснявам, тогава  само го попитах:  „А защо във генералните щабове на българските армии в миналото винаги е имало добре подготвени етнографи?  В европейската  история има  достатъчно примери, когато етнографска изложба е предшествала  обявяването на война. Задавал съм си въпроса,  защо у нас дълго време етнографията  бе популяризирана предимно само чрез художествената страна на народното изкуство или в пресъздаването на битовата среда, включително и с атракционна цел, а е и с предназначение, за което стана дума.  Освен това, чрез етноложката работа върху теренни материали от традиционната народна култура могат да се установят реликви и може да се докаже приемственост в културата на народите, които са живели по нашите земи от древността до наши дни, какъвто е случат със следи от религията и митовете на древните траки, които документираме в  Родопите, Странджа и др. Етнографията като помощна историческа дисциплина помага на археолозите да обяснят и коментират открити от тях артефакти, за чийто предназначения няма писмени сведения и пр. В това направление главно бе и сътрудничеството ми по-късно с Института по тракология към БАН, както и по усилията за обективния прочит и анализ на фолклорните материали във „Веда словена”, обнародвани от Веркович ,  като носители на информация за древни тракийски митове.

- Моята грешна представа за теб бе в бурното време около промените през 1989 г- и в първите години когато демокрацията прохождаше. Виждах те /по телевизията/ като участник в различни политически събития, най-вече като народен представител още в 36-ото обикновено народно събрание през 1991 година като член на комисията по национална сигурност и на комисията по култура от страна на Съюза на демократичните сили /СДС/. Но се оказа, че преди това - непосредствено след уволнението ти от казармата до избирането ти за народен представител - си участвал активно на различни позиции в културния живот на Бургас, в това число и като зам. и ръководител на структури за социална и духовна дейност в окръжния /областен/ център и в градчетата на неговата територия. Бих те помолил да ни запознаеш с тази своя високоотговорна и богата работа, но преди това ни разкажи за времето, когато си бил преподавател, преводач, екскурзовод

- След завършването на университета най-напред бях разпределен задължително според тогавашната разпоредби за определения брой години на работа  в родния ми край  да преподавам по немски език в техникум по туризъм, след което преминах в системата на културно-историческото наследство в музеите по южното ни черноморско крайбрежие - в Бургас, Несебър и Созопол,  и накрая в Странджа  - в гр. Малко Търново. Това бяха много полезни за мене години, когато окончателно определих своите интереси и се залових за работа по терена, далеч от столицата, но в сътрудничество с Института по тракология и Института по етногрфия при БАН.  Професор Йордан Заимов ме включи в програмата за  изследвана на топонимията в България и ми възложи да събера топонимията ( названията на местностите, стари и нови) на три бивши околии в:  Поморийска, Царевска и Малкотърновска, всяка една от тях с по няколко десетки селища. Посещавах всяко едно от тях, проучвах на место архивите, обхождах землището му, разпитвах местните хора за  имената на местностите и свързаните с тях предания и събития, или намиращи се там старини, археологически обекти и други забележителности.. При тези обхождания попадах на интересни хора, които с голямо желание  ми разказваха, каквото знаят и дори изказваха желание да ме придружават и водят, за да ми показват местностите, за които е станало дума.  Някои и ме взимаха за иманяр и искаха да ми съдействат и в това  отношение. За да се предпазя от такива услужливости,  първо отивах в кметството и показвах на местната власт удостоверението от Софийския университет за целта на моите обхождания. За  тази програма получих подкрепа и от Центъра по ономастика към Великотърновския университет. Обработих събрания обилен материал и той бе издаден в три книги „Топонимия и хидронимия на Крайбрежна Странджа”, „Топоними и хидроними на Крайбрежна Стара планина” и „Местните имена в Малкотърноско”, които  се ползват от диалектолози, езиковеди, археолози, историци, географи и краеведи като извор за бъдещи техни изследвания. Неиздадени и в архив останаха събраните материали от бившите Бургаска, а след това  и Исперихска  околия, Разградско.  По време на тези обхождания по терена имах възможност да се запозная и с етнодемографската  характеристика на тези краища, която е много богата и интересна, защото в тях има голяма концентрация на бежанско  - българско население от западните и южните части на българското етнографско землище, особено от Източна и Западна Тракия и Егейска Македония, включително и от Мала Азия и Добруджа. Не пропусках възможност да разпитвам и записвам сведения за родните им места, за традициите, обичаите им,  и за бежанската им орис.

