ГОРА БЕЗ СЛЪНЦЕ
ГОРА БЕЗ СЛЪНЦЕ
Гората вече мрачни тайни крие
и слабо слънце влагата й пие,
а завалят ли тежки дъждове,
гората онемява, не зове.
И ден и нощ гората листи рони.
А под забулените небосклони
ридае тихо глухата гора,
копнееща за слънчева зора.
Картината е винаги еднаква.
И сякаш птица-скитница проплаква
в дъжда, в мъглите, в сухите листа -
душата си аз виждам в есента.
СИНЯТА ЗВЕЗДА
Тежката порта, разтворена в мрака,
тих богомолец дали ще дочака?
Глъхне порутен вековният зид,
целият с мъх и със папрат покрити.
И безучастно е горе небето:
синя звезда се отрони и - ето
тя от далечния тих кръгозор
спусна се над манастирския двор.
Пламна от нея в олтара кандило,
пламна, прогони и мрак, и мъртвило
тежка камбана заудря в нощта,
екна хор в тая обител света.
- Де ли съм, що е туй? - сепнат попитах.
Мигом изчезна светата обител:
дворът, звездата, среднощният звън,
хорът, кандилото - всичко 6е сън,
сън просънуван под букнте стари,
дето безлунната нощи ме завари.
——————————
сп. „Изкуство и критика”, год. V. кн. 8., октомври 1942 г.
