Иван Д. Христов

Така летописецът на Априлското въстание Захари Стоянов нарича поп Ангел Чолаков. Той е роден през 1845 г. в село Новаково, закътано в полите на северните склонове на Родопите между планината и равното Тракийско поле.

Много са съдбовните пътища, които пресичат житейския друм на поп Ангел Тодоров Чолаков - просветител, революционер и водач на въстаническа чета, неспокойна, смела, търсеща и всеотдайна на делото личност.

Баща му Тодор Чолаков е известен новаковски първенец и родолюбец, един от верните помагачи на четата на Ангел войвода.

В книгата на Иван Пощов за хайдушкото движение в Южна България има интересен епизод за облога между Ангел войвода и Тодю Чолака за това, кой от двамата е по-точен стрелец.

Свещите, поставени от другата страна на дерето, върху надгробен паметник, били съборени с по един изстрел от двамата и облогът завършил наравно.

Прякора си Чолака той получава за това, че в една схватка турците отсекли пръстите на едната му ръка. Само стръмното дере и малка поляна отделяли къщата и двете воденици на Чолака, намиращи се в края на селото, от гъстата букова гора по склона на Новаковския балкан.

Това е улеснявало тайните посещения на комити и войводи. Така още в родния си дом малкият Ангел има възможност да получи първите уроци по родолюбие.

Както и много други родолюбци, и той поема най-напред по пътя на просветата. Завършва местното килийно училище, научава се да чете и пише, но желае да продължи да се учи.

Записва се в училището в Араповския манастир, където попада под революционното въздействие на своя учител Сава Катрафилов - съратник на Левски и по-късно член на щаба на Ботевата чета.

След това Ангел Чолаков завършва Духовната семинария, но не бърза да се посвети на религията и църквата, а става учител.

До 1870 г. той учителства в родното си село. Уроците си по родолюбие предава не само на своите ученици, но и на съселяните си.

Веднъж в къщата на негов съсед нахлуват турци и започват издевателства над него и семейството му. Беззащитните стопани тайно изпращат едно от децата си за помощ от Ангел Чолаков. Непокорният учител събира набързо най-сигурните си приятели и се разправя с насилниците, без да остави от тях никаква следа.

Откога започва запознанството на младия учител с Апостола, засега никой не може да каже точно. Като се има предвид семейната среда на Ангел Чолаков, може да се предположи, че Васил Левски още при първото си идване в Новаково е отседнал у тях, а може да се е срещал с Апостола при обиколките си по села и манастири.

През 1870 г. Ангел Чолаков приема свещенически сан в Цариград. Семейството му се установява в Новаково, където поп Ангел е свещеник за кратко време.

През 1871 г., една година след ръкополагането на Ангел Чолаков за свещеник, Левски обикаля отново този край, посещава няколко пъти и Новаково и намира подслон в дома му.

В публикувания спомен на Кольо Кьосето от с. Тополово, който също взема участие в проведеното тайно събрание на Левски в една от стаите на поп - Ангеловата къща, четем:

„…Левски ни приказва. Викаше ни, че скоро ще се освободим, ама ако влезем в комитета… По-сетне Левски запя по църковно. Поп Ангел отговаряше. Най-сетне всички ни закълна, като ни караше да целуваме евангелие, кръст и кама…”

Поп Ангел Чолаков е от онези родолюбци, на които Апостола е разчитал най-много в своята революционна мисия в този край. Наред с революционните дела, той се занимавал и с просветителска дейност.

За нея дори свидетелства народния ни поет Иван Вазов: „Тоя безбожник беше някога събирал пари с просия и изградил черква на селото и едно училище. И то му беше останало благодарно.”

Поп Ангел Чолаков е бил преследван и арестуван от турците. В неговия дом са укривани оръжие и барут по време на Априлското въстание. Борческият му нрав го кара ведно с Христовия кръст да носи със себе си пушката, сабята и пищовите си.

След покрусата от потушаването на Априлското въстание, Руско - турската освободителна война възвръща надеждите му за свобода и революционната му решителност.

Новаково е по пътя на изтеглящите се към Одрин отстъпващи разбити части на Сюлейман паша, придружени от турски бежанци.

Когато цялото село се оттегля високо в планината, буйният и размирен поп тръгва към щаба на руската армия, за да предаде важни сведения.

След Освобождението поп Ангел Чолаков е избран за член на Околийското училищно настоятелство и милее за развитието на образователното дело в този край.

Запазеното решение на Старейшинския съвет на общината в село Садово, Конушка околия, от 16 ноември 1883 г., потвърждава обществената почит към поп Ангел Чолаков от населението на околията.