Още през студентските си години бях започнал да правя теренни проучвания в свои обхождания  с изследователска цел и по Родопите, откъдето са родовите ми корени по бащина линия, мотивиран и от семейните разкази и прочетеното в историческата и художествената литература за тамошните хайдути, комитското  движение, преданията и легендите за тях,  живи във фолклора и историческата памет на родопското население.  За  Родопите бяха и първите ми етноложки статии, които написах и публикувах най-напред в списание „Родопи”. Писателят Николай Хайтов ме покани за постоянен сътрудник, а след това  и за член на  редколегията на  списание „Родопи”, което беше много популярно не само в Родопите и се четеше навсякъде. В началото на 90-те години това толкова полезно списание изпадна в тежко положение поради липса на финансиране. По предложение на Николай Хайтов редакционната колегия ме убеди да стана негов главен редактор на обществени начала с надежда, че ще мога да склоня някое министерство да подпомогне  финансирането му. Не успях да убедя никое  ведомство в това бурно време на преход към пазарно стопанство в ползата от този светилник и след година две той угасна,  след като три десетилетия бе радвал хиляди  свои читатели не само в Родопите. Докато бях още в Бургас и работех в музеите публикувах редовно в местните  вестници статии за културно-историческото наследство  и свързани с него местни културни прояви. Сътрудничех и на централни издания и най-вече на излизащия на три езика (английски, немски и руски) седмичен вестник „Софийски новини”, издание на София-прес.

Град Бургас привличаше, особено през лятото, много творци и изследователи на черноморското крайбрежие. Особено място бе Клубът на културните дейци, който се намираше точно срещу пристанището и гарата. Всеки който пристигнеше от София или от друг град, първо там поглеждаше да види някой от нашумелите тогава бургаски знаменитости или да  попита за свой колега. Клубът приютяваше всички творци, писатели, поети, журналисти, художници и др. Архитектите си имаха  отделен клуб, но и те идваха. Там се говореше шумно, спореше се, обсъждаха се творчески намерения, отбелязваха се подобаващо и всички получени награди и отличия, включително и първите творчески прохождания и изяви на начинаещите творци.

- Вероятно е било много интересно времето, през което си директор на музеен комплекс „Странджа” в гр. Малко Търново /днес Музей „Проф. Александър Фол”/. С какво се отличаваше той, г-н Райчевски?

-  Много интересна бе и работата преди това по неговото изграждане.  Там бях изпратен с такава задача към края на 1981 г. от  проф. Александър Фол - директор тогава на Института по тракология и ръководител на научните изследвания по националната програма Странджа-Сакар. Преди това работих около година пак по негово поръчение  в Центъра за морска история и подводна археология в Созопол, който бе към Комитета за културата. Аз завеждах там отдела за традиционна морска култура. Организирах експедиции по черноморското ни крайбрежие от Шабла до Резово за събиране на писмени сведения в литературата и архивите за морска история и традиции на българите. Задачата на екипа ни в центъра, заедно със сътрудници от Института по тракология и Националния исторически музей бе през лятото на 1981 г., във връзка с  отбелязването на 1300-годишнината от Българската  държава, да разкрием в Созопол постоянна музейна експозиция  за морската история и традиции на българите, като се има предвид, че българската държава в своята  многовековна история винаги е владеела морски брегове. Веднага след откриването на тази експозиция заминах за Малко Търново по изграждането на музеен комплекс, който да показва културно-историческо наследство на Странджа, т.е. - на цяла Югоизточна Тракия, по-голямата част от която днес е извън пределите на българската държава. За целта  там бе започнала вече реставрацията на  три стари градски възрожденски къщи, във всяка от които трябваше да се разкрие  по една тематична експозиция.

