Из книгата „Разпалени въглени. Спомени” (2019)

Добрин Добрев-Финиотис

Така всички й казваха: Доброволката с огромните добри очи. Тя беше майка, баба, и съпруга - но преди всичко военен в истинския смисъл на думата.

Но ето как започва историята далечните дни на октомври 1944-та!

В онези бурни дни една млада девойка с черни красиви плитки се включва в Отечествената война и дава своя принос за спасяването на стотици български войни.

Помни и зловещия октомври на същата 1944-та когато получава известие, че брат й е убит. Студентът Димитър Захариев загива при щурма на Страцин. Тази трагедия в семейството й оставя дълбока незаличима рана до последния ден на живота й.

Митка решава да се включи в борбата за мир и справедливост, за по-добро съществуване, за изтръгване на България от лапите на фашизма.

В наредбата за създаване на гвардейски и доброволчески подразделения изрично било упоменато, че жените и девойките, желаещи да се включат в тях, трябвало да бъдат на възраст от 18 до 45 години.

Митка, 16-годишна ремсистка, изпраща мобилизираните с цветя и крои планове как да ги последва. Отива при кмета на селото и настоятелно го моли да й даде документ, че е навършила 18 г.

Той не се съгласява, но момичето упорства и не се примирява. Заявява най-категорично, че нито той, нито тя вършат престъпление, а напротив - престъпно е да се стои безучастно, когато времето изисква да се помогне на Отечеството за спасение от надвисналата катастрофа.

Кметът напразно се опитва да разубеди ентусиазираната девойка и накрая отстъпва. Заветният документ е получен и тържествено представен на приемателната комисия.

Митка получава назначение като санитарка и с допълнителен ешелон тръгва към бойната линия. През Гюешево, по северозападните склонове на височината Редки буки тя догонва 36-ти пехотен Козлодуйски полк, за да се включи в сраженията.

Още с пристигането си, въпреки тежкия изморителен преход през Осоговската планина, малолетната санитарка търси и намира полковия лекар, представя му се - “къде по детински, къде по военному”, и пожелава веднага да започне работа.

Свистенето на куршумите и трясъкът на бомбите в първите дни я плашат, но момичето проявява воля, преодолява страха и бързо усвоява уменията да прави превръзки, да се грижи за ранените, да оказва първа медицинска помощ.

От голяма полза е краткият курс за санитарни инструктори, който Митка завършва с пълно отличие. Лека и пъргава, тя тича с тежката санитарна чанта от пострадал боец до следващия пострадал и под огъня на врага помага за евакуацията на тежко ранените.

Никога няма да изтрие от паметта си случая с ефрейтор Илия Димитров, който отказва да го превърже, и не иска да се оттегли от сражението, въпреки че главата му е окървавена, с думите: “Сестричке, никакви бели бинтове! Немците ще помислят, че се предавам, а аз ще ги гоня чак до бърлогата им…”
След войната Д-р Митка Захариева специализира Военнополева хирургия, дипломира се като лекар и постъпва на военна служба със звание „старши лейтенант”. 35 години отдава в служба на Българската армия и родината, като достига чин полковник.

Полковник д-р Митка ЗАХАРИЕВА!

„В бурите орлите крилете си каляват” - до последния ден от живота си ,тя помнеше тази мъдра мисъл на нейният съпруг, също летец.

***
МОЯТА ПЪРВА СРЕЩА С НЕЯ!

Спомням си някъде към 1992 година в приемната на Министерството на отбраната я видях за първи път, спря ме и строго запита:
- Момче, тук ли служите?

- Да! - отвърнах аз, сепнат от строгия глас от изневиделица появилата се жена в униформа на полковник от ВВС.

- Искам веднага среща с армейски генерал Мутафчиев, по служебен въпрос - отсече рязко и настоятелно тя. Аз току-що свършил пълния курс на Школата за запасни офицери в Плевен, старшина-школник бях изпратен временно да заместя за три месеца, адютанта на главния инспектор на армията.

След това бяхме седнали в приемната, и започна един чисто човешки разговор, от нейна страна - от къде съм, как се чувствам, как е службата.

Дойдоха още служители, нейни отдавнашни подчинени, радваха й се, прегръщаха я, разговаряха емоционално.

- А вие, защо така настоятелно търсите главния инспектор полковник Захариева? - тихо попитах аз.

И тогава разбрах, че е тръгнала да урежда квартира на неин подчинен, който живеел с 2 малки деца на някакъв таван от десет години, и все му обещавали. А тя му гостувала, и като видяла как покривът тече върху креватчето на детето, без да каже нищо, тутакси пристига в министерството.

„Няма да мръдна от тук, докато не се разреши въпросът!”

Дойде армейският генерал, и се сляха двамата в една сърдечна прегръдка, спомниха си годините назад, сякаш не генералът беше генерал, а Митка Захариева - така стоеше мирно главният инспектор пред тази голяма жена, и пагонът беше уважението и достойнството й, вярната й служба, и най-главно човешките й добродетели. Не мина и седмица, човекът заради когото беше дошла получи жилище.

„Виж ти, тая неуморима Митка” - изрече армейски генерал Мутафчиев, от време “оно” все с болката на другите живее, винаги е в помощ на подчинените си…

Такава бе първата ми среща с нея, и си мислех, че такива хора освен пагони, имат и големи сърца.

Сетне в годините на нашето познанство аз щях да се удивлявам все повече и повече от живота, благородието , чувството за дълг, и добротата на тази жена, на полковник Захариева, на човека, майката и големият Лекар.

***
„Българският войник е непобедим!” - казва винаги Митка Захариева, и когато заговори за армията, очите й стават още по-големи и добри, помни всичко, носи в сърцето си всеки боен другар, и обича често да се връща в спомените си - от тях доста страшни, но изпълнени с велики дела в служба на България.

На всеки празник на армията я срещахме из улиците на София. Една достолепна жена, облечена в униформа, с усмивка ще ви поздрави, непременно ще ви заговори, и както често ми се е случвало - няма да мога да се откъсна от магнетичното й присъствие, и сетне, дълго ще размишлявам над онова, което ми е казала, и най-вече ще кънтят като камбана в ушите ми думите и: „На вас младото поколение, пожелавам никога да не изпитате ужасите на войната, и да не загубвате близък човек - това е страшно.”

Полковник Захариева си отиде на преклонна възраст, и до края тези големи добри очи се надяваха и гледаха в по-доброто бъдеще на България!