В него се казва: „Като разпределихме отпуснатите две хиляди уврати от Правителството земя на 104 семейства, решихме да отстъпим по два уврата на свещ. Ангел Т. Чолаков и на учителя Марин С. Йовков, като им дължим за услугите им. Затова никой от нас не ще има право да им препятствува както в саденето на лозе и градение на къщи…”

Твърде скоро очакваната и посрещната с такъв възторг свобода загорчава. По високото родопско било над с. Новаково по силата на Берлинския договор минава граничната линия, а отвъд Сини връх се чуват стоновете на останалите в робство българи.

Половинчатата свобода изпълва душата на Ангел Чолаков с болезнено разочарование, но и едновременно с това с решителност за нови революционни действия, борба за освобождението на българите в Македоно - Одринския край и обединението на Княжество България с Източна Румелия.

Той се включва в революционното дело за избавление на Македония от турско иго. Сближава се с комитите Панайот Сребрев, Пере Тошев, Спиро Костов и други.

Панайот Сребрев - секретар на революционния комитет за освобождението на Македония и обединението на България в Станимака (Асеновград), в спомените си за дейността на комитета по събиране на средства, оръжия и организиране и изпращане на чети в Македония и Одринско, споделя:

„…Много деен бе и поп Ангел. Той бе действителният председател на комитета”.

Изостреното чувство на Ангел Чолаков за социална справедливост и неговият открит характер му спечелват омразата на властта.

По настояване на Гавраил Кръстевич пловдивският митрополит отнема правото на поп Ангел да изпълнява църковни служби в продължение на три години.

Той понася много тежко това анатемосване, унищожаващо човешкото му достойнство. В писмо до българския екзарх от 8 юни 1883 г. с голяма душевна болка поп Ангел Чолаков пише:

„Аз съм без служба и лишен от правото да свещенодействам, без да знам кои са причините. При всичко, че многократно исках препис от наказателната преследа, за да мога да апелирам пред Вашето Блаженство, всякога ми се е отказвало…”

Него го терзае не само, че 10 месеца е без работа и средства, но и това, че „подир всичките тия преследвания и неволи, липсва ми и утешение за нравствено удовлетворение, което е по-същественото за мене.”

Въпреки, че мъчителното разочарование надделява над въодушевлението на поп Ангел, той нито за момент не се отклонява от тайната революционна дейност сред хората.

И никак не е случайно, че той попада сред кръга от родолюбиви българи около Захари Стоянов, борещи се за обединението на България. По онова време неговото кафене в Садово служи за клуб на разбунтувалите се глави.

Поради честите си митарства и уважението му от народа на Хаджиелеската и Конушката околия, на него възлагат да ги поведе при Съединението.

На 4 септември 1885 г. поп Ангел е в Пловдив, където получава последни напътствия за предстоящото въстание на 6 септември.

Вечерта в къщата на учителя и председател на Станимашкия революционен комитет Ангел Кръстев, той чете пред членовете на комитета възвание за въстание. Куриери разнасят вестта и призовават хората от областта.

В село Конуш, където е сборния пункт, е развято знамето на Съединението. Под звуците на черковната камбана около 250 въоръжени души се отправят по Цариградското шосе за град Пловдив. Конушката (Станимашката) чета се насочва към местността Кемера, където според предварителния план трябва да се срещнат с въстаниците, които ще пристигнат от Чирпан под предводителството на капитан Коста Паница.

Конушките четници пристигат на уреченото място. Изпратени са пратеници от лагера на войската, които да известят на майор Данаил Николаев, че задачата е изпълнена.

Поп Ангел Чолаков и Никола Кръстев очакват идването на чирпанци, за да поведат своята чета към Пловдивския конак за свалянето на пашата.

По това време в лагера пристига и Голямоконарската чета, наброяваща около 700 души. Тогава майор Данаил Николаев издава заповед за настъпление.

Размириците в Чирпан попречват на капитан Коста Паница да се яви със своя отряд в уреченото време. След няколко часа напразно чакане поп Ангел дава разпореждане за настъпление към конака.

Пристигайки там, Гавраил Кръстевич вече е изведен и Съединението е провъзгласено с гърмежи и мощно „ура”.

На импровизирания митинг при пристигането на Конушката чета опиянени от възторг организатори произнасят горещи слова, след което четата, водена от възседналия бял кон, със сабя в едната ръка и сребърен кръст в другата поп Ангел, а до него учителя Ангел Кръстев, минава сутринта на 6 септември по калдъръмените улици на Пловдив.

Под празничния камбанен звън и безграничния възторг на събраното мнозинство те минават край всички консулства в града.

Чуждестранните дипломати, руски офицери и кореспонденти приемат тази възторжена процесия като неопровержимо доказателство, че свалянето на пашата е всенародно въстание , а не военен преврат.

Така поп Ангел Чолаков със своята сабя и сребърен кръст освещава историческия акт на Съединението.

