Александър Грин

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Мистериозни истории” (1915)

Превръща скъпоценности във въглени.
Агрипа

I

Фул изпълзя от колибата на слънце. Треската го беше напуснала за известно време, но той беше затъпял от слабост. Очите му сълзяха от слънцето, скитникът се чувстваше по-безпомощен от тревната бълха, паднала на повърхността на езерото. Той наблюдаваше насекомото с безцелно внимание. Бълхата очевидно потъваше, но все още не можеше да се удави; водата беше твърде плътна среда за мъничкото й тяло. „Със същия успех, - помисли си Фул, - човек би могъл да се опита да се удави в гъсто желе.”

Колибата на Фул и неговия другар по бягство от затвора, Билбоа, стоеше на отвесния бряг на малко езеро, несъмнено изкуствено. Езерото имаше формата на силно разтегнат ромб; на отсрещния бряг от колибата, в тъмните храсти, се виждаха останки от стени, купчини тухли и пръст. Гората се приближаваше до самата вода, задръствайки водата по бреговете с мъртва дървесина, листа и цветни чашки. Само средата на езерото отразяваше златното слънчево око, прозрачно и чисто; от малък пламтящ кръг сянката на мрачни дървета, преобърнати под водата, се разпростираше до бреговете. Водораслите още повече потъмняваха крайбрежната вода. Езерото беше дълбоко, водата студена и спокойна.

Потъващата бълха най-накрая проби водата с крачета и легна върху нея по корем.

„Билбоа не е ловец”, помисли си Фул, „едва ли ще донесе храна, но аз съм ужасно гладен, до прилошаване. Ах, само да имах малко сила!” Надвесил глава над високата цял аршин скала на брега, Фул се върна към бълхата. Тя постепенно, лутайки се, се отдалечаваше от брега, а Фул, за да не я изгуби от поглед, напрягаше очи. В посоката, в която гледаше, водораслите бяха по-светли и по-тънки; в гъсталака им се мяркаха риби и проблясваха над дъното. Една от тях, стояща неподвижно до самите корени на водораслите, заинтересува Фул с неестествената извивка на гърба си, блестяща като мед; той се вгледа… Силните му, проницателни очи, които преди това внимателно разглеждаха малката точица на бълха, свикнаха с играта на светлината и сянката и лесно различиха в прозрачната вода, въпреки трисаженовата дълбочина, ръба на масивна златна чиния, толкова подобна, изглеждаше, на свития гръб на риба. Тази чиния лежеше накриво, долната й половина потъваше в тинята, а горната, издигайки се, гореше с ослепително зрънце блясък, напомнящо за фиксирането върху горящо стъкло. Фул хвана сърцето си с ръка и то удари като неочакван изстрел, хвърляйки кръв в бузите му. С дълбоко, преминаващо в страх, изумление Фул погледна резбата на златната чиния, изплувала от подводния сумрак, докато не се увери, че определено вижда скъпоценен предмет. Той продължи да шари по-нататък с очи и извика: навсякъде, където проникваше погледът му, сред тънката трева стояха или лежаха настрани - чаши, вази с тънко гърло, купи и съдове с фантастични форми; златните им искри сякаш дишаха и течаха като звезден поток, риби се стрелкаха сред тях, черни раци се клатушкаха, а охлюви, вдигайки слепите си рога, пълзяха по краищата им, осеяни с едва видими във водата камъни, подредени в причудлив модел. Фул разкъса яката на ризата си. Той се изправи, протягайки треперещите си ръце към прозрачния гроб на съкровището. От жегата, слабостта и шока главата му се завъртя; той започна да се съблича, олюлявайки се, късайки копчета, без дори да мисли дали слабото му тяло ще издържи дълбокото гмуркане.

2

- Искаш ли да се изкъпеш? - каза Билбоа, проправяйки си път през храстите. В едната си ръка държеше войнишка пушка, взета от конвоя по време на бягството, а с другата влачеше малко диво прасе, вързано за пръчка. - Когато бях богат и свободен, също се къпех всеки ден преди закуска. Ето пресни пържоли.

- Билбоа!, - каза Фул, - какво би казал, ако сега можехме да купим милион пържоли? А?

Каторжникът пусна пушката си. Потъмнелите очи на Фул го поразиха внезапно; Фул, стискайки ръце, се втурна пред него, дишайки дрезгаво, като умиращ.