Първата бе наречена „Култура” и тя бе открита през лятото на 1983 г. При създаването й се приложи различен от дотогавашната практика начин за подреждане на артефактите по витрините само по хронологичен  принцип. Постарахме се да ги експонираме така, че да подсказват контюнюитета между древни тракийски култове с аналогични прояви  в традиционната култура на местното българското население. Като пример  за такова внушение ще  спомена композиция между оброчна  плочка на тракийския Херос със старинна икона на Св. Георги- конник  и снимка на едноименен старинен параклис, в който на мястото на иконата на християнския светец в олтарната му част е вградена мраморна оброчна  плоча на тракийския конник. Подобни внушения  се постигнаха по отношение на местния кукерски обичай, показваш аналогии с древните дионисиеви игри, засвидетелствани във Виза и др.  Втората самостоятелна експозиция бе наречена „Революция” и тя разкрива главно национално-освободителните борби на тракийските българи  в Одринска Тракия до Балканската война, третата - „Икономика” и разкрива  стопанската история и поминъка на  местното население. Към музейния комплекс е и историческата местност „Петрова нива” с музейна експозиция за Илинденско-преображенското въстание в Одринския революционен окръг и Мемориал в основите на който са положени костите на странджанския  войводата Георги Кондолов. За да бъде пълна картината ще спомена и архитектурния резерват - село “Бръшлян” и особено тракийската гробница и светилище в местността „Мишкова нива”, където всяко лято организирахме археологически разкопки и бе изготвен проект за възстановяването на обекта. Всеки летен сезон се организираха етнографски и археологически експедиции, резултатите от които участниците изнасяха на регулярния симпозиум „Странджа-Сакар” и публикуваха в неговите  издания. Музеят създаде и богат фонд от археологически и етнографски артефакти и архивни материали.

-  Тогава ли издавате енциклопедията „Странджа”, на която ти си отговорен редактор, какво съдържаше тя?

- За да отговоря,  трябва да кажа нещо за предисторията. Идеята бе на Общия научно-консултативен съвет на Програмата „Странджа-Сакар”, създаден на 31 октомври 1975 г. със съвместно решение на Комитета за наука,  технически прогрес и висше образование, Държавният комитет по планиране и Комитета за изкуство и култура, първоначално като  Обща  научно-консултативна група към тези комитети.  Неговата основна задача бе да координира научните изследвания в Странджанско-Сахкарския край и да  ръководи научно методически  програмата за научни изследвания. Впоследствие  съветът доби статут на обществен орган при Комитета за изкуство и култура, утвърден през 1977 г.  Първата негова значителна инициатива бе замислянето и провеждането на  интердисциплинарния научен симпозиум „Странджа-Сакар” в  Бургас,         1978 г., който се приема  и като първа научна проява в региона за отбелязване  на 1300-годишнината на  Българската държава.

Създава се Програмно-координационен център за научни изследвания  със седалище в гр. Малко Търново. Под научното и методично ръководство на проф. д-р Александър Фол  се реши да започна създаването на Музеен комплекс в  Малко Търново, поставя се началото на изследване на културно-историческото наследство и на Странджанското черноморско крайбрежие, за което допринася регулярния симпозиум „Тракия-Понтика”, създаването на Център за морска история и подводна археология в Созопол, експедициите „Аполония”, „Сатранджа”, „Велека” и др.  С решение на Министерството на народната  просветата и Комитета за култура  от 23 април  1981 г.  се създаде Постоянен секретариат за научни изследвания на Странджанско-Сакарския край и редакция за създаване  на двутомен Енциклопедичен справочник „Странджа - Сакар” ( наричан „Енциклопедия Странджа и Сакар”. Впоследствие се стигна до решение първият том, който ще представя Странджа да се нарече „Енциклопедичен справочник Малко Търново”. Със редакция и канцелария в град Малко Търново” под ръководството на проф.  Дойно Дойнов - началник на Главно  управление на архивите при Министерския съвет. На мен бе възложено  работата по место като отговорен редактор и на енциклопедичното издание,  която съвместявам с работата си по изграждането и ръководството на  музейния комплекс.

Целта бе същата - да се съберат максимален брой документи,  писмени сведения и материали от теренни проучвания за да се създаде богат архив  за цяла Странджа ( Югоизточна Тракия) Тракия, който да служи за бъдещи научни изследвания. В издирвателската дейност се  включиха много специалисти и учени от различни институти, университети и музеи.

- И идва най-противоречивото, най-проклинаното и венцехвалено време, в което властваха възгласите на синята идея: „45 години стигат!”, „Който не скача е червен!” и особено „Времето е наше!”. За съжаление ехото им бавно стихваше и замря в политическите пространства. Какво бе за теб това време, с какво го помниш и до днес и ще има ли забрава за него?

