с акад. Георги Марков, историк, публицист и есеист разговаря Петър Андасаров

- Започвам с искрено признание този наш разговор, академик Марков. В доста дни търсих следи и жалони по житейските и творческите ви пътеки и пътища в редица от книгите преди най-новата ви „Преживяно и премислено” издание на издателство „Захарий Стоянов” през тази година. И оставам удивен от силата и красотата на словото ви, от безкрайната галерия с образи, от важни събития и срещи с личности от историческото минало и нашето съвремие. И си рекох - това е една от най-значимите книги през последните години, белязани от непоносимия вече хаотичен и бездуховен наш живот. Моите почитания към вашата честност и всеотдаен труд на талантливата ви ръка! И затова ми се иска да започнем с молбата ми да осветлите зараждането на идеята и осъществяването й, за да е днес тя литературен факт…

- Аз нямах намерение да напиша автобиография, нито да разказвам последователно всичките си спомени, а се опитах да се впиша в преживените събития и до извлека поуките от тях. Не съм пропуснал важните подробности, без които Историята не може да бъде разбрана в двете епохи на моето поколение.

- Толкова значимо литературно творчество оставихте досега в ръцете на читателите и предоставихте на вниманието на критиката, че те ви признават за един от най-успешните изследователи на по-близката ни история и в  годините на нашия живот. Усещате ли това тяхно отношение към вас и към творчеството ви?

- С издателя акад. Иван Гранитски често обикаляме из Отечеството и представяме моите книги в библиотеки и музеи, така че аз влизам в досег с моите читатели и чувам тяхното непредубедено мнение за прочетеното. Имам обичая да записвам задаваните въпроси, защото някои от тях показват необходимостта да се пише разбрано и достъпно. Никога не съм бил високомерен към критиката, защото ако не е предубедена, тя е полезна.

- Признанието е подстъп към славата в различните нейни степени, чувал и чел съм какви ли не определения за нея. Веднъж неповторимият Теодосий Спасов изрече с усмивка: „Славата е облак, като него и тя долита и отлита!” Аз пък си мисля, че тя е божият венец на труда и таланта на човека-творец. Най ми е интересно определението на Иван Гранитски в последните два стиха от последния акварел в едноименната им с художника Ивайло Мирчев книга: „Всъщност загубата е победа,/а славата - принуда”. Вие как възприемате и тълкувате тази „сладка” дума Слава?

- Приятно е за всеки човек да чува добри думи за себе си, но не бива да се опиянява и да се обявява за „велик”, което е слабост не само на политиците. За мене похвалата от един четящ човек е по-ценна от ордена, окачен церемониално на гърдите ми. Всъщност историкът е задължен на предишните поколения, които са сътворили Историята, за да има щастието да я напише за днешните поколения.

- И вие сте получили високо признание за вашите научни достижения в областта История и за активната ви дейност в научните и обществени събития в наше време. Бихте ли ни казали кои са отличията, с които сте възнаградени досега?

- Аз не се впечатлявам от колекциониране на награди, но ми е драго да бъда „почетен доктор” на Великотърновския университет и на Националния военен университет, почетен гражданин на градовете Балчик и Тутракан, носител на „Златното перо” на  СБЖ и на наградата за публицистика и есеистика на Съюза на българските писатели, както и на наградата за най-четен автор на Столичната библиотека и така нататък. Най-приятно ми е, когато някой пътник в автобуса ме разпознае и разговаряме с него по тема, която го е развълнувала при четенето на моя книга.

- Награди не се дават на всеки срещнат по пътя към историята, а за откривателства в нейните пластове в процесите на научните изследвания. Слушал съм, а и съм убеден, че вие сте една от емблематичните личности на българската история, автор на многобройни книги с историческа тематика. Знам някои от тях, но вие само помните как сте ги създавали и затова бих ви помолил да ни запознаете как се раждаха те, и заглавията им?

- За мен писането е призвание и удоволствие, така че понякога не усещам кога се е съмнало. Аз се вълнувам от определени теми, които или не са достатъчно и добросъвестно изследвани, или се избягват поради „неудобната истина” вследствие на „идеологическа” или „политическа коректност”. Когато работя с изворите, събирам доказателствен материал по няколко теми и с оглед на бъдещите ми изследователски проекти. За мен заглавието трябва да отговаря на съдържанието и да привлича вниманието на читателите.

