Ангел Д. Дюлгеров

КАТО В ЕДИНСТВЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Ако потрябва във единствен стих
да събера и вяра, и съмнение,
тревоги, мисли, болки и мечти
и дълги нощи на самотно бдение,
дали като пчелата, сбрала мед,
и розата, разпръснала ухание,
и майката, откърмила дете,
ще вложа смисъл в своето създание?
Ще мога с него вечните войни
да укротя с любов, вместо със сила,
и този кротък стих да отстрани
на завистта разяждащото жило?
И под една безкрайна синева
доброто като страст да ни обземе,
да се полюшне пролетна трева,
да грейне цвят на цъфнали бадеми…
Себичност, знам, и алчност ни делят.
Но радостта е божие творение.
И аз живея влюбен в този свят
като в единствено стихотворение.

БЕЗСЪНИЦА

Достигаш възраст нетипична.
Любов. Омраза. Тишина.
И те пронизва стих на Димчо -
„Ако загина на война…”

Ако загина… Не загиваш.
Застигат те инфаркт и рак.
И с чувство някакво се сливаш,
че си живял като в антракт,

че нещо е било след тебе,
че нещо друго предстои…
В живот потребен. Непотребен.
С лъжовно ласкави бои.

Животът ти, край теб преминал -
ту плах, ту остър като нож -
в кълбо от минали години.
Живот - нито щастлив, ни лош.

На ближния ти даде риза.
И имаш дом, деца, жена.
Но в теб отеква като изстрел:
„Ако загина на война…”

СВОБОДА

На Янаки Петров

Скали.
И бликнала вода
във бездна пада.
Поела риск към свобода,
риск без пощада.
Докоснала небе, земя
с невиждан
блясък
и плиснала се към тъма
с нечуван трясък.
За да усети
след това -
през болка, слава -
че между ниската трева
тя продължава,
че равнодушни
брегове
са й ограда…
Разлей, ти,
пееща вода,
с теб скръб и радост!

ВРЪХ ШИПКА

Когато искат в низкото да лазиш
и сеят в тебе злоба и омраза,

когато искат да забравиш днес
достойнство, минало, любов и чест,

безсмъртни жертви, кости, кървав мъх,
ти имаш този връх. Да, този връх!

На който да възлезеш нависоко
и над страданиe, покруса, болка

да видиш със усмихнати очи
как грейват първи слънчеви лъчи,

как засиява утрото навред,
прогонило и страх, и робски гнет,

и как протегнала десница свята,
при теб от изток идва Свободата!

ЩУРЦИ

Бях ги забравил. Див и шумен
ме срещаше неонов свят.
Но сред автомобилни гуми
как ще те чуят в този град?

А малко трябваше - да ида
в един отдалечен квартал,
за да ме просълзи - невидим -
среднощният им рецитал.

Като че Моцарт, Брамс, Чайковски,
Бетховен се събраха в миг.
- Ела и чуй! - ми махна свойски
с листа чинарът пъстролик.

Усетих сякаш топли длани
и завъртя ме лунен кръг.
Едно огромно мироздание
крепеше се на щурчов лък.

Дочух като в небесна зала
щурецът Господ да звъни…
Как малко трябва, много малко -
живота си да промениш!