ПОВЕСТ
Сестричките ме жалеха, защото,
макар все още аз да бях сред тях,
аз вече бях си тръгнал от живота -
далеч от песни, от любов и смях.
А аз сънувах сънищата свои,
аз правех първи крачки на дете,
оглеждах стари грешки и завои
и чувствах - нещо свое в мен расте.
Реших, че трябва всичко да надвия
и нийде в нищо да не се предам,
да не изохкам! А защо да крия:
лежах и знаех - в битката съм сам.
Започвах пак да зидам отначало.
От черната среднощна тъмното
очите ми попиха много бяло
и от смъртта - тъй много красота.
С лица изопнати седяха всички,
с красиви думи и насилен смях…
Излъгаха се моите сестрички! -
Не се предадох аз и оживях.