- Аз лично проявявам интерес към  непознатата за мен ваша книга „Парола Сабя. Заговорите и превратите на Военния съюз 1918-1936″, а ще е интересно и за читателите да се спрете кратко на тях!

- „Парола Сабя” е посветена на трите държавни преврата извършени от Военния съюз на 9 юни 1923 г., 19 май 1934 г. и на 9 септември 1944 г., които са със съдбовни последици за българите. В нея разкривам значимата роля на офицерството в Царство България,  лишено от правото да избира или да бъде избирано, но при критични обстоятелства си казва тежката дума в политическия живот. В нашата историография военните преврати за заклеймени, но според мен те са предизвикани от обективните обстоятелства.

- Вашата био-библиография е и интересна, и богата, поради което и достойна за уважение. Хубаво ще е да ни разкажете за най-важното от нея.

- Моите научни интереси са съсредоточени в новата история на теми, посветени на войните за национално освобождение и обединение на българите 1912 - 1918 г., Втората световна война, държавните преврати и политическите покушения, както и на философията и психологията на историята, истината и съдбата в историята, феменология на историята и т. н. С годините преминах от исторически изследвания на събитийната история към обобщаващи междудисциплинни трудове с оглед на натрупания опит.

- Израз на доверие към вас, големия учен, на уважението към творческите ви дела е фактът, че 20 години сте непрекъснато директор на Института по история към Българска академия на науките. Какво беше за вас това сложно и отговорно за управление на научната дейност и нейните автори време?

- По силата на промените след 10 ноември 1989 г. аз трябваше да стана директор на Института по история при БАН, макар да исках да си пиша книгите. Приех със съзнанието, че дължа много на института за осъществяването на моите творчески планове. Положих усилия да премахна партийното настойничество отпреди 10 ноември, на което бях потърпевш и да предоставя творческа свобода на колегите в техните изследователски проекти.  

- А кога и за какво получихте научните си знания от кандидат на историческите науки /днес доктор/ до най-високото - академик?

- Научната степен кандидат на историческите науки ми бе присъдена през 1977 г. за дисертацията „Българо-германските отношения 1934 - 1939″, а доктор на историческите науки станах през 1992 г. с дисертацията „България в Балканските войни 1912 - 1913 г”. От голямо значение за научното ми израстване бе специализацията в Института за европейска история през 1981 - 1982 г. в гр. Майнц (ФРГ) със стипендия за 1300 годишнината от основаването на Дунавска България. За академик бях избран през 2008 г. за цялостното си творчество от 21 монографии и 160 студии и статии.

- А преди активната ви дейност и постигнатите още в началото професионални ваши успехи, с какви знания от кои учебни заведения тръгнахте съдбовно, за да се изявите като един от водещите историци в България?

- През 1966 - 1970 г. следвах по специалността История във Философско-историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където усвоих основните знания и принципи на любимата хуманитарна наука. Там стигнах до извода, че ако едно събитие го няма в учебника по история, това съвсем не означава, че изобщо не се е състояло. Примерът бе Германо-съветския пакт за ненападение от 23 август 1939 г. за четвъртия дележ на Полша, който бе забранена тема за писане.

- Не съм забравил и още един важен въпрос - сигурен съм, че и други фактори са повлияли решително за избирането на пътя към историческата наука от вас. Става дума за поколенията известни и по-обикновени хора от родословното ви дърво и неговите разклони, един от които сте и вие. Отговаряйки си сам на въпроса „Трябва да знаем не само как и докъде сме стигнали, но и откъде сме тръгнали”, аз ви питам: откъде, академик Марков? Кои са вашите праотци и родителите ви и какво са ви оставили в наследство за избор и за цел в живота?