- Повратно и много бурно време, с много страсти, много очаквания и огорчения. У мнозина остана чувството на несправедливост и това раздели обществото. Моето  поколение няма да го забрави. Идващото поколение трудно ще го разбере, но времето е негово. Нашата отговорност пред  бъдното поколение е голяма с това, което му оставяме. А ние всички, питам се често, независимо от нашите пристрастия,  преживявания и оценки,  направихме ли всичко, каквото трябва,  за да разчистим неговия път и да го подготвим за изпитанията  на утрешния ден?…

-  Вече от доста години сме приятели, радвам се, че те опознах като човек и творец, за да те определя като работохолик, с най-сериозно отношение към работата си, пленник на своята конкретна изследователска и в различни посоки и аспекти творческа работа. Допадат ми такива личности, уважавам ги най-вече заради професионалния им всеотдаен труд. Уважението ми към теб е още по-голямо, защото ти си по образование филолог, а си предан на историята като професионалист-историк, както се определяш сам в творческия си профил. Кога и с какво те привлече сложната и отговорна историческа наука, на която оставаш верен и днес?

- Повечето от книгите ми са исторически. Има и из областта на етнографията, фолклора и ономастиката. Някои са научни, предназначени за специалисти, други  научно-популярни - за най-широк кръг читатели.

- Многобройни, изключително стойностни са книгите ти с богата фактология от историята на България, на конкретни нейни области, на исторически събития и личности, на периоди от нейното развитие. Една от настолните ми книги е „Книга за хляба”, която ми подари твоят съавтор Илия Зайков още в предалечната 1984 година. Да ги изброиш само ще се затрудниш, затова ти предлагам да представиш по заглавия най-важните от тях. А има ли една или няколко, които са орисани на незабрава и са ти донесли най-голяма радост?

- Най-голяма радост носят винаги първите книги, но тъй като действително ще се затрудня в подбора, оставям на теб поета и автор на анкетата с по-богат опит от моя, да оставиш колкото намериш за достатъчно заглавия от приложения списък, които съм подредил според хронологията на издаването:

„Източна Тракия. История, етноси, преселения  XV-XX век”,  „Българинът и морето”, „Нетленни свидетелства”, „Родопски народен календар”,  „Родопите. Исторически и етноложки проучвания”, „Българите в световните хроники 1912-1948″ (четири тома). „Горските кооперации в Странджанския край 1922-1944″,  „Университетът. Закони и дебати до 1939 г.”,  „Християнство и ислям в Източните Родопи”, „Нишавските българи”,  „Българите мохамедани”, „Геноцидът над българите през  XX век”,  „Дипломатически документи за разорението  на българите в Македония и Одринско по време на реформите 1904-1908″,  „Странджа. Етноложки изследвания”,  „Царибродските българи”,  „Българи и евреи през вековете”,  „Санстефанският мирен договор  3 март 1878 г.”, „Синагоги и културно наследство на евреите в България”, „Търновската конституция 1879 -  България се завръща в Европа” „Ньойският договор 1919. Диктат и неизпълнени обещания”, „Беломорска България 1941-1944″,  „Старият Бургас”, „Нестинарите”, „Гонения на българите в Македония и Одринско 1904-1906″,  „Братята в българската история”, „ Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия и Мала  Азия (1903 - 1913 - 1923)”, „Строителният гений на българите през вековете” , „Разорението на македонските българи (1878 - 1903)”, „Бежанство и преселвания на добруджанските и таврическите българи 1913 - 1944″, „Календар и обредност в Странджа и Източна Тракия”,  „Бежанците от Македония и техните братства в България”,  „Бежанци и преселници от Беломорието и Егейска Mакедония 1941 - 1949 г.” „Долу Ньой 1919″, „Крайовската спогодба между прагматизма и емоциите”, „Нестинарството  сакралният свят на Тракия”, „Родолюбива Варна. Хроника 1878 - 1944″,  „Бежанците от Западна Мaкедония и Албания”,   „Отвлечените добруджанци 1916-1918″ и т. н..

- Народен представител си в три народни събрания - 36-ото, 37-мо и 38-мо. На последното си председател на парламентарната комисия по култура и медии, а в предишните две си зам.-председател и член на същата комисия. Как оценяваш работата си като депутат, респективно като ръководител на тази важна структура на парламента?

- В 36-то освен на културата бях и член на комисията по национална сигурност  и на временната комисия за развитието на планинските райони, към която се  чувствах длъжен да вляза заради продължителната ми работа в Странджа. В следващото 37-мо ОНС - заместник председател на Комисията за култура и в постоянната  Комисия за наука и образование, в която ме изпратиха допълнително, за  да заместя напуснал я член от нашата парламентарна група. В 38 ОНС  бях избран за председател на Комисията за култура и медии, която  обедини двете комисии от предишните събрания  за културата и за медиите. Не разбрах защо ръководствата па политическите сили в това НС решиха да обединят двете комисии, обяснявах си  го с недооценяване и с не добре познаване  на тези две важни направления.