В издаденото от Пловдивската митрополия Свещенодействително № 1202 от 6 септември 1885 г. и подписано от управителя на Пловдивската епархия Левскийский Гервавий се казва:

„Отпуснатото на Негово Благоговейство свещеника Ангел Чолаков от с. Новаково, Хаджиелеската околия, за безпрепятствено, но в пълна точност на свещените уставни постановления и изпълнения, всички случающяся свещенодействия и други вероизповедни треби спрямо христолюбивото войнство от отрядът, показан нему от надлежното военно началство, като има предвид, че винаги ще принадлежи в духовно отношение по църковната власт на местните архиереи в Епархията, когато той се намира, комуто е длъжен да представи настоящето, спрямо когото ще бъде отговорен в случай не съображения със свещеното звание и на когото каноническото име ще споменува.”

На 17 септември поп Ангел Чолаков пристига в Търново Сеймен. Там той е зачислен като отряден свещеник към щаба на Източната армия, готова да защити от евентуално турско нападение провъзгласеното Съединение на Княжество България и Източна Румелия.

След обявяването на Сръбско - българската война, заедно с щаба на Сава Муткаров и поп Ангел тръгва към Сливница и Драгоман. Не се знае в коя войскова част е зачислен, пристигайки на бойното поле. Известно е само, че е стигнал до Пирот.

Примирието го връща в Хасково, където се установява неговата военна част. При един конфликт с префекта на града Петър Иванов силно са засегнати достойнството и военната доблест на поп Ангел Чолаков и той му обявява дуел.

Изплашен от дързостта му, префектът побързва да иска прошка и публично извинение. Дуелът не се е състоял, но префектът не пропуска по-късно да си отмъсти за накърненото честолюбие.

След демобилизацията на доброволческата армия поп Ангел подава заявление до военното министерство да бъде назначен за военен свещеник в редовната армия. Молбата му е зачетена, но под влияние на хасковския префект командирът на полка Тепавски осуетява заповедта. Останал без работа, поп Ангел Чолаков, чието семейство от двама сина и дъщеря разчитат на него, изпраща трогателно писмо от 12 март 1886 г. до Захари Стоянов, завършващо с горчива ирония, че „няма управия на този свят”.

В него с болка пише: „Много ми е жално и мъчно, бай Захари, като гледам свещеници, назначени за военни, когато знам, че до вчера са се кланяли на друг бог. А мене изхвърлиха… На някои свещеници военни медали дадоха за заслуги. А аз, като че ли ни лук ял, ни лук мириша. Когато и аз съм бил четири месеца и половина с войната. Но види се, те имат препоръки. Но до ще время, видим са кой кум, кой стар сват. Нивата е още голяма, недожъната…”

Препятствията в личния живот не сломяват душевно силния поп Ангел. От друго негово писмо до Захари Стоянов, намиращ се тогава в Русе, разбираме че поп Ангел Чолаков от март 1886 г. е в София, където участва в издаването на вестник „Независимост” и живее с болките на либералната партия, чийто привърженик е още преди Съединението.

По настояване на ръководството на либералната партия, след нейния провал на изборите за народни представители на 12 май 1886 г. в гр. Хаджи Елес, той се явява неин кандидат на допълнителните избори в същия град, проведени на 18 май.

В развихрилата се политическа борба в Хаджи Елес (Първомай), начело на бялата партия в този край застава поп Ангел, а на черната Никола Гатев от Дервент (Дебър) - властник преди Съединението в Източна Румелия.

Никола Гатев и неговите привърженици не подбират политически средства и за да отстранят „героя от шести септември”, решават по най-коварен начин физически да го унищожават.

Чрез подкупи и хитро скроени измислици Никола Гатев успява да спечели предани слуги и подвежда част от хората в този край, опирайки се на неопитността и лековерието им, като ги надъхва със злоба срещу истинския народен водач.

В деня на изборите невежа тълпа от пияни и измамени селяни нахлуват в двора и къщата му, за да го убият по най-коварен начин, пребивайки го с колове и камъни.

Повикът му да го изслушат и разберат е удавен в „башибозушки” крясъци. Преди да бъде физически смазан - поборникът за народна свобода, сподвижникът на Апостола и съратникът на Захари Стоянов - поп Ангел Чолаков е морално съкрушен.

Каква жестока ирония на съдбата! Да умреш от ръцете на онези, за чието добруване си се борил и жертвал личното си щастие, за да те убият по най-жесток начин.

Задружността и единството, проявени по време на Съединението, отстъпват на политическото шарлатанство и идейно непостоянство.

Седмица по-късно се ражда третият син на поп Ангел, наречен на името на баща си. По време на Балканската война той ще е един от онези смели българи, които защитават край Одрин независимостта и целостта на българската народност и за смелостта си ще получи медал за храброст.

Но не почестите, а пробудилата се бащина кръв, чиято непокорна и родолюбива жила продължава да трепти и се предава на потомството, е най-добрият паметник на поп Ангел Чолаков.