- Аз израснах в семейна среда на любов към историята, защото моите родители произхождат от възрожденските средища Калофер и Елена. Когато четях уроците по история често ми се казваше: „Това не е така, а така.” Естествено вярвах повече на родителите, на бабите и дядо ми, задавайки им уточняващи въпроси. Те ми даваха да чета подходящи книги от домашната библиотека, в които откривах верните обяснения извън контролата на цензурата.

- Прави ми впечатление, че вие не давате на читателя „сдъвкана храна”, имайки предвид наименованията /заглавията/ на отделните части /глави/ и текстовете с историческата фактология, с размислите и изводите от тях. Това значи, че не си служите с директния /сухарски/ изказ, а с образния език. Доказателство, че предпочитате публицистичния, есеистичния подход. Примери: заглавията на кратките разкази. Първото от тях „Преди да бъда създаден” /не повтаряте заглавието на книгата на Ивайло Петров „Преди да се родя”/, а по свой начин проследявате родословното ви дърво. Мислили ли сте за езика на своите творения, академик Марков?

- В началото на научната си кариера като млад специалист в Института за военна история при Генералния щаб ме критикуваха остро заради есеистичния ми стил на изложение, защото не бил научен. Аз обаче упорствах, че съдържанието трябва да бъде достоверно, а формата да е достъпна и увлекателна. Като пример давах известната книга на Симеон Радев „Строителите на съвременна България”, издавана няколко пъти в големи тиражи и още търсена от читателите.

- Пак във въпросната ви книга казвате с ръка на сърце „От малък запомних поговорката „Който се хване на хорото ще трябва да го играе докрай!” Аз вярвам, че ще изиграете своето ритмично и красиво хоро на мегдана на историята, а как ще определите играта си дотук?

- Човекът трябва да бъде последователен в преследването на целите и да се съобразява с летящото време, което все не ни стига. Не е възможно да напишеш всички пожелани книги, поради което е важно да подбереш главните теми, които вълнуват и тебе, и обществото. Някои от младите колеги поради финансови съображения работят по теми, поръчани им от чужди фондации предимно от всекидневната история, но хлябът и свободата са неразривно свързани.

- Казвали сте поучително днес, но кой да ви чуе: „Всяка безнаказаност води до безскрупулност и нагло увеличаване на престъпленията”. А как си обяснявате това, че у нас все още властват парите и ненаказаните техни господари, придобили ги по нечестен, грабителски начин? Единствено в нашата държава няма осъдени не само от високите, а и от средните етажи на властта. Ще удари ли все някога часът на поредното възмездие срещу престъпниците и довелите народа си до просешка тояга крадци-управници през всичките вече близо 35 „преходни” години?

- Някога Достоевски е написал поучителния роман „Престъпление и наказание”, а у нас от 36 години престъплението не се наказва, а се възнаграждава с милиони откраднати по „законен начин”. Наглеците влизат в политиката и говорят за „чест и почтеност” от високата трибуна на Народното събрание. Те се заканват да управляват „за народно добро” и си броят златните кюлчета със завист един към друг. Поставяйки се над закона безнаказаните грабители продължават да „усвояват” предлаганите им „държавни имоти с отпаднала необходимост”, включително запустелите гранични застави.

- Вие сте един от най-съвестните, най-дългогодишните историци, осветили със слово събитията и личностите най-вече по време на войните подир 1900-тната  година. Но сте и потомък на герои от тези войни, а баща ви през целия си живот е военен човек - още през пролетта на 1943 година е назначен в Щаба на Въздушните войски в София. Заслужава си да проследим с вас накратко неговия път с бляскаво изпълнен дълг към Отечеството си, нали?

- Баща ми се ражда като сирак през Първата балканска война, но избира професията на офицер през 1937 г., когато са възстановени забранените от Ньойския диктат Въздушни войски. Като авиотехник на ескадрила той участва в създаването на военните летища при Граф Игнатиево, Ямбол, Балчик, Карлово и Нишка Баня. Англо-американските бомбардировки през 1943 - 1944 г. преживява в Щаба на Въздушните войски в София, а после участва в заключителния период на Втората световна война. В началото на 50-те години майор Георги Марков е в СССР, за да доставят първите реактивни изтребители в България. Пенсиониран на 42 години той построи къща в София и работи като началник на Компресорната станция на Силнотоковия завод.