Сам не мога да се оценя работата си. Мога да посоча само някои  факти, които считам за успех за времето си:  приетите по време на мандата ми като председател на  Комисията по култура и медии закони и решения и това, че  България приключи успешно преговорите по глава „Култура и аудиовизуална политика” в преговорния й процес по присъединяването към Европейския съюз.

- Можеш ли да ни представиш съдържанието на извършената дейност през тези десетина години?

- Работата бе много напрегната и разнообразна, в обстановка на противопоставяне  във всякакви посоки. Ще спомена само някои,  които са ми оставили най-силни впечатления.  Още в 36 ОНС  имаше повод за известно разминаване с ръководството на парламентарната група , но тогава не бях сам, имаше  и други, които  споделяха моята позиция при обсъждането на въпроса за признаването от България  на независимостта на бившата югославска република Македония.  При взимането на решение за признаване  на 15 януари 1992 г. независимостта на бившите югославски републики: за  Словения, Хърватия и Босна и Херцеговина в парламентарната ни група нямаше никакво колебание, само по отношение на Македония  възникна спор, дали това признание да бъде безусловно или то да се обвърже с декларация  за защита на българското културно и историческо наследство и  че  независимата  Република Македония няма да следва противобългарската политика на  Скопие от югославско време. Оформиха се две групи според  двата дискутирани  варианта: 1) безусловно признаване или 2) -  с декларация към него.  Стоях  зад  втория вариант,  но се наложи първият с  аргумента, че нямало време за повече дебати; пусна се и слух от „достоверен източник”, че  всеки момент, ако се бавим,   друга  държава ( в случая Турция) първа щяла  да признаела независимостта на Република Македония, и ще се изложим,  понеже логично беше ние да сме първи. Проявих инициативи чрез парламентарния контрол за защита на правата на българите в Западните покрайнини и за откриването  там на българските културно-информационни центрове в Цариброд и Босилеград, и в редица културни прояви на същите.  Участвах в инициатива за културен обмен  с Болградската българска гимназия.

Като председател на парламентарната Комисия по култура и медии в 38 ОНС  една от първите ми задачи  бе да се инициира  обществен дебат,  да изготви становище и ускори процедурата за приемането на Закон за герб на Република България. В парламента и в обществото се водеха оживени дискусии за новия герб по хералдическата символика, главно да има или да няма корона и други монархически символи. След  широк обществен дебат комисията се спря на три от многото  внесени  законопроекти, в които имаше съгласие по основните принципи на изображението:  този, който възпроизвеждаше герба  на България от  1930 до 1946 г.; проекта на спечелилия Националния конкурс и втория вариант на същия проект. Въз основа на тях  се изготви проект за решение, което се прие при гласуването в Народното събрание.  Така след осем години безрезултатни продължили остри спорове за герба във ВНС, 36-о ОНС и 37-о  ОНС,  през юли 1997 г.  Република България се сдоби с герб, приет консенсусно,  съхрани хералдическите и историческите ни традиции.

Най-тежък в работата ми в парламентарната  комисия  се оказа  проблемът с  медийното законодателство, нерешено удачно  в предишното  37 ОНС.   Конституционният съд бе обявил 25 точки от приетия тогава  Закон за радио и телевизия за противоконституционни. Предстоеше  създаване на обществени медии, гарантиращи свобода на словото, плурализъм и обективна информация, а също и лицензиране на частни медии.  Срещах силен отпор на усилията да се намери баланс и справедливост между различните интереси,  между обществения и частните. Последните се оказаха по силни в дебатите и често доминираха  чрез успешно  лобиране. Това ясно проличаваше в работата на комисията, където в споровете  за отпадането или прокарването на един или друг текст в законопроекта  се действаше не толкова от държавни, колкото от лобистки  мотиви.

Моите лични професионални и научни интереси бяха в областта на културата, но позицията ми в комисията ме задължаваше да се отнасям много отговорно  и към  медийното законодателство. Упорствах  и се стремях да отстоявам  принципите за равнопоставеност и обективност,  а не на източниците, от които идваха разните лобистки  идеи, в някои  от случаите и с етикета  на „свободното слово”.  Натискът върху мен стана голям, накрая  дойде и от министерския съвет, където явно някои бяха прокарали вече своите  виждания.  Премиерът обяви пред медиите, че министерският съвет ще внесе свой законопроект за Закон за радио и телевизия.  Продължавам да съм убеден, че внесеният  преди това  от мен проект за „Закон за радио и телевизия”, изготвен със съдействието  на международно признати медийни експерти,  бе за него време по-обективен и в по-голяма степен гарантираш независимост  на  електронни медии от политически  или лобистки зависимости.

