Денчо Владимиров

Пропаднахме: от пазарен социализъм в разбойнически капитализъм

Това са думи на известен български мъдър мъж - професор Юлиан Вучков.

Сподели ги преди години в елегантната лекция, която изнесе пред студентите на Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите в Пловдив.

Аз присъствах на тази лекция като журналист, a като медиен експерт в този вуз я заснех с камера. Ако някоя телевизия се заинтересува, с удоволствие ще й я предоставя. В ползу роду.

Студентите и преподавателите реагираха живо и с одобрение на филипиките на лектора за днешното състояние в капиталистическата държава България и дълго му ръкопляскаха.

- Живяхме във време на пазарен социализъм, който бе унаследен от днешния разбойнически капитализъм! - така отговори професорът на въпрос на студент.

Както винаги професорът бе критичен и прям.

Запомнил съм го като такъв от първата ми среща с него.

Като сътрудник на списание „Театър”, на което Юлиан Вучков бе главен редактор, бях отишъл да си получа хонорара за отпечатания ми разказ „Завесата”. Редакцията се намираше на един от етажите в стара софийска сграда на бул. „Дондуков”.

И слизайки с асансьора, в джоба с получения добър хонорар, щастливо се усмихвах.

Пътуващият с мен в асансьора мъж възкликна:

- Еe, да видя един човек да се усмихва в тази държава!

Асансьорът спря на първия етаж и двамата излязохме от него, той приятелски ми кимна за довиждане.

Аз му отвърнах.

Някаква дама с изписани листове се устреми бурно към моя спътник от асансьора, театрално извивайки глас:

- Другарю Вучков, нося ви нова статия за списанието…

И ето, след повече от тридесет години, от срещата ни в тогава социалистическа София, се състоя в капиталистически несретен Пловдив втората ми среща с моя спътник от асансьора - българския Ювенал, както го определяха познати, които коментираха възторжено изявите му в медиите…

И ако някога мъдрият професор се впечатли, че среща усмихнат човек в тогавашната ни деветмилионна България, какво ли би казал сега, ако бе жив и среща на всяка крачка в реклами образа на eдин ухилен забогатял ритнитопковец - неадекватно ухилен на фона на общата несрета в стопената ни на шест милиона човеци страна…

Такова е вече днес Времето в България - време на препускащи в кариер ухилени в егоистичното си благополучие нови герои.

Някога със сладострастен шепот по задгранична партитура от екран българска мома изпя „Времето е наше”.

И времето от 35 години е вече тяхно.

Време, не на усмихващите се все по-рядко оредяващи българи, а на ухилените космополити с пълни джобове и каси…