- И според мен интересът на бъдещия учен у вас към военната история възниква след като разбирате, че дядо ви Георги Марков, на когото сте кръстени баща ви и вие, е загинал в Балканската война през 1912 год. на 34-годишна възраст при Бунар Хисар. Кои други фактори повлияват съдбовно да заобичате военната история на България?

- В ранното си детство преживяно в Калофер другият ми дядо Стефан се събираше всяка събота с други мъже в бръснарницата на бай Гочо, където разказваха един през друг за подвизите на 28-ми Стремски пехотен полк във войните за национално освобождение и обединение. Чутото ми се струваше невероятно и интересно, например като маршът от 24 часа и влизането от движение в бой, за да помогнат на бойните другари „да удържат фронта”. Дядо често ме поощряваше при трудности „да държа фронта”.

- Явно вие не прибягвате до стандартните и шаблонни форми за своите писмени изложения и документални описания /кратки разкази и етюди/. Затова и трудно се определя жанра на книгата ви „Преживяно и премислено”. Не я наричате споменна, нито строго автобиографична. Аз я определям като оригинално повествование, изградено с фактологическа последователност, в голямата си част с публицистичен, есеистичен език. А това я доближава до художествената документална литература. Защо предприехте и осъществихте този подход и тази литературна форма?

- Художествената документалистика дава възможност на читателя да възприеме приведените факти в увлекателна форма. Строго научният стил понякога натежава върху търпението на читателя и той затваря книгата на третата страница. Разбирам онези, които нямат перо за художествено изразяване, но не бива да отричат можещите като „есеисти”. Историята се прави от човеци и не е безчувствена, така че и историците я преживяваме всеки по свой начин. Нейният дух не винаги се открива в официалната преписка, а трябва да се търси в дневниците и спомените на участници и свидетели на събитията.

-  Ще ми е интересно да разбера какво са за вас спомените и какъв дял от паметта заемат те?

- Спомените са нашия живот преди настоящето и заемат голямата част от паметта ни. Няма как да заличим тежките спомени, защото те не се изтриват с гума от паметта, колкото и да ни се иска. За жалост лошото повече се помни от доброто, но в живота на човека има от всичко. Не е възможно и да премахнем жестоките събития в историята като ги премълчаваме, защото те често определят периодизацията на епохите с „до и след”.

- Безусловно категоричен сте, че който не е служил в казармата, не е истински мъж, в такъв смисъл е и заглавието на етюда в книгата ви - „Армията ни направи мъже” - за военната ви служба в Школата за запасни офицери в Плевен. Защо като магарета на мост днешни, а и отишли в близкото минало пишман и псевдодемократи не приемат тия думи за истина и отхвърлят яростно всяко предложение за връщане на задължителната военна служба, защо, академик Марков?

- За да живеем и ние на тази земя много поколения българи са я бранили с кръвта си. За съжаление новата либерална демокрация насажда сред младежта ненавист срещу „военщината” и униформата, но и днес свободата и независимостта на една държава се крепи на силата. Социологическите изследвания в Европейския съюз показват, че на 6 младежи само 1 е готов да брани Отечеството. Германците дори отказват да маршируват и Бундесвера напразно търси 90 000 професионални войници въпреки увеличеното им възнаграждение.

- Интересен ли ви беше вашият личен казармен живот, почувствахте ли промяна у себе си след уволнението и уверихте ли се окончателно, че само в казармата младият човек става истински мъж?

- Въпреки новобранските трудности в началото при напълно променения начин на живот, военната служба закали характера и тялото ми. Тогава придобих боен дух и в личния си живот, за да зная кога и как да постигна целта си. Решимостта е качество, което не се придобива чрез теорията, а изисква поредица от изпитания. Затова днес ми е смешна паниката на разглезените от цивилизацията при спирането на топлата вода, защото аз мога да се бръсна и със студена вода, както бе в казармата.

- И оттук нататък разговора ни, ако не възразите, преминава в стил „Блиц анкета”: - Коя е истината  - социалистическа революция или преврат е преломния момент в историята ни на 9 септември 1944 година?