Предложих  и да се създаде етичен кодекс за медиите, което бе недобросъвестно коментирано, че съм искал  да наложа „Закон за печата”.  Станах обект на нападки от много страни.  И  по предложения от МС  законопроект за  Закон за радио и телевизия,   имаше доста спорове  в парламентарната  комисия при неговото обсъждане и подготовка за второ четене. Така  в края на 1998 г.  Република България се нареди сред  държавите,  които разполагат с  „отговарящо на европейските  изисквания” за  медийно законодателство.  След направените  по-късно  няколко поправки и на приетия вече закон, комисията разгледа и подкрепи с пълен консенсус  ратифицирането на влязлата в сила за България от  1 юли 1999 г.  „Европейска конвенция за трансгранична телевизия”.

Подготвеният за внасяне по моя инициатива проект на Закон  за Българска Телеграфна Агенция, изготвен от експерти на същата агенция , получи отрицателно становище от Министерския съвет и поради това  БТА влезе в 21-век без отделен закон.  Другите внесени от мене законопроекти в областта на културата  се приеха и минаха през пленарната зала лесно и бързо, като Закона за задължителния депозит на печатни издания, няколко закона за изменение и допълнение на „Закона за авторските и сродните му права” и др. По проекта за измененията в  „Закона за народните читалища”  в  становището си парламентарната комисия подчерта значителната роля  на читалищата  за обогатяването на културния живот, за съхраняване  на традициите на българския народ, утвърждаване на националното съзнание и приобщаването на широката общественост към  достиженията на науката, изкуствата и културата.

Внесох в Народното събрание за обсъждане и цялостно нов закон за библиотеките, който  не стигна до гледане  дори в комисията ни, защото  в гилдията на библиотечните работници се бяха оформили  две групи с противоположни виждания за такъв закон.

Министерството на културата предложи закон за Закрила на културата, от който накрая остана само частта за създаването на Фонд „Култура”. Тогава влязох в дебат  с министъра   на културата, вместо общия закон за  закрила или подпомагане на  култура, да се приемат отделни закони: за театъра, за киното, за музеите и галериите, за библиотеките ,  дори и  отделен закон за Националната библиотека, ако се наложи, защото  всяко изкуство има своя специфика и проблеми,  които  в общ закон трудно могат да бъдат обхванати и добре решени. Наложи се законопроектът на министерския  съвет.

Много тежък проблем се оказа опитът за  актуализирането на законодателството за опазването и съхраняването на културно-историческото наследство, по което направление получавах много оплаквания и предложения от всички музеи и галерии в страната.. Чувствах се и професионално ангажиран към колегите ми от музеите и галериите.  Беше  време на чести посегателства  към  музеи и галерии, незаконен  износ на артефакти, картини, икони, нумизматични колекции и др.; на  нелегални иманярски разкопавания на древни светилища, крепости, праисторически селища,  дори цели антични градове, ограбване на тракийски гробници и др.

През януари 2000 г. парламентарната комисия  разгледа внесения от Министерския съвет  проект за закон за музеите и го прие с пълен консенсус, без нито един глас против или въздържал се.  Много бързо той мина и на първо четене и в пленарната зала.  Проблемът дойде при подготовката му за второ четене, до каквото  не се стигна до изтичане на мандата на 38 НС. Заваляха предложения за промени и изменения на текстове, които конфронтират частните с обществения интерес, особено при регулирането дейността на частните и ведомствените музеи, регистрацията на  частните колекции  и  отделните артефакти  и др.  Обсъжданията се  проточиха в комисия с месеци, без изглед да се стигне до приемливо решение.  Виждах, че споровете са основно според  интересите на различни лобита, които  се прокарват чрез  всички  парламентарни групи.

В последните  два месеца преди края на мандата на 38 ОНС всяка седмица предлагах  да се включи в дневния ред подготвеното вече от комисията  становище за второ четене в пленарната зала на Закона за музеите.  Но  до последна седмица от живота на 38 ОНС,  парламентарното време стигна  само до точката за гласуване на ратификация на Закон за защита  на пещерните паяци, но не и за гласуване на второто  четене на закона за музеите, който трябваше за осигури по-добре  опазването  и  популяризирането на богатото ни културно-историческо наследство.

