Елиас Канети

бележка и превод: Евгения Динкова

През 1954 г. Елиас Канети пътува до Маракеш. Скитайки из арабските и еврейските квартали на града, записва гласове, звуци, жестове и образи, които редактира веднага след завръщането си в Лондон в дневника си „Гласовете на Маракеш”. Резултатът е нещо съвсем различно от пътепис. Канети предава фактите точно, както ги е видял, и задълбочено ги изследва. Разкрива случващото се между местните жители и анализира отношението им към смъртта. По-долу читателят ще открие писателя от „Гласовете на Маракеш”.

Когато след нощните си разходки се връщах по уличките на града, имах навика да прекосявам площада Джемаа ел Фна. Беше ми странно да минавам през него, когато беше почти празен.

Нямаше ги вече акробатите, танцьорите, змиеукротителите и гълтачите на огън. Дребен мъж се беше свил като изгубена душа, сам, с кошница с малки яйца пред себе си.

Наоколо му нямаше никого и нищо. Площадът миришеше на ацетилен от лампите, които горяха тук-там. В сергиите на дребните заведения, на разстояние един от друг седяха мъже и сърбаха чорба.

Изглеждаха самотни, сякаш нямаше къде да отидат. По краищата на площада спяха хора. Много от тях бяха легнали, повечето с подгънати крака, дръпнали качулките на джелабите (1) си. Спяха неподвижно, човек никога не би се досетил, че под качулките нещо диша.

Една нощ видях в центъра на площада голям кръг от хора, лицата им по най-странен начин бяха осветени от ацетиленови лампи. Всички стояха прави. По лицата и фигурите им сенките хвърляни от лампите им придаваха жесток и страшен вид.

Чух звуци на два местни инструмента и гласа на мъж, който говореше възбудено на някого. Когато се приближих и намерих в тълпата пролука, през която можех да видя в кръга, забелязах в средата мъж, изправен с бастун в ръка, който задаваше настоятелни въпроси на едно магаре.

Магарето беше най-нещастното от всички нещастни магарета в града. Кокалите му стърчаха отвсякъде. Беше дръгливо, с излиняла козина и със сигурност не можеше да носи никаква тежест. Да се чудиш как все още може да стои на крака.

Мъжът водеше комичен диалог с добичето. Опитваше се да го убеди в нещо. Понеже магарето не помръдваше, продължаваше да му задава въпроси и понеже то все така не реагираше, мъжете се заливаха в смях.

Може би това беше някакво представление, в което магарето играеше роля.

Защото след дългия разговор горкото започна бавно да се върти в ритъма на музиката. Бастунът през това време тегнеше над гърба му. Мъжът говореше все по бързо и по-кресливо, той буквално викаше, за да държи животното в движение.

Но думите му звучаха в ушите ми така сякаш самият той играеше комична роля. Музиката не спираше нито за миг, зрителите вече не можеха да спрат да се смеят и имаха вид на канибали или хора ядящи магарешко месо.

Останах съвсем малко, така че не мога да кажа какво беше станало по-нататък. Отвращението ми надделя пред любопитството ми.

Отдавна имах слабост към магаретата в града. Често ми дожаляваше задето се отнасяха към тях така жестоко, но бях безсилен да се противопоставя.

И все пак никога досега не бях виждал по-отчайваща гледка. Когато се прибрах, се опитах да се успокоя казвайки си, че магарето надали ще остане живо до сутринта.

На следващия ден, падаше се събота, рано рано отидох на Джемаа ел Фна. Него ден мястото беше много оживено. Зяпачи, актьори, кошници и сергии се тълпяха и беше мъчно човек да си пробие път. Стигнах до мястото, където магарето беше предната вечер.

Хвърлих поглед и не повярвах на очите си: то беше отново там, само. Разгледах го отблизо, нямаше как да го сбъркам, наистина беше то.

Господарят му недалеч разговаряше мирно с няколко души. Музикантите вече ги нямаше. Нямаше зяпачи, които да се мотаят, а представлението още не беше почнало.

Магарето стоеше там, точно както предната нощ. Козината му на яркото слънце изглеждаше още по-излиняла от предния ден. Стори ми се още по-нещастно, старо и гладно отпреди.

Внезапно почувствах някакъв мъж зад гърба си и чух разгорещени думи, чиито значение не разбрах. Обърнах се и за малко изгубих магарето от поглед. Мъжът, когото бях чул, се приближи съвсем близо до мене в тълпата, но се оказа, че е заплашил някой друг, а не мене. Отново се обърнах към магарето.

Не беше помръднало, но това не беше същото животно. Между задните му крака висеше косо огромен пенис. Беше по-дебел от бастуна, с който през нощта го заплашваше господарят му.

Докато бях стоял обърнат, за броени мигове в него беше настъпила коренна промяна. Не знам какво беше видяло, чуло или подушило.

Не знам какво му беше минало през ума, старо, мършаво и немощно, готово всеки момент да се строполи и ставащо единствено за глупави диалози, мъчено повече от всяко друго магаре в града, това страдащо създание, без плът, без сили, дори без прилична козина, излъчваше достатъчно желание, така че при вида му забравих за мизерията му.

Често мисля за магарето от Маракеш. Мисля, че ми остана от него немалък спомен, макар че повече не го видях.

Пожелавам на всички, които страдат, да запазят в мизерията си своето желание.

1. Джелаба (араб.) - връхна дълга мъжка дреха с качулка (бел. прев. Е.Д.)