- На 9 септември 1944 г. е извършен държавен преврат с последиците на революция, която сменя Системата.

- Поробители /окупатори/ или освободители са воините на Червената армия?

- Червената армия обявява война и окупира България, тъй като тя е съюзница на Третия райх. За разлика от съглашенската окупация през есента на 1918 г., тя също се изтегли в края на 1947 г., но въведе идеологията и системата на СССР за 45 години напред.

- Законен ли е или не е Народният съд? Истина ли е, както ни внушават днешните прекроячи на историята, че в България не е имало фашизъм?

- В Царство България има фашистка и нацистка партии, но те не са влиятелни и не се добират до властта. Авторитарното управление на Борис III не е „монархофашизъм”, което се доказва и от спасяването на българските евреи. Народният съд е извънреден и политически, защото една четвърт от осъдените на смърт вече са убити, а другите са предварително обречени като поредните жертви на Гражданската война.

- Фашистките ли правителства или комунистическия режим е ликвидирал цвета на интелигенцията у нас?

- Интелигенцията е страдала и преди 9 септември, и след 9 септември, защото свободата на словото не отърва на „здравата ръка”: „Мисли му какво ще кажеш!” Властниците искат от хората на умствения труд да ги ласкаят и незаслужено прославят „колко са велики”! Те нямали време да четат история, защото я „правят” и „всичко започва от тях”.

- Да, имало е комунистическа диктатура, а през изтеклите вече 35 години имало ли е?

- Големият и безнаказан грабеж доведе до „диктатура на пачките” и ключовият въпрос: „Ти колко пачки имаш?” За жалост това е най-често задавания въпрос на съвремието: „Колко?” Никой не те пита колко книги си прочел?

- Ще потвърдите ли, че и днес явно и прикрито властва диктатура и как бихте я охарактеризирали?

- Диктатура на капитала без качествени капиталисти.

- Знаят ли самонарекли се политици какво означава това понятие политик и каква е днешната политическа система?

- По върховете на властта случайно попаднаха хора не само без политическа култура, но и без никаква култура. Политическата ни система е клептокрация (власт на крадците).

-  Историята затова е скъпоценна, защото не се поддава на подмяна, най-малко на фалшифициране, а пази всичко преживяно от нацията ни в своите страници, в паметта си. Защо излиза така, че целият ни народ е безсилен пред шепата отцепродавачи  и родиноизменници, които обръщат историята ни с главата надолу? Малка ли е силата на историческата наука, че не може да се противопостави? От далечината на вековете и до нас е дошъл призива, който ни зове: „За Историята - Истината и само Истината!” Кои я облякоха с парадните дрехи на Лъжата?

- Историята в действителност е точна наука и не бива да се поръчва и пише с преднамерено насадени тези чрез подбор на изворите. И най-великият диктатор няма право да се бие в гърдите със заклинанието: „Историята това съм аз!” Историците от следващите поколения ще го оценят от разстоянието на времето къде е по страниците на Историята. Някои бързат да си построят внушителни паметници, които посмъртно ще бъдат неизбежно съборени.

- Трябва да търсим като игла в купа слама поне един като ония талантливи служители единствено на Закона, тоест юристи, най-изтъкнати писатели, журналисти, медици, технократи - интелигенти не само във Великото народно събрание, а и в следващите няколко Обикновени народни събрания. Къде са тогавашните професионалисти-парламентаристи?

- От Седмото Велико събрание насетне парламентът непрекъснато обеднява откъм известни интелектуалци, защото политиката ги отврати и те не желаят „да си цапат ръцете”. Точно това искаха новоизлюпените демократи и го постигнаха, защото вече настояват да им се молим и за „дребни услуги”.

- Пак лъже- и псевдодемократите днес наричат /не само у нас!/ националистите крайно десни, тоест фашисти и ги изхвърлят от политическата сцена, а забравят да работят за национална кауза, за национален суверенитет; да служат на и да се борят за тържеството на националните ни идеали. Накъде ще ни изведат тези слепци - глобалисти, либерали и неофашисти?