Обсъдени и подготвени бяха и редица законопроекти по културата и медиите, сред които и  Законопроект за изменение на Закона за творческите фондове,; Законопроект за Националния дарителски фонд „13 века България”, Законопроект за устройството и дейността на българския манастир „Св. вмч.  Георги Зограф” и скита „Достойно ест” в Света гора, Атон-Гърция, законопроект за киното, Законопроект за далекосъобщенията, и др. По инициатива на парламентарната комисия бяха приети няколко  промени и допълнения към Закона за авторските права, за защита на интелектуалната собственост и срещу интелектуалното пиратство и в началото на 2001 г. бе отчетено, че българското авторско законодателство отговаря напълно на най-високите световни стандарти..

- Боже, какви големи личности имаше между депутатите в ония години, имаше човешко и професионално общуване между тях, защото водещите бяха интелигентни хора. Къде ги в тия залиняли, блатясали с кресливи чалгаджии-парламентаристи, народни събрания в наше време? Къде ги академиците, учените, авторитетните юристи, писателите, журналистите? Къде ги, уважаеми г-н Райчевски?

Па се чудим кой ни натрапи това бездуховно време, ами те, нали? Ти не може да не си усетил кога стана тази подмяна на отговорност с безхаберие, на високия професионализъм с бездарна неграмотност. И как пък никой не спря този процес. Защо, според теб?

- И на мен ми липсват някои от тях, които познавах от преди парламента,  като учени или творци, с които сме били заедно по експедиции, на симпозиуми и конференции или сме работили по общи проекти. За трети бях само чувал или чел. Те респектираха с достолепието си и влияеха на останалите. Поколенията се сменят и то по-бързо, отколкото сме си представяли. Всяко си идва със своите характеристики и ценности, стил, начин на говорене, на поведение и критерии.  Народното събрание е извадка от състоянието на обществото ни. То излъчва своите 240 представители в най-висшата - законодателната власт.

- И точно в тия години ти се издигна категорично не само в моите очи, а и в очите на милеещите и работещите за опазването на историята ни и издигат на пиедестал личностите, които срещат смъртта с името България на уста. Стигат ти книгите, посветени на съдбовни събития от дългогодишната ни история и на борци-българи, увенчани с вечна слава. Аз ще помоля теб да назовеш имената на героите в твоите книги от безсмъртната поредица „Дълг и чест” на водещото ни издателство „Захари Стоянов”.

Имената на героите в книгите ми от тази  бележита поредица са в заглавията, от които досега са издадени: „Момчил войвода”, „Георги Стойков Раковски”,  „Княз Александър Батенберг”, „Даме Груев”, „Любомир Милетич”, „Екзарх Антим I”, „Борис Сарафов”,  „Генерал Георги Вазов”, „Генерал Стефан Тошев”,  „Братя Миладинови”,  Генерал Иван Колев” , „Генерал Владимир Вазов”, „Александър Малинов”,  „Екзарх Стефан 1″ Подготвям за поредицата „Дълг и чест” още няколко книги за  живота и дейността на други достойни българи.

- Освен всичко друго, на което ни учат твоите книги, те са липсващите учебници по родолюбие, по вярност към род и родина, към служене и опазване на националната ни принадлежност и национален идеал. Кажи ни, уважаеми г-н Райчевски, кой позволи псевдодържавници, мошеници и тарикати да заменят обичта към България с върлата лакомия за пари и богатства?

- Питаш ме кой позволи ограбването? Въпросът ти явно не е за кокошкарските кражби, а за безогледни  грабежи и измами  под  най-различна форма за присвояване на държавно, обществено и частно имущество и активи, на каквито бяхме всички свидетели. Извършителите едва ли са искали разрешение за деянията си и едва ли са чакали някой да им позволи да го направят. Не вярвам някой от нас съвременниците да не е разбрал вече, как протече трансформацията на собствеността, как   фалираха банки, и как и защо много от младите и предприемчиви българи потърсиха своя шанс за реализация вън от родината си.

С книгите си се стремя да покажа усилията, с които е изграждана българската държава през вековете; върховете, които е постигала, преживените катастрофи и ново въздигане; че ни е завещано богато духовно и културно наследство, което сме длъжни да пазим и обогатяваме.

- Твоите родолюбиви, високостойностни художествено-документални книги те дариха с признание от читатели и критика и са писателското ти кръщение. Как посрещна решението на Управителния съвет на Съюза на българските писатели да станеш негов член, намери ли в неговите редици свои съмишленици и приятели и как се чувстваш сред тях?

- Оценявам го по достойнство. Дори бях изненадан от връчената ми скоро след това и награда за документалистика, която приемам като признание за значимостта на проблематиката на поредицата ми документални  книги за горчивата орис на стотиците хиляди българи бежанци от  Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини, които заливат България след войните за обединение, разорени и обезверени в търсене на подслон и оцеляване.    Поетите и писателите, като всички творци, обикновено са до  известна степен индивидуалисти, вглъбени в своя свят и в образите, които създават. Тази среда винаги ми е допадала и в нея се чувствам  добре.

- Това не е единственото възнаграждение, което получаваш. На кои други отличия си носител, какви награди си получавал през годините?

- Не мога да се похваля, че съм носител на много награди. Доволен съм от добрите думи и отзиви, които съм получавал за някои мои книги,  статии и за авторското телевизионно предаване „Прокудени от бащин край”, което водих повече от десет години.

Много добре помня първите насърчителни отличия. Запазил съм едно писмо от Агенция  „София прес”, с което през средата на 1975 г. гл. редактор Г. Найденов ми съобщава, че поместения мой очерк в излизащия на няколко езика  седмичник  „Софийски новини” е отличен като „най-добър за седмицата”. Първите отличия, колкото и скромни да са те, се помнят най-много. Така е и с „Книга за хляба”,  за която бяхме удостоени от Окръжния народен съвет  Бургас през 1984 г. заедно с моя добър приятел и съавтор от Пловдив талантливия  журналист и поет Илия Зайков  с първа награда за научно-културна дейност - принос в интерпретацията на етнокултурните процеси, народопсихологията и фолклора на българите”, Тя бе издадена в много голям тираж, според днешната практика, от издателство „Христо Г. Данов.” Ценя също така и последните: за документалистика от Съюза на българските писатели и наградата  „Захари Стоянов” от едноименното издателство.

- Признанието за дългогодишния ти творчески труд има и друго измерение - участието ти в творчески, научни, обществени, политически и неправителствени организации. На кои всъщност си член?

- До 1989 г. съм бил безпартиен гражданин. При възстановяването на старите партии отпреди 1934 г. и роенето на новите, побързах да стана член на демократическата партия, продължавайки семейна традиция по примера на моя бургаски дядо  по майчина линия, чието име нося. Той е кметувал известно време но ми разказваше само за войните, за битките при  Лозенград, Чаталджа и Булаир. Другият ми дядо  по бащина линия, когото не помня, не се е занимавал с политика, но е бил прочут майстор строител в Родопите и Беломорието и заклет член на Македоно-Одринския революционен комитет, за когото съм слушал и чел доста. В негова памет веднага се записах в Тракийска организация при нейното възобновяване. Станах член по покана на Петър Константинов и на оглавяваната от него родолюбива организация „Мати Болгария”, после проф. Дойно Дойнов ме покани в управителния съвет на общонародния Комитета „Васил Левски”, по-късно станах член на Българската лига за правата на човека, впоследствие ме избраха и за неин председател. Активно членувам в  Тракийския научен институт. Списъкът продължава…, но натрупаните години вече ме задържат повече при книгите, които вече съм  започнал и тези, които замислям.

- Песимист или оптимист си по отношение на бъдещето на клетото ни Отечество? Съдбата ще ни се усмихне ли един ден, за да изведе България от мъчителния застой към път с далечен хоризонт?

- Нямаме право да не сме оптимисти, когато става въпрос за съдбата на Отечеството.  Съдбата сама няма да ни се усмихне.  Съдбата може и да ни се надсмее, ако се оставим само на нейния каприз, а ние не се вземем в ръце, както се казва,  да си уредим сами страната си. Сещам се и за притчата за Неволята. Мъдър е нашият народ, щом е създал такава притча.  Затова е оцелял след какво ли не преживяно през вековете. Оптимист съм, защото съм убеден, че той  не е забравил още тази  притча.

Вярвам и разчитам на младите хора на България, които не са обременени с предразсъдъци, не са покварени от измамни илюзии и не са податливи на пропаганди. Трябва да ги насърчим и с книгите, които пишем. Такава е била  повелята на писателя, такава тя  трябва да е днес.