Младен Исаев

Далече гасне слънчева позлата
по снежните смълчани планини.
А долу звън вечерен на стадата
дълбоко глъхне в пусти равнини.

Затихват и горите осланени
под тия притъмнели небеса.
Вървя, а като призраци край мене
стърчат оголените небеса.

Сега Огоста пее тиха песен
за жертвите на миналия бой,
за кървавата отшумяла есен,
преминала над равнините с вой…

А тия голи клонища безшумно
се удрят о студените скали
и страшно светят тук води куршумени,
обагрени от кървави следи…