- Просветеният национализъм е вкоренен във Възраждането, защото Левски и Ботев също поставят Отечеството над всичко. Националната принадлежност ни прави различни от другите народи, така че „човещината и българщината” са в кръвта ни. Кресливият национализъм се използва от някои партии, за да дойдат на власт и да усвояват чрез присвояване.

- И вие не сдържате гнева си: „Викаха 45 години стигат. А 35-36 години не стигат ли? Какво сте построили - молове!” пишете в книгата си. Вероятно тяхната историческа задача бе и е - не само отричане, а сриване и сравняване със земята всичко, съградено и създадено именно през вбесяващото ги и оплюто от тях социалистическо време. Докога ще продължи тази агония за народа и за държавата ни, според вас?

- Построеното при социализма може да се събори, но не и да се отрече. Аз съм виждал в чужбина компютри и електрокари родно производство, което ме е изпълвало с национална гордост. По аутобаните на Западна Германия съм срещал колони от тирове с български зеленчуци и плодове, а днес посоката е обратната поради съсипаното селско стопанство. Така че нека не повтаряме за концлагера при Белене на всеки час, защото действителността е разноцветна.

- В неотдавнашно интервю във в. „Минаха години” споделяте, че „Корупцията напълно е разяла България”, а заглавието е „Такава корупционна държава не сме имали в историята!” А защо водачите на това диво ограбване на народа ни не само не са в затворите, а продължават да доопоскват де, що е останало и безумно да ни гледат закотвени на дъното на живота? И защо все още през изминалите над 35 години няма един поне осъден от всички етажи на властта за корупция?!

- Народът ни го е казал отдавна: „Гарван гарвану око не вади!” Съдебната власт е зависима от политическите фактори и „бухалките” се размахват в разни посоки, но удари няма да последват. Колкото и да се репчат по телевизора предизборно един срещу друг заинтересованите политици си правят тайно взаимни услуги: „Ти на мен, а аз - теб.” Политическият театър се играе по предварително написан сценарий и се следва изцяло, за да не падне някой от високата политическа сцена;

- Управляващи през годините на прехода се погрижиха да има, „за назидание на народа” пред НДК паметник на жертвите на комунизма /!/, но отказват всячески да се възковечи и паметта на жертвите на фашизма и, забележете /!/ да има паметник на зверски, жестоко избитите ястребинчета, а защо не той да е и за близо 300-те деца и юноши, загинали по време на фашизма? Израз на какво е това злокобно отношение към историята с нейните неоспорими факти?

- Жертвите на Гражданската война в България трябва да се почитат и от двете страни. Братоубийствата не бива да се забравят, за да не се повторят. Ако има нещо положително в Прехода, то е, че не се проля масово българска кръв, а понякога бяхме на ръба. Политическите убийства не решават натрупаните проблеми с един замах, а предизвикват съответния подобен отговор.

- За ваша чест аполитичният учен академик Георги Марков през всичките 35 години е канен от различни партии за депутат, министър, даже и за президент. Но той упорито е отказвал, с думите: „Оставете ме да си пиша книгите!” Защо, та това не е за вярване?

- От дядо Стефан имам завета да не влизам в политика: „Политиката е мръсна работа и не се захващай с нея, защото може не само да те оцапа, но и да те накървави.” Той беше житейски мъдър човек, преживял тежко Гражданската война в България.

- Препоръчвам на себе си и на читателите от любознателност книгата ви „Поуки за държавници”, която би трябвало да е отдавна настолна книга със своите 30 поуки, преди всичко за управници и отговорни служители от първото до последното /най-високото/ стъпало на властта. Имате ли информация за съдбата й?

- В България има и умни политици, макар да са в обидно малцинство, които са прочели цялата книга „Поуки за държавници” (2001), а не само изведените в края 30 поуки. Те ме поздравиха и пожелаха да пиша и занапред за ценните поуки от историята, когато са живели и създавали държавници за пример. Политиците са много, а държавниците са малко.

- И да завършим този разговор с вашите убедителни думи „Историята е поучителна наука” и с моят въпрос: За всички, нали акад. Марков?

- За всички, които не само трябва да я знаят, но и да я разбират. Дългът на историците е да помогнат за вярното разбиране на Историята.