- Виж, - каза Фул властно, - виж! - Той принуди Билбоа да седне до него на ръба на брега. - Виж, тук има няколко паунда злато. Първо, вгледай се в това черно листо, където е счупена тръстиката. Вземи четвърт долар наляво, на око, към плаващата трева. После два фута напред и надолу, под ъгъл от 45°. Където блести. Това е чиния от половин паунд за твоите пържоли.

Той говореше, без да откъсва очи от водата. Цялата жажда за неочакваното и прекрасното, подхранвана от дълги години страдание, се съживи в разтревожената душа на Билбоа. Той се гмурна с очи в посоката, посочена от Фул, но все още не виждаше нищо.

- Ти бълнуваш! - каза той.

- От чинията, - продължи Фул, - златна посуда е разпръсната във всички посоки. Ето например три… не - четири златни чаши… едната е смачкана; после малки чинийки… кана, преплетена със златна змия, сандък с фигура на кутията… О, Билбоа! Не виждаш ли?

Билбоа не отговори веднага. Златото, разпръснато в безпорядък, постепенно изплува от сенките; той различаваше формите и линиите, усещаше тежестта на всяко от тези неща и във въображението му ръцете му вече се огъваха под щастливата тежест.

- А! - извика Билбоа, скачайки. - Това е кралският бюфет! Ще отида да го взема наведнъж!

- Богати сме - каза Фул.

- Ще се преместим на континента.

- И ще го продадем!

- Билбоа! - каза тържествено Фол, - тук има нещо повече от богатство. Това е откуп от отминалата съдба.

Билбоа, хвърляйки дрехите си, се затича и се гмурна в езерото. Тялото му, медно от слънчево изгаряне и мръсотия, проблесна във въздуха като арка, спокойната повърхност на езерото, потънала в пръски, се плъзна във вълнообразен кръг, а краката на плувеца, направили последен тласък над водата, се скриха.

3

Билбоа остана на дъното не повече от минута, но Фул го преживя като дълъг, неопределен период от време, през който човек може да се разплаче от нетърпение. Навел се, почти падайки сам във водата, Фул гневно тропаше с крака, опитвайки се да различи нещо в слепите вълнички на развълнуваното езеро. Той, избягалият затворник Фул, беше в тези моменти както преди десет години - джентълмен, изискващ всичко, от което съдът и срамът го бяха лишили. Семейството му, къщата му, пълна с цветя, добре поддържаните му коне, уютът му, финият му лен, книгата му и уважителният му кръг от познати се връщаха отново при него по тайнствения път на съкровището. Той си помисли, че сега ще бъде лесно да смени името си и да се върне към предишния си живот.

Езерото отново се разплиска и мократа глава на Билбоа изскочи от дълбините във въздуха. Лицето му изразяваше крайна изтощеност от задържането на дъха. С шумна въздишка той заплува до брега, гребейки с едната ръка; в другата, която държеше отдолу, имаше неясен блясък. Фул наблюдаваше този неравномерен блясък с болезнено, неясно предчувствие; тишината на плуващия Билбоа го измъчваше.

- Е? - попита тихо Фул.

Билбоа, изтощен, се хвана за ръба на брега със свободната си ръка.

- И двамата сме луди, Фул - каза той. - Няма нищо там. Когато се гмурнах, блясъкът се стрелна пред очите ми и известно време се опитвах напразно да го хвана. Знаеш ли, задъхан съм. Но все пак го хванах. Това са твоите окови, Фул, които преди пет дни счупи с камък и хвърли във водата. Ето ги.

Дългите вериги, полирани от години, паднаха със звън в краката на Фул. Той бавно се отдалечи от тях.

Билбоа се облече мълчаливо. Той направи това умишлено, застанал с гръб към другаря си, за да не вижда лицето му. Неоснователната възбуда на Билбоа утихна и той, бидейки практичен човек par excellence, се отдаде на обичайните си мисли за това колко дни още, за безопасност, трябва да седи в гората и какво да прави с дивата свиня: трябва ли да изпече краката й в пепелта или, след като прекара половин час, да приготви по-изискано ястие, например пържоли.

Фул, чувствайки се много слаб от треска, легна по гръб. Той си помисли, че ако на отсрещния бряг на езерото не беше имало някакви неизвестни руини, може би не би видял злато в собствените си окови. Но тези руини нашепваха толкова убедително за престъпното богатство, скрито от любопитни очи.

- Радвам се поне, че най-накрая се удави - каза Фул.

- Кой?

- Бълхата. Но на нея все пак и беше по-лесно, отколкото